От стр. 2

И понеже сме се заели само с ония очевидни неща, които никой не вижда, продължаваме с тях. В затвора след приключването на следствието подсъдимите по делото се оказват на удивителна свобода. Те са в килии за по осем човека, постоянно могат да си  гостуват от килия в килия. Стигат до идеята за „успореден процес”, за да организират държанието си пред съда. Неотразимият конспиратор Комара урежда канал, по който урежда почти всекидневна връзка с останалите на свобода членове на ЦК, преди всичко с Цола Драгойчева и Антон Югов. Получават указания, напътствия, там се разтичват за адвокати, на които предават данни, писани лично от подсъдимите за признанията им пред полицията. И сега е време да развенчаем

МИТА ЗА МЛАДЕН ИСАЕВ

До ден днешен той минава за пръв приятел на Вапцаров. Не само не е такъв. Той дори злобее срещу Вапцаров, защото той е оня, който го посочва на полицията като явкаджия. Ненавижда го като човек и  го отрича като поет. Буквално работи срещу Вапцаров. И не само срещу него. Веднага след ареста си търси защита не от Партията, а от идеолога на националсоциализма в България адвоката Сотир Янев. Сотир Янев тутакси отделя Младен Исаев от останалите подсъдими, дори го противопоставя на тях и идеологията им. Когато Комара укорява Младен Исаев, че с поведението си утежнява положението на Вапцаров, той отвръща: „И какво от това?!”

Странна е цялата метаморфоза, последвала след Девети септември, при която фалшификаторът на историята Младен Исаев десетилетия се представя едва ли не за продължител на делото на Вапцаров. Отново да чуем Камара: „Чудя се и се дивя – пише в писмо до ЦК на БКП – на писаното в толкова сборници официални за Вапцаров, където Младен Исаев сълзи рони за големия поет и незаменим гражданин, и комунист, че и приятел. Боже опази!...И чета още, че Младен се хвали, че бил свидетел на последните дни и часове на Вапцаров като негов близък съподсъдим. Само дето не мога да прочета, щото той го премълчава, за онова негово позорно държание тогава пред съда и по отношение на самия Вапцаров...”

И така стигаме до своего рода

ПЕСЕН ЗА ИСТИНСКИЯ ЧОВЕК

-              автора на „Песен за човека”.

Някак си го няма в реките от мастило, изписани за Вапцаров, именно човекът.

Човека Вапцаров виждаме в сухия служебен протокол на длъжностните лица по разстрела: „Осъдените запяха „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира” и бяха разстреляни.” Преди това е описано как на въпроса за последно желание Вапцаров поискал да напише нещо, как тутакси му дали лист и молив, как понечил да пише, как изпуснал молива. Не е било ехо от инквизиции. Нито от ужас пред стаените дула на карабините. От душевен срив е било. Едно чисто човешко чувство. Бил е третият срив в душата на поета. Последният. Три срива преживява душата на поета в затвора.

ПЪРВИЯТ СРИВ

Когато в килиите на затвора разбира, че всичко, което е вложил при следствието, е било напразно. Че тия, за които се е жертвал, не са това, за което ги е мислил. Разбрал е, че за Антон Иванов той е бил едно винтче, че дори Трайчо Костов за него е бил „амбициозен интелигент, чужд на народа, чужд на работническата класа” (ЦДА, ф. 1, оп. 5, а. Е.  55). Но по-важното е онова, че всичко, което Антон Иванов издава, в полицията вече са го знаели. Което за Вапцаров, който е бил достатъчно интелигентни, е означавало, че и самият Антон Иванов е предаден за жертвоприношение. И не само той. И Цвятко Радойнов, неговият толкова приятен събеседник дни и нощи. Вапцаров ясно е разбрал, че е затънал в локвата на някаква мръсна игра, в резултат на която в ръководството на Партията в страната при създаването на Отечествения фронт да не остане противник на кроежите на Задграничното бюро на Партията в Москва. Едно перфектно убийство с чужди ръце... Но поетът остава човек и само кодира, зашифрова своя първи срив. Прави го в мотивите за обосноваване молбата си за свидетелите си по делото. Молбата завършва с едно странно изречение: „Не съм и не мога да бъда комунист, и идейно съм твърде далеч, в известна степен диаметрално противоположен на комунистите...” Не е било, както тълкуват думите някои автори, от стремеж да облекчи положението си пред съда.

След този пръв срив следва

ВТОРИЯТ СРИВ

Това става, когато разбира, че ако не е правил самопризнания дори и за пределно очевидното, смъртно наказание не би го очаквало. И че това старите кадри добре са го знаели и затова са мълчали. Но никой не е бил намерил за необходимо да му го каже на него – всеотдайно прегърналия делото. Не му го е казал Иван Масларов, неговата пряка връзка с ЦК, не му го е казал Никола Павлов – Комара, нито Христо Братованов, участвал в организирането на бойни групи наравно с него, не му го е казал вещият  в правните въпроси приятел адвокат Кирил Николов. Да не говорим за Младен Исаев, откраднал и последното пшеничено зърно от вярата му... И отново поетът прибягва до шифровка на втория си срив. Няколко дни преди произнасянето на присъдите неуморимият конспиратор Комара обикаля всички заплашени с най-тежкото наказание и от всеки взема по няколко прощални редове до близките. Никола Вапцаров не оставя предсмъртно писмо. Някои ще кажат: че какво по-значимо предсмъртно писмо от „Прощално” и „Борбата е безмилостно жестока...” Дето е казал поетът:

РЕСТО! НЕ СТРУВА!

При третия, последен срив Вапцаров не шифрова нищо. Или може би е искал да каже нещо с това изпускане на молива, което още не сме дорасли да разберем...

Всъщност след толкова много нещо, изписано и за Вапцаров, и за процеса, знаем ли вече всичко за Вапцаров?

Едва ли! Дори окултистите, които имат под ръка уникален документ, както нарича стихотворението „Гадател” поетът Атанас Мочуров, още не могат да измъдруват каквото и да било. Стихотворението има 13 реда, непобиращи се в никакви стихотворни канони, писано е през 1929 година. Там гадателка предрича на лирическия герой (самия Вапцаров) „Куршум за някаква незнайна гадна мъст / Изпрати ще те млад тъй рано в гроба.”

Ето как тълкува „документа” поетът Атанас Мочуров: „Стихотворението съдържа 13 стиха. Младият автор е изтървал възможността да постигне класическата форма на сонета. Но същността на творбата е шокиращо необичайна. Предсказват смъртта на юношата, а той просто не смее да повярва, че е възможно мечтата на неговия живот да се сбъдне по такъв блестящ начин – само след 13 години. Толкова, колкото са стиховете в стихотворението „Гадател” Всичко е точно! То показва, че

НАИСТИНА ОЩЕ НЕ ЗНАЕМ ВСИЧКО

за поета. Да се върнем за малко на ония 111 страници самопризнания. Те са пред нас като 111 куршума. И Левски е давал самопризнания пред специалната комисия. Както и конспиратори от цял свят във всички времена. За да се скрие нещо по-важно. Приехме, че в случая с провала на ЦК и Военната организация не е имало какво да се крие. Но дали е така?!

Из печата се появиха приписвания на съучастност на поета със съветското разузнаване. Други намесиха дори Интелиджънс сървиз. Съмнявам се. Но когато човек си има работа с тайни служби, особено съветските, трябва да се съмнява и в съмненията си. Нека отново се върнем към Богомил Райнов. Знаем, че той не лъже. Вървят те една вечер, а зад тях – постоянното присъствие – агенти, то се знае – на Гешев, кошмарът на БКП. Богомил Райнов му казва: „Какво правиш – искаш да те спипат ли?”, поетът отвръща апатично: „Ще гледам да не ме спипат.” После Райнов го съветва да се укрие, поне временно. Вапцаров отвръща: „Няма как! Ти не знаеш...”

Богомил Райнов не знае.

И ние не знаем.

И кой знае дали когато и да било ще узнаем.

Но вече знаем, че в затвора, дори не попаднал на хора, Вапцаров останал човек. Това е прекрасно, нали!

Борис ЦВЕТАНОВ