Володимир Жемчугов - живата памет на битката за Украйна (II част)

Продължава от стр. 2

Какво беше там отношението? Вие сте били в плен на територията на Луганска област?

Изпълних бойната задача, поставих мината с часовников механизъм на линията за електроенергия, която идваше от Русия и захранваше това летище. Направих грешка - връщайки се по друг път пред нощта, случайно попаднах на минно поле. Когато настъпих мина и тя се взриви, взривът го чуха военните. Дойдоха. Откараха ме в болница. Бях в цивилни дрехи, без оръжие. Паспортът ми беше у мен. В началото мислеха, че съм цивилен, който през нощта се е заблудил и е отишъл в полето. Отишли са в дома ми, обискирали са, нищо не са намерили.

Бях тежко ранен, ампутираха ми в болницата ръцете, зашиха ми корема, лицето. А на следващия ден сработи мината, която аз бях поставил. И тогава вече се досетиха. Имало е следи по тревата, че аз съм вървял към този стълб, който се взриви. Беше ясно, че аз нещо там съм правил. После разбиха кода на смартфона ми и видяха специални военни програми. Така разбраха, че имам отношение към въоръжените сили на Украйна. Мене не ме измъчваха толкова, но все пак беше тежко. Правиха ми три големи операции под пълна упойка. Всеки път, когато излизах от упойката, ме разпитваха, опираха ми пистолет в челото… „Знаем, че ти имаш общо с това. Намерихме програми в телефона ти. Признавай си.“

В началото казвах, че съм цивилен, който се е изгубил през нощта, но след като казаха, че са намерили програмите, нямаше смисъл да отричам. Нас ни бяха научил - понеже за тази година на всеки два месеца ходехме на територията под контрол на Украйна, където ни обучаваха на военно дело, диверсионна война, конспирации… Бяха научили, че трябва да имаме поне две легенди, когато отиваме на задача. Разбирайки, че първата легенда няма да проработи, преминах към втората. Казах, че съм бил сам, че въоръжените сили на Украйна са ме накарали, шантажирали и аз съм се съгласил да правя тези диверсии, че аз съм направил тези диверсии – и срещу военния влак в Лутугино, и до Дебалево на жп линията.

Те повярваха, че съм бил един, че е нямало други. Не ме измъчваха, защото така и така умирах в реанимацията. Имаха архиви, видели са в паспортното, че съм местен жител. В полицията, в СБУ не е имало никакви мои документи. Видели са, че не съм воювал никъде, че съм служил в Москва, в КГБ, в небойно подразделение. И повярваха, че други операции няма как да съм направил аз.

Първоначално ме държаха в болница, от септември 2015 до май 2016. Постоянно имаше охрана, двама души с автомати. През май дойде руски офицер и каза, че когото са искали да обменят, са обменили. Сетих се, че в съседната стая работеше силно радио, бях чул, че са обменили Савченко за двама руски офицери. И разбрах, че са искали 2 на 2, Жемчугов и Савченко за тези двамата Олександров и Ярофеев. Но са успели да обменят само Савченко.

Казаха ми: „Ти вече не си ни нужен. Ти си за нас проблем. Фамилията ти е руска, ти си местен руснак. И си тръгнал да воюваш срещу Русия. Това е проблем. Не можем нито да те обменим, нито да те пуснем. Ще те осъдим и ще лежиш в затвора, ако не ни сътрудничиш.“ Отказах да работя с тях. Казваха, че трябва да застана колене пред много журналисти и да кажа, че украинската власт ме е накарала, подкупила да воювам, че обичам Русия, че моля за прошка гражданите на Русия. Отговорих, че не мога да кажа това, че решението е било мое, че съм отишъл доброволно. Тогава казаха, че ще ме откарат в затвора. И на следващия ден наистина ме откараха в затвора в Луганск, който е много стар. Него са го строили пленените немци през Втората световна война. Там туберкулоза, хепатит C…

Сложиха ме в килия с криминални престъпници, украинци. Тогава бях сляп и без ръце. Някак намерих общ език с тези хора. Казах, че съм партизан за Украйна, че стоя по политически причини затворен. И ме уважаваха за това. Съпругата ми намери възможност срещу пари да ми носят пратки. Продукти ми носеха. Аз не пуша и не пия черен чай. Всичко това давах на тези престъпници, а те ми помагаха да оживея. Хранеха ме с лъжичка.

Там прекарах четири месеца. Веднъж месечно идваше този руски офицер и ме разпитваше. Започнаха да ме карат на съдебни заседания. Той ми казваше: „Ще умреш. Ще те преместят в затвор за тежко болни. Там дълго никой не живее. Всички умират бързо. Ако не се съгласиш да ни сътрудничиш – ще умреш, ако не тук, в този затвора, то в другия. Съгласи се да ни сътрудничиш, веднага те вземам от затвора, откарвам те в хотел…" Помня как казваше „Вкусна храна… В Москва ще те откараме, ще ти направят операция на очите. Протези. Апартамент ще ти дадем. Пенсия ще ти дадем.“. Аз казах: „Не“.

През пролетта на 14-та година бях решил да оставя бизнеса в Грузия на съпругата си и да водя партизанска война. Решавайки да си рискувам живота, който все пак е един, здравето също е едно, имах мотивация. Четири месеца на този руски офицер му казвах едно и също: „Да, аз съм руснак. Родителите никой не си ги избира. Баща ми е руснак. Аз съм се родил и отраснал в Украйна. Това е моята родина. Вие руснаците дойдохте през 14-та година с автомати. И какво правихте? Убивахте, ограбвахте, изнасилвахте жени. Майка ми уплашихте. Аз не искам да имам нищо общо с вас. За мен родината е по-голяма ценност от вашата руска империя. Второ, аз съм бил предприемач преди войната, пътувал съм зад граница, и в Руската федерация, и в Европа. Не искам при вас, в Русия. Искам в Европа. Искам европейски стандарти в здравеопазването, борбата с корупцията, образованието. Искам такъв заможен, свободен, европейски живот за своите деца. Трето, аз съм възрастен човек вече. Винаги съм имал гордост. Самоуважение. Никога няма да ви простя, че вие, руснаците, казвахте, че сме братски народ, а така подло нападнахте Украйна. Казвахте, че за Вас украинците сме най-близкият народ, а дойдохте и започнахте да ни убивате. Никога няма да ви простя“.

Може би заради това ме държаха година в плен. Казваха ми, че всички са ме изоставили, и семейството ми, и Въоръжените сили на Украйна, и че страната е забравила за мен. В затвора престъпниците имаха тайни телефони и можех да се свържа със семейството си. Разбрах се с един, казах му номера на съпругата си и той ми даде да ѝ позвъня. Тя ми каза, че всички ме чакат, че Украйна се бори за мен, че съм в списъците за обмен, че всички помнят за мене. Съпругата ми много направи за това да ме освободят. Ходила е в различни държавни учреждения и се е борила за мен.

През лятото на 2016 година в Киев е дошъл Щанмайер, който тогава е бил мМинистър на външните работи на Германия. Имало е среща в Народното събрание на семействата на военнопленниците с Щанмайер. И тя го помолила: „Ако говорите с Путин, помолете го да освободят Жемчугов“. През 16-та година в плен бяхме около 370 души, а само аз бях тежко ранен, всички други са били относително здрави. Наистина е имало среща, Щанмайер е бил в Москва, както после ми разказваха, е питал за мен. Не са искали да отказват на Щанмайер, но са поставили условия, че ще дадат Жемчугов, ако Украйна даде на Русия двама предатели. Тук са били арестувани високопоставени офицери от СБУ за държавна измяна. Искали са мен да обменят за тези двама от СБУ. Порошенко се е съгласил. И на 17 септември 2016 година, на моста над река Сиверский Донецк, тук в Луганска област, ни обмениха. Тези офицери-предатели дадоха на руснаците, а мене пуснаха в Украйна. Моите приятели не забравиха за мен.

Докато бях в плен, никого не предадох от партизанското движение, то си продължаваше. И моите приятели намериха един от тези – полковник СБУ Евген Косяк, родомот Мариупол, който след обмена е отишъл да работи в ФСБ, в Донецк. Партизаните са го намерили там, къде живее, колата му, с която всяка сутрин е ходил на работа. През нощта са му поставили мина под колата и когато сутринта е тръгнал на работа, колата се е взривила. За съжаление, е жив, но е останал без два крака. Така приятелите ми отмъстиха за мен, за което съм им благодарен. След обмена половин година се лекувах в Германия.

Сега казвам, че вече физически не мога да воювам с Русия, но ще продължавам да воювам информационно и интелектуално. Аз съм заможен човек, но въпреки това имам нужда да правя нещо. Работя сега с младите, в Министерство на културата и информационната политика. Провеждам събития, на които разказвам на децата за войната, за историята на Украйна, за историята на въстаниците по време на ВСВ, за УПА.

Продължава на стр. 4

Следете новините ни в GoogleNews