Митко Николов: Хората с увреждания трябва да са активни

Митко Николов е новият събеседник в рубриката "Вдъхновяващи хора". Той е активист за хората с увреждания. Роден е във Видин през 1976 година и живее там, тъй като малкият град му харесва и по-лесно може да стига от едно място на друго. От 25 години се занимава със застъпническа дейност в сферата на уврежданията. Той е с физическо увреждане след инцидент и се движи с количка. Митко Николов е дългогодишен сътрудник на сдружение „Център за независим живот“ и настоящ директор на организацията, която е сред най-активните в защита правата на хората с увреждания в България след демократичните промени.

До каква възраст живяхте като човек без увреждания?

На 16 години си счупих врата и оттогава минаха вече 34 години. Беше при скок в Дунава. Скокът не бе от голяма височина, макар че вестниците тогава писаха, че съм скочил от дърво. Скочих с главата напред във водата и явно нещо съм се скършил не където трябва. Оттогава имам квадрипареза и счупени четвърти и пети шиен прешлен. В началото не осъзнавах какво ми се случва, защото и преди това съм бил в болници. Чупих си ръка, тя не зарасна правилно и ми я чупиха наново. Претърпявах и други неща, но се възстановявах. Първата седмица след инцидента бях във видинска болница, после ме прехвърлиха в софийска, „Пирогов“.

Там бях три месеца и ми бе извършена операция. От „Пирогов“ директно ме закараха в Павел баня за рехабилитация. Това бе мястото, където се лекуваха хората с двигателни проблеми. И когато отидох там, трябваше да седна на количка. А аз мислех, че щом ме изпишат от болницата, ще си ходя. Павел баня бе първото място, където срещнах и други хора с увреждания. Там ме сложиха в стая с още седем човека. Започнаха да ме водят на раздвижване, масаж, трудотерапия, а на мен ми бе доста непривично. Запознах се с трудноподвижни хора - на колички, с бастуни и т.н. Това ми бе първият досег. След това, когато се прибрах във Видин, първоначално почти не излизах, понеже първите няколко месеца нямах количка вкъщи. Баща ми беше пригодил за мен един шезлонг, като му бе сложил колелца. За пръв път ми дадоха количка при поредното идване в София за рехабилитация в „Овча купел“.

Каква бе достъпността за колички във Видин преди и каква е днес?

За тези трийсет години има нова достъпна среда, но тя по никакъв начин не отговаря на правилата. Аз съм свикнал и си знам къде мога и не мога да отида. Големият проблем при мен бе в това, че трудно излизах, защото в блока живеех на втория етаж, който заедно с партера бе като трети. Ринговата ми количка не можеше да влезе в асансьора. Излизах между април и септември, а през останалото време си седях вкъщи. Близките ми винаги са били до мен и каквото ми е било нужно, съм го получавал. Получавал съм подкрепа и от родителите, от приятели, съседи също са помагали... Ходили сме къде ли не. Първите девет години след инцидента ходихме на рехабилитация по два-три пъти в годината. По-късно, когато започнах да се занимавам с правозащитна дейност, пътувах още по-често. Да, семейната среда си има особености, но винаги съм бил подкрепян.

Споменахте правозащитна дейност, как се насочихте към това?

През 2000 година взех първата си акумулаторна инвалидна количка. След двугодишна борба замених жилището, в което живеех, с общинско. Продадохме нашето жилище на Общината, а оттам ни дадоха къща, която е на един етаж и с идеята да е по-достъпна. Естествено, тя не беше достъпна и трябваше да правим допълнителни приспособления в банята и тоалетната, както и рампа отпред. Но оттогава заживях в къща, от която можех да излизам по всяко време. Така започнах да излизам по-активно с електрическата си количка. Когато излизахме с майка ми, хората ни гледаха особено и им изглеждаше странно, че излизам по-често.

Тогава разбрах за 5 май, международния ден за независим живот, отбелязван с много протести на хората с увреждания. И на този ден започнахме да разпространяваме из града материали с искания за по-достъпна среда. Това бе първата застъпническа кампания, която направих. В същия период се свързах и с Центъра за независим живот. Именно от тях разбрах за 5 май. Допреди това само обикалях санаториумите и си стоях в къщи, където играех компютърни игри. Трябваше да продължа образованието си, защото преди да си счупя врата, учех строителство и архитектура. Идеята ми беше да взема компютър и с него да продължа да уча, но не ми се удаде. И в онзи период разбрах за центъра и въобще за идеята за независимия живот. Тогава започнах да чета и да се информирам повече. Нямаше достатъчно информация и ресурси в интернет.

Кои бяха най-силните каузи през годините, които защитавахте като част от центъра?

Най-много сме работили за достъпността и за личната помощ. Включвал съм се във всичко, но това бяха основни акценти за мен както в центъра, така и във видинската организация, която създадох през 2002 година – „Достоен живот“. Тя вече не съществува, тъй като много от членовете с увреждания в нея починаха.

Кои постижения на центъра считате за най-значими?

Центърът има много постижения. Ако някой е държал темата за независимия живот винаги във фокуса на общественото внимание, то това е бил центърът. Да, физически не можеш да го пипнеш като рампа, асансьор или като разписан закон. Но центърът винаги е държал на независимия живот и е показвал стандартите при формирането на всяка политика, създадена в държавата и касаеща под някаква форма хората с увреждания. А организацията е с над 30 години история. Както няма полубременна жена, така няма и полудостъпно училище. Ако искаме едно училище да е достъпно, то трябва да има всичките елементи на достъпността. Никога не сме се примирявали с това, че ако някое училище няма рампа или достъпна тоалетна, другите компоненти го правят достъпно. Това е недостъпност.

Какво най-ценно научихте от Капка Панайотова, която дълги години бе ръководител на центъра?

Когато Капка почина, ми беше много тежко. Тогава я определих като моя ментор. Преди да се запозная с нея и с движението за независим живот, повече мислех за рехабилитация. Това е нормално, защото това са ти първите шест-седем години на количка и ти се опитваш да възстановиш предишното си физическо състояние, а то не се получава. Започваш лека-полека да осъзнаваш, че има неща, които няма да можеш да постигнеш. В този момент се запознаваш с човек, който ти отваря очите. То е като пръст на съдбата. В такъв момент се запознах с Капка.

Тогава центърът издаваше едни бюлетини и оттам започнах да чета. Разбрах за това какъв боец е Капка, с всичките си кусури, разбира се. От нея научих много. Спомням си как правих първата си презентация в нейно присъствие и тя стана и излезе на третата минута. Разбрах, че не бях достатъчно подготвен и тя ми даде конструктивна критика. Наричаше го „набиване на канчето“. Много говорехме за независимия живот. Случвало се е в осем вечерта на 31 декември хората да празнуват, а ние да качваме поредния важен доклад. Имало е моменти, в които сме си пресичали шпагите по една или друга тема и невинаги сме били съгласни един с друг. Но от 2002 година, когато се запознах с нея, до 2021 година, когато почина, работихме заедно и тя пося семенцето на независимия живот в моята глава. За съжаление, много малко успяхме да направим за тези години.

Как се чувствате сега като ръководител на центъра?

Още докато Капка бе жива, спорехме за различни неща, включително за това как да се развива центърът. Последния път спорихме дали трябва да постигаме това, което искаме, с привличане на повече хора, или с трима души, които да пишат и анализират политиките. Но центърът никога няма да е същият, какъвто бе, когато Капка бе начело. Тя имаше харизма, беше си изградила реноме на човек, който не прави компромиси и винаги е жилото по темите за независимия живот. Не държеше устата си затворена и винаги показваше, разказваше, защитаваше това, в което вярва. Аз не мога да постигна нейната харизма, но опитвам да продължа нейното дело. Да си начело на центъра е отговорност да продължиш нещо, градено с труда и усилията на много хора. Имаше периоди, в които в него работеха над 50 човека. Всеки е дал нещо от себе си. Дали ще успеем, е друга тема, но ще положим максимални усилия.

В дългосрочен план кои са най-важните ви цели и идеи за реализиране на политики в социалната сфера от страна на центъра?

Нещата, които центърът прави, са в четири основни сфери. Първото е образованието за хората с увреждания. Без него независимият живот е невъзможен. Второто е достъпната среда, третото е качествената лична помощ, осигурена чрез закон, който да подпомага хората с тежка телесна зависимост. Четвъртото е помощно-технически средства, отговарящи на индивидуалните потребности на хората с увреждания. Без тези четири неща не може да има никакъв независим живот и това са огромните предизвикателства пред центъра. Ако тези четири неща се подобрят, се стига до петото важно нещо, а именно трудовата заетост за хората с увреждания. Всичко това минава през разрушаването на много легенди и митове за хората с увреждания като това, че решението от ТЕЛК е незаменима част от живота ни. Днес ние сме малки в България и не можем да покажем и разкажем на политиците тук, че има и живот без ТЕЛК. Искам да работя с млади хора, защото, за съжаление, много от старите застъпници починаха през последните четири години и се нуждаем от свежа кръв в организацията.

Има ли нещо и в личен план, което искате да направите за българската среда?

Аз ставам и си лягам с гражданските проблеми. Искам да водя нормален живот като всички други, но това не се получава заради политиките в България, които по-скоро ограничават хората с увреждания. Ето, като нямам качествена асистентска услуга, как да се развивам и да правя нещо допълнително? Бих направил много промени. Центърът е само част от работата ми. Искам да се развивам и в други неща и винаги съм бил заинтересован от компютри и устройства, подпомагащи хората с увреждания. Ето например сега се опитвам да развия идеята за независим живот, като създам „умна къща“ чрез подкрепящи технологии. Това е нещо, за което бих искал да разказвам и да увличам хората в това как могат да се справят с технологиите и да водят нормален начин на живот.

Споменахте компютри, как започнаха заниманията ви в IT сферата?

За първи път се сблъсках с това нещо в седми клас. В училище ме заведоха в кабинета по география. И тогава се оказа, че освен по география, кабинетът беше по информатика и вътре имаше компютри. Тогава на екрана на един от компютрите ни пуснаха географска карта. Целта бе да ни покажат географските области, находищата на полезни изкопаеми и т.н. Тогава за пръв път виждах монитор извън този на телевизора вкъщи. Тогава много бегло разбрах за възможностите на компютъра. С течение на времето започнах да се занимавам с компютри, понеже физически не умеех да се занимавам с друго. През 1995 година мои приятели ми дадоха компютър за раздвижване на пръстите. И оттам тръгнаха нещата.

Какво бихте искали да знаят хората с увреждания, политиците и обществото?

На хората с увреждания бих казал да са активни. Никой няма да си мръдне пръста да защити правата им, ако самите те не искат. Когато не знаем, можем да попитаме, да потърсим информация как могат да се случат нещата и т.н. Не бива хората с увреждания да се ограничават в пенсията си и да казват, че за нищо не стават. Пожеланието ми към политиците е да чуват по-често хората с увреждания и то тези от тях, които са млади, активни и желаещи промяна. Те са бъдещето и могат да им покажат какви политики трябва да се направят.

Искам промени и в законодателството, но те са трудни, защото законите са уж нови, понеже са от 2019 година. Но това е дълга тема. Надявам се да разберат, че имат нужда от промяна. Колкото до обществото, то е неинформирано за проблемите на хората с увреждания. В големите медии животът на тези хора е представен по милозлив начин, а същевременно на пиедестал са показани хора с увреждания, постигнали нещо в живота си, което е напълно нормално. Отношението към всички трябва да е напълно нормално, защото хората с увреждания не са извънземни. А и хората с увреждания се държат странно към самите себе си. Ако излезеш и видиш жена с увреждания, която е със сиви дрехи, без грим и без самочувствие, което излъчва, ще се отнасяш към нея много по-различно, отколкото би се отнасял към красива жена с увреждания, добре гримирана и облечена и със самочувствие. Обществото може да се ограмоти още много и то от самите хора с увреждания.

Следете новините ни в GoogleNews