От стр. 1

Всъщност разправата и с подводничарите, и с парашутистите, и тази с ЦК и Военната организация са пак две страни на една и съща монета. Първоначално ръководител на жертвите политемигранти е Иван Винаров. Той отдавна е трън в очите на Димитров, тъй като е свързан пряко с разузнаването, знае прекалено много мръсни тайни. Но Винаров е много близък с един генерал, който по това време става организатор  на тайнствената служба СМЕРШ – Смерть шпионам. Генералът се казва Павел Судоплатов и само преди година е поставил венец на дейността си с ликвидирането на Лев Троцки в далечно Мексико. Судоплатов не оставя сам в беда другаря си Иван Винаров. И го измъква като безценен кадър на СМЕРШ, назначава го дори комисар в ръководството. Тогава Димитров определя на негово място полковника от Червената армия Цвятко Радойнов. И с него си има главоболия. Особено след като полковникът започва открито  да говори за сериозната военна мощ на Вермахта. Ще изпреварим малко събитията и ще отбележим, че и в България Радойнов не мирясва и едва не проваля чистката като докладва, че „задачите, които са поставени, не отговарят на обстановката”. Замисленото и извършено предателство към подводничари и парашутисти лъсва  още при изпращането на групите. В „Щурмът” (1975 г.) Цола Драгойчева кодира това предателство „Узнала неизвестно как за пристигането на групите, властта предприе извънредни мерки за тяхното залавяне и обезвреждане”. Това е през август 1941 г. Все по това време емисарят на Димитровската фракция Антон Иванов пристига с инструкции пред ЦК, набелязан за жертвоприношение.

Съвършен йезуит, Димитров добре е знаел, че Антон Иванов

НЯМА ДА ИЗДЪРЖИ НА НАТИСК В ПОЛИЦИЯТА

Антон Иванов обявява пред членовете на ЦК необходимостта от пролетна офанзива на Партията и партизаните, за да се подкрепи Червената армия. Това е била лакмусовата хартия, по която Димитров да различи подмазвачите от ония със собствено, противно на неговото мнение. Оказва се, че всички в ръководството в София застават като един и оценяват предложението на Москва като „съмнително, прибързано, обективно неоправдано и практически нереализуемо” (Цола Драгойчева, „Щурмът”, стр.527). Димитров няма да се колебае вече и ще отпише всичките и в ЦК, и във Военната организация.

От Москва към военното разузнаване и полицията в София потича информация за подготвяно от комунистите пролетно настъпление. Военното разузнаване в свой отчет отбелязва, че „комунистическата партия води дейна подготовка за разгръщане на широка дейност през пролетта” (ВИА, д.2068/1, л. 2-3). Съмнително същото знае и Дирекцията на полицията. „Към решителни действия комунистите ще настъпят през пролетта” (ЦДИА, ф.370, оп.1, а.е. 1076, л.28)

Има още един документ – резолюция на софийския ЦК – доказващ изтичането на информация (в случая фалшива, но няма значение). Идва от Москва. В тази резолюция на ЦК се казва, че подобно настъпление „не би могло да бъде масово и лесно ще бъде потушено от полицейския и военен апарат и няма да окаже никаква ефективна помощ в борбата на Червената армия”.

Знаейки всичко това можем, перифразирайки малко самия Вапцаров, да кажем:

ЕДИН Е ИЗВОДЪТ:

Провалът на ЦК и Военната организация, в чийто водовъртеж попада поетът, не е резултат на полицейска анкета и агентура на полицията в Партията, а на преднамерено предателство от Москва. Председателят на Военнополевия съд полковник Игнат Младенов казва след години: „Това беше единственият процес по мое време срещу членове и сътрудници на ЦК, единственият конспиративен процес, в който една конспирация бе напълно разкрита. Разкрита в смисъл, че провалът бе генерален. Обикновените конспирации нямаха такова нещо. Разчитахме винаги на свидетелски показания. В този процес ние имахме нещо повече от веществени доказателства, повече от необходимото. Тук беше всичко. Взрив, скривалища, мястото, където се правеха бомбите, оръжието, пушките, пистолетите, сярната киселина, мастилниците, всичко това бе разкрито и действителното положение на подсъдимите бе извънредно тежко. Бяха заловени радиостанциите, бяха заловени куфарите с парите, даже както бяха носени” (ЦДА, ф.1, оп.5, а.е.222, стр.140-141).

62-мата  подсъдими до един са изловени, кой в легални домове, кой в нелегални квартири, други ще бъдат извадени от въдворяване в лагери. Всеки запознат с тия работи е наясно, че подобно тотално проваляне, както го характеризира Игнат Младенов, е възможно само в резултат на слагане картите на масата от ония, които ги държат в ръцете си.

Доказателствата са толкова много, че е необяснимо защо до сега този въпрос е все вън от вниманието на историците.

Елена Вапцарова, в чиято порядъчност няма съмнение, отбелязва, че „Никола се намерил пред разкрити карти – полицията всичко знаела”. Да оставим обаче майката и да видим какво казва професионалистът – в случая ветеранът на БКП, комунистът идеалист Никола Павлов – Комара, съподсъдим по процеса на Вапцаров:

„Нашите хора рухнаха, полицията знаеше абсолютно всичко, дори онова, което и ръководството не знаеше. Подсъдимите бяха объркани. Те или за първи път попадаха на опитните полицейски следователи, или не издържаха на натиска на безспорните доказателства...”

Далеч сме от мисълта, че сам Никола Вапцаров е бил белязан в Оня списък за жертвоприношение, прецизно изготвен в Москва. Поетът просто е бил „някаква си личност” в механизма, предназначен за поправяне. Но анализ на ситуацията показва и друго:

НА НЯКОГО ВАПЦАРОВ Е БИЛ ДОПЪЛНИТЕЛНО НЕУДОБЕН

В полицията не са били един и двама, и по това дело, и по други, които пропявали без бой. Но слух за това, че не се представил като „не човек, а желязо”, се пуска само за Вапцаров. Веднага след ареста Богомил Райнов съобщава интересна подробност. Някакъв тип злорадо му се изрепчил: „Нашият Кольо не издържал, изложил се...” Бъдещият баща на българския Джеймс Бонд го набил. Трябва да е истина. За онова време в писмо до ЦК на БКП през 1951 г. Александър Жендов отбелязва, че Райнов коментира разстрела на Вапцаров с „Така му се пада, като е такъв глупак!”

Да видим обаче какво толкова не е издържал и се е изложил Кольо. И как е стигнал сам да си подпише с показанията

СМЪРТНАТА ПРИСЪДА

Вероятно веднага е разбрал откъде полицията знае всичко. После е разбрал и за Антон Иванов, който за две шишета ракия прави 28-часови разкрития, количествата и качествата на които не биха достигнали всички показания на 62-мата подсъдими, взети заедно.

И Никола Петров – Комара, и Стефан Богданов (брат на разстреляния по дело 585/42 Петър Богданов) са оставили документи в ЦПА и в ЦДИА, в които се отбелязва как Антон Иванов сам признава огромната си вина за недостойното си поведение в полицията, разкайва се за малодушието си, проявено там. И е изразявал желание чрез смъртта си да изкупи поне част от греха си. Обещавал да покаже твърдост и вярност при разстрела. Казвал го е Петър Богданов на брат си. Така, подписал смъртната си присъда със 11-те страници показания, стигаме до спорния въпрос –

МОГЪЛ ЛИ Е ВАПЦАРОВ ДА МИНЕ С ПО-ЛЕКА ПРИСЪДА

Отговорът е - да!

Изходът е в тоталното отричане и недаване на никакви показания в полицията. Въпреки унищожителните веществени доказателства и показания на съподсъдими. Това отлично са го знаели опитните конспиратори. Като Комара, като Иван Масларов, най-вече като много по-виновния Трайчо Костов. Вместо  да мълчи като тях, Вапцаров пише. А че мълчанието е било изходът свидетелства ветеранът на Партията, прекарал в социалистически затвори повече, отколкото в додеветосептемврийски – Стефан Богданов: „Не се ли направеше самопризнание в полицията, по тогавашните закони това имаше значителна тежест” (писмо на Стефан Богданов до комисия на ЦК на БКП от 18 юни 1956 г.)

Със самопризнанията си Никола Вапцаров автоматично се включва в

СЪСТАВА НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО

-              организиране на бойни групи, установяване на връзки с диверсионни групи, дошли от СССР, и още, и още – все влизащо  в параграфите на ония изменения и допълнения на ЗЗД, с които започнахме. И според които вината на организатора е по-значима от тази на конкретния изпълнител. „Бях втори член на комисията... длъжността ми беше да поддържам връзка с хората от провинцията – пише Вапцаров, - и в случай, че Васил (Радойнов) е зает, да ги инструктирам...”

Разбира се, има подробност – възможно е Вапцаров да е приел оная тактика на всички революционери в света, които правят подробни показания за всичко, което полицията знае, за да се крие нещо по-съществено. Прочее такава е и тактиката на неговия приятел Цвятко Радойнов. Но е грешна. Защото е нямало какво да се крие. Или само така си мислим?!

Следва на стр. 3