Володимир Жемчугов - живата памет на битката за Украйна (част I)

Володимир Жемчугов е лугански партизанин. Участник в Руско-украинската война през 2014-2015 година. Офицер от запаса на Главно управление на разузнаването на Министерство на отбраната на Украйна. Роден е в град Красний луч, Украйна. Преди войната е бил успешен бизнесмен, а в началото на военната си кариера - миньор и зачислен като охрана на обекти на КГБ. След окупирането на родния му град от руските войски се завръща в Луганска област и формира партизански отряд. По време на изпълнение на диверсионна задача губи двете си ръце и почти напълно зрението си при взривяване на мина. Ранен попада в плен. Носител е на редица военни награди, включително Герой на Украйна. Днес работи в Министерството на културата и информационната политика.

Разкажете за живота в Донбас по времето на Съветския съюз.

Роден съм през 1970 година, в Луганска област, в град Красний луч. Родителите ми са били емигранти, преселници. Баща ми е дошъл от Русия, от Ивановска област, да строи мини в Донбас -  защото заплатите са били по-големи, и защото в магазините е имало продукти. Майка ми също. Тя е от Беларус, в колхоза е нямало работа. Тогава всички са знаели, че в Донбас през 60-те години е имало работа, пълни магазини, апартаменти са давали бързо и заплатите са били добри. Така те са се срещнали и аз съм се родил там, в Красний луч.

Снимки: Личен архив

Красений луч е съветското име, сега по време на декомунизацията, беше върнато старото – Хрустални. Родителите ми се разделиха, когато бях на десет години и майка ми ме отглеждаше. Животът в Донбас стана вече не толкова добър, заплатата на мама не стигаше за нормален живот и от 13-годишен летата винаги работех някъде.

След като завърших училище, отидох да уча за подземен електромеханик. Учих добре. По време на ученето се занимавах със спорт, с техническо творчество. Имах успехи, получавах награди. Комсомолът ме взе, те винаги вземаха такива активни млади хора. А и аз по това време бях човек, възпитан в духа на съветските традиции. Не знаех нищо друго. Нямаше интернет. Не съм слушал Радио Свобода. Вярвах на това, което ни учеха в училище, на това, което говореха по телевизията, по радиото, във вестниците. Вярвах в Съветския съюз.

В детството си участвах в клуб „Подвиг“, който се занимаваше с обновяването на паметта на загиналите във Втората световна война, поддържка на паметниците в нашия регион. Тогава я наричаха Велика отечествена война. Аз вярвах, но имах и съмнения. Когато през 80-те години започнаха да показват френски комедии, италиански и американски филми, обърнах внимание, че това, което ни казваха в училище, че зад граница работниците живеят много лошо, буржоазията и капиталистите ги потискат, не е истина/ След като гледах тези филми, казвах на майка си: „Не разбирам, днес гледах филм, видях как живеят в апартамента си. Жената е пощальонка, а мъжът е шофьор. Имат две деца. Те имаха такива играчки, каквито у нас няма. Такава прибори имаха, такива мебели, такъв дом… А ние…“.

Не разбирах защо родителите ми работят, а едвам свързват двата края. Родителите ми са разбирали, но са се страхували да ми кажат истината. Отговаряха ми: „Не обръщай внимание“, „По-добре да не говорим на тази тема, че ще станат проблеми“. После, след разпада на Съюза, разбрах какво са имали предвид. Тогава разбрах какво е това съветски режим, КГБ, които са следили за всичко.

Когато навърших 18 години, не вземаха миньори в армията. Миньорите ги вземаха на 19 години, защото професията е трудна и опасна и трябваше момчетата да са поработили поне една година, след училището, за да усвоят професията и мерките за безопасност. Ако веднага след завършването отидеш в армията, ще забравиш всичко и когато отидеш в мината, ще е опасно. Ще трябва отначало да се обучаваш. Неслучайно в мините плащаха големи заплати, работата там е опасна и вредна за здравето.

На 19 години ме взеха в армията. Тогава написах заявление, че искам да воювам в Афганистан. Казах на майка ми. Тя се уплаши. Нищо не ми каза. Отишла във военкомата, написала обръщение до комисаря да не ме вземат, че съм едно дете в семейството, че с баща ми са разделени. И не ме взеха в Афганистан, но тъй като решиха, че съм много патриотичен, ме отправиха да служа в Москва, в КГБ.

Служих. Не в бойно подразделение. Бяхме охрана на обекти на КГБ на територията на Москва. Така се случи, че войната ме завари там, през 91-ва година в ГКЧП. Военен преврат започна и нас, като военни от КГБ, ни отправиха да охраняваме обекти. За мен, като за младо момче, беше шок, когато видях по телевизията как дават заповед на други войници да газят с танкове цивилно население. Беше шок и стрес. Тогава спряха преврата, смениха властта, забраниха комунистическата партия. Съветският съюз се разпадна. Някои избягаха от армията и се върнаха вкъщи. Аз реших да дослужа два месеца, за да ме демобилизират не в Съветския съюз, а в РФ. Два месеца дослужих в Русия. После се прибрах у дома.

В едно интервю разказвахте за отношението към хората от Украйна по времето на Съветския съюз. Какво бе то?

В армията ни събраха момчета от различни региони. В КГБ вземаха основно от Русия, от Украйна, имаше малко татари и латвийци. От РФ бяха много. После, когато започнах да си говоря с тях, разбрах, че не всички са руснаци. Кой се наричаше коми, кой някакви други националности, сибирски. Аз тогава много неща не разбирах. Всички в армията ни постригаха, преоблякоха и станахме съвсем еднакви. В началото даже не се познавахме един друг. Нямаше ги мама и тати до теб, няма никой, пари нямаме, всички сме еднакви. И тогава започва да се проявява твоят характер, твоето възпитание, всичко, което са успели да ти вкарат в главата и сърцето родителите, училището, обкръжението.

Направи ми впечатление, че ние, момчетата от Украйна, нищо, че бяхме от различни националности, по фамилиите помня – и украински, и руски, и грузинец от Херсон, но ние, възпитаваните в Украйна, се различавахме от момчетата, възпитавани на територията на Русия. Много от тях приемаха наркотици, дишаха боя, обичаха да ходят на склада да дишат ацетонова боя. Пиеха различни одеколони. Всичко, което можеше да се намери химическо, го използваха. Обърнах внимание, че от тези, които бяха от Русия, много бяха алкохолици, наркомани. Имаше и нормални момчета, разбира се, от големите градове. А тези, които бяха от регионите… Така да кажем, не бях приятел с тях. Те се различаваха от нас. Старите войници ни унижаваха, караха ни да работим за тях. Ние, украинците, които бяхме 20-25%, нищо, че бяхме малко, се биехме, усещахме, че това е нарушаване на правата ни, на свободата ни. Ние отказвахме да работим за някого. А повечето от руснаците се подчиняваха. Ние се биехме, и така да се каже, ни уважаваха.

Разкажете за живота във вече независима Украйна.

След казармата се върнах вкъщи, в Луганска област, в града ни, който е недалеч от границата с Русия, на 60-70 километра. Тогава много етнически руснаци живееха в Донбас. Имаше хора, които не искаха да живеят в Украйна. Не бяха много, но някои заминаха за Русия. Някои не искаха да сменят съветските си паспорти с украински, ходеха да ги сменят с руски. Аз казах, че съм видял какво е Русия…

Преди да стана на 18, бях ходил на малко места. В Беларус, в селото на майка ми, в Русия един път бях на екскурзия. А когато вече в армията бях в Москва, говорих с месните и обърнах внимание, че сме различни. Преди армията гледах съветски филми, където ни казваха, че в Киев, в Сахалин, в Тюмени, всички сме еднакви. А в живота, когато започнах да пътувам, видях, че ментално сме много различни. Възгледите ни се различават. И тогава съзнателно смених паспорта си на украински.

Както казват, никой не си избира родителите, баща ми е руснак, бяха започнали тогава тези национални въпроси в различните републики – арменците и азербайджанците започнаха конфликт, руснаците с молдованите започнаха конфликт, с прибалтийците, в Таджикистан и т.н. Навсякъде през 90-а и 91-ва година започнаха национални конфликти, но зад всички тези конфликти, защо ли, беше руската армия, оръжие и пари...

Аз казах, че ще живея в Украйна, харесва ми Украйна и ще строя бъдещето си тук. Работих в мина. Отидох да уча в институт. Имах влечение към техниката. Още докато бях в училище, имах две предложения патентовани, които за времето си бяха космос – малки роботизирани модели на комбайни. Нашият модел получи медал на състезание в Москва. Бях, така да се каже, звезда, защото в съветско време, момче от малкото градче Красний луч, да получи сребърен медал в СССР, си беше голямо събитие. Все още си пазя медала и удостоверението. Исках да бъда главен инженер в мина, когато започнах да уча в институт. Исках в бъдеще да се занимавам с техника, миньорски технологии.

Ожених се. Роди ми се дъщеря. Започнаха тези тежки години на икономически кризи в бившите съветски републики. В мината спряха да плащат заплати. Имах малко дете, живеехме с майка ми, в двустаен апартамент, жена ми беше в майчинство. Беше много тежко. Само майка ми получаваше пенсия. Бяха такива времена, в които парите стигаха само за хляб и мляко за детето.

Започнах да търся друга работа в пазарните структури. Намерих познати, контакти, взеха ме на работа в една фирма като мениджър по продажбата. Научих се. Отдаваше ми се. После започна приватизацията в Украйна, започнах да уча новите закони, беше ми интересно. И така открих в град Красний луч филиал на Киевската фирма КИНТО и се занимавах с приватизацията. Бях заместник директор на ресторант, на търговски център, на автобаза и други. Всичко се развиваше бурно.

През 2004 година ми предложиха работа в голяма международна фирма в Луганск. Преместих се от Красний луч в Луганск. С първата ми съпруга не ни се получи да строим бъдеще, разделихме се. Ожених се за втори път, вече в Луганск. Работих там, в международната фирма, бях регионален директор. След това, през 2007 година, реших да отворя свой собствен бизнес. Отваряха се нови пазари, беше нов бизнес – пластмасови опаковки, бутилки за Кока-кола, Пепси кола, което беше ново по онова време. Реших да отида в Грузия, там да открия фирма и да завладея този пазар. Преместих се, наех работници и започнахме продажби от украински и европейски производители. Нещата се развиваха добре, бяха иновационни стоки. Преместих семейството си в Тбилиси. Купих си апартамент. През 2010 година заемах 50% от пазара в Грузия.

Но войната и там не ме отмина. През 2008 година започна в Грузия. Помня страшните времена, когато от Тбилиси хората бягаха, изкарваха децата си, а аз стоях. Там бяха останали само пенсионери. Руските войски бяха вече до столицата. Дойдоха президентите на Франция, на Украйна, на Полша. Събраха се хора. И може би това спря Путин да щурмува Тбилиси. В Грузия аз се идентифицирах като украинец, но в Кавказ всички възприемат по презиме. Култът към бащата е голям. Често ми казваха: „Какъв украинец си? Ти си Жемчугов. Имаш руска фамилия. Заначи си руснак.“ При тях много рядко имаше междунационални бракове. Грузинците се женеха за грузнки, арменците за арменки, много рядко смесваха кръвта си.

В своите командировки съм бил в Армения, Азербайджан, Северен Кавказ, Ингушетия, Дегестан, цяла Грузия съм обиколил… И ми направи впечатление, че там, въпреки бизнес преговорите и официалната програма, винаги в ресторантите започваха разговори за историята. И всички казваха, че ненавиждат руснаците. Там всички помнят, особено в Северен Казваказ, помнят до десето коляно своите предци. И един човек ми каза: „Аз помня, че 1993 година, когато руснаците дойдоха в Чечня, която искаше независимост, убиха баща ми. Преди това, през 45-та година, когато са преселвали чеченците, са убили моят дядо. Преди това, през 1885 година, когато руснаците са дошли за първи път на Кавказ, са убили моя прапрапрадядо.“ Навсякъде, където отивах, виждах, че това, което се свързва с руснаците е кръв, убийства, окупация. И когато свърши войната през 2008 година ми стана трудно да живея там, защото говорех само на руски език. А хората, когато на улиците или на пазара чуеха руски… не реагираха добре. Даже няколко пъти са се хвърляли на бой. След 2008 година моето отношение към руснаците вече се беше формирало. Доста критично се отнасях към тях. Когато започна Майдана в Киив, аз все още работех в Грузия, от там следях окупирането на Крим. След това казах на съпругата си, че трябва да отидем в Украйна, да видим какво става. Пристигнахме вече в края на Майдана, той беше победил, палатките още стояха. Поговорих с хората. После дойдохме отново в Украйна за Великден. Тогава бяха започнали окупациите на месните администрациите от проруски бойци. У нашите Лугански колаборационисти и предатели се беше появило оръжие - това, което бяха взели от сградите на СБУ и руснаците им бяха докарали. Разказаха ми какво се е случило в Луганск на 8-ми март, 2014-та година, на рождения ден на Шевченко. Докарали са автобуси с бойци от Таганрог и Ростов, които са набили проукраинската демонстрация близо до паметника на Шевченко и са окупирали областната администрация. Тогава разбрах че ще стане това, което и стана. След службата в армията, ми се изясни, че съветския съюз е бил като концлагер, не е бил свободна страна, в което се уверих след като прочетох „Архипелаг Гулак“ на Солженицин, отвориха се архивите. Историята ми стана хоби, много любопитствах, четях за Русия, за Украйна. Когато окупираха Крим разбрах, че сценарият е точно такъв като в Грузия с Абхазия и Южна Осетия, както в Молдова с Приднестровие…

По времето на войните в Грузия, в Молдова, хората в Донбас как се отнасяха към случващото се?

Заминах от Украйна за Грузия през 2007 година. По време на Оранжевата революция подкрепях революционерите. Разделението в обществото започна тогава, през 2004 година. Партията на регионите направи при нас на Донбас това. Ние всички бяхме еднакви. После ни разделиха на бандеровци и на Донбас. Тогава не обърнах много внимание... Когато през 2007 година заминах, пропуснах развитието на тези процеси, а те са се заостряли и обществото се е разделило много силно. Когато се върнах през 2014-та година, видях, че обществото се е разделило на Донбас и на бандеровци. Говорещите украински наричаха – бандеровци, а онези, които говорят на руски – Донбас. Партията на регионите през 2004 година, в Северодонецк, искаха да отцепят Луганска и Донецка област…

Тогава мислех, че това е несериозно, а после разбрах, че ще бъде сериозно, че вече е имало опит през 2004 година; че Крим вече е под руски флаг. Разбрах, че ще се случи същият сценарий. Идваха руски пропагандисти, в мините, в заводите… СБУ си затваряха очите. Разказваха, че ще храним Запада и ЕС. „Защо ни е в Европа, трябва с Русия, че там е по-голям пазар“; разказваха, че ще продаваме въглищата си, че всичко ще бъде наред.

Слушах всичко това и се чудех защо говорят безсмислици. В Ростовска област Русия беше затворила всички мини. Добиваха въглища по открит начин, мините бяха нещо скъпо. Разбирах, че правят хората на глупаци, че ги лъжат. Но хората вярваха, че ще живеят като в Москва.

Мините бяха съкратени на 50% в първите години след 2000-та. В Донбас имаше много военни заводи, които също бяха закрити. В нашия град имаше три радиолектронни завода, военни. За сравнение, през 90-те година в нашия град живееха 190 000 души, а 2014 – по-малко от 100 000. Хората се разотиваха. Голяма част отиваха в Москва, в Петербург, в Ростов. Да, в тези градове се живееше добре. Но когато започваха да ми говорят, че ще живеем като в Москва, разбирах, че това е глупост.

Когато служих в армията, пътувахме из Московска област и бях шокиран, когато отивахме на учения, на полигон. Минавахме през разни села под Москва виждах, че там няма асфалт, няма газ, дървени къщи, тоалетните на улиците, пиянство, нищета, живеят много бедно. И това е на 100 километра от Москва. Разбирах, че ни лъжат. Защо под Москва живеят лошо, а ние тук, в Луганск, ще живеем добре? Защо те, в Подмосковието, не могат да направят добър живот като в Москва, а на нас ни обещават?

През цялото това време съм посещавал различни курсове, бизнес тренинги, не пестях пари от образование, през 14-та година вече много неща разбирах и в международната политика, и в историята. Когато през 14-та дойдох за Великден, видях блок-постовете, отидох в Луганск, видях окупираната сграда на СБУ, поговорих си с хората и разбрах, че всичко ще стане както в Крим. Започнах да ходя при приятелите си, които помня още от Оранжевата революция. Пътувах до Ровенки, Антрацит, Свердловск, Краснодон. Активистите ме подкрепяха. Казваха: „Какво можем да направим? Властта се е продала. Полицията и СБУ са за Русия. Много местни активисти са за Русия, а болшинството от местното население все едно „не се интересува от политиката“.

Още повече, че имахме проблем - голяма дупка на границата, даже не знам как е била направена. Още от времето на Кучма, между Краснодон и Свердловск, имаше участък, където процъфтяваше контрабандата с Русия. Всяка нощ тирове караха контрабанда. Всички живееха добре, всички получаваха подкупи – СБУ, граничари, прокуратура, полиция, местната власт… Всички получаваха своите проценти. Веднъж, през 2004-та, гледах как през нощта минават големи колони с 10-тонни тирове. Границата нямаше ограда, беше поле просто. През нощта това поле се превръщаше в огромна магистрала. Колони тирове, които от Русия караха бензин и гориво, риба, а от Украйна в Русия – захар и цветни метали. И после, по същия този коридор, руснаците прекараха много оръжие, прекараха свои бойци, така наречените донски казаци.

На 5 май 2014 година окупираха първо град Антрацит, а после и Красний луч. Не бяха много. Сто човека, но с автомати, с картечници, на КАМАЗ-и. Казват, че са дали 100 000 долара подкуп на началника на полицията в Антрацит, за да не дава заповед на подчинените си да се съпротивляват. Полицията си отиде по домовете.

Окупираха полицията с оръжието, което е било вътре. Започнаха да раздават това оръжие на нашите местни маргинали. Кой се присъедини към тях през първите дни? Алкохолици, наркомани, престъпници, тунеядци, неудачници някакви. Първоначално ги омайваха с пари, за това да стоят с оръжие на блок-постовете, за ден плащаха 50 долара. През 2014-та година, за алкохолик, на ден 50 долара бяха огромни пари. И така – ден си отишъл на дежурство, после си се прибрал, поспал си, после отново на дежурство. За месец можеха да изкарат огромни пари. Не разбираха, че не продават работата си за пари, а родината си, града си, своята Украйна продадоха за тези пари.

В началото добре изкарваха. Онези не казваха, че са руски военни, че са дошли да ни окупират както Крим… Казваха, че са просто козаки, хитра уловка, че са дошли да освобождават луганските казаци от украинската окупация и започнаха масово да раздават оръжие да правят във всеки град, във всяко село козашки отряд и складове за оръжие и боеприпаси.

За мен беше удивително да чуя, че уж имало издевателства над рускоговорящите. Цял живот съм говорил на руски език, руснак съм по националност и не помня някой да ни е унижавал. Обратното. Смеехме се на украиноговорящите. Още в училище помня, че тогава в градовете говореха на руски, а в селата на украински. Когато хората идваха да работят в градовете, децата им започваха да учат в градските училища. Ние им се смеехме, че говорят нови, неразбираеми за нас, украински думи. А това, което започнаха да разказват, че през 14-та година са унижавали рускоговорящите, руснаците, звучеше въобще като приказка. Но проработи… Това, че сега ще се отделим, ще бъдем Луганска народна република, няма да храним нито Европа, нито Киев, нито Лвив… Ще имаме своя република, а Москва ще ни помогне, имаме много въглища, заводи, фабрики… Този наратив много добре проработи.

Повечето хора са искали независима Луганска народна република или са искали да се присъединят към Русия?

На 60% от жителите на Луганска област им беше все едно… Те са просто народ, не е нация, а просто съветски народ – без погледи, без амбиции, без национална идея... От разпадането на Съветския съюз бяха минали 20 години, а те все още не разбираха къде живеят. В техните глави имаше едно „Да бъде Съветски съюз“. И отъждествяваха Русия със Съветския съюз. Повечето стояха вкъщи. Когато бяха тези движения, окупирането на администрациите, когато идваха тези руски козаки – улиците бяха полупразни.

Повечето хора, започвайки от пролетта на 14-та година, просто прибягвайки ходеха до магазина, на работа и стояха вкъщи, гледаха телевизия. По улиците въобще през пролетта и лятото на 14-та година можеха да се видят много малко хора. Хората се страхуваха. Първоначално имаше побоища. После започнаха да стрелят. После започнаха да вземат автомобили – започна бандитизъм. Козаките какво правеха – грабеха заможните хора. Започнаха просто на улицата да спират автомобили. Харесва му например БМВ, спира БМВ, взема го, има автомат – взема ключовете, документите, изхвърля шофьора и това е, вече е негова колата.

Разпространяваше се информация, че можеш да дойдеш в Луганска област, да постъпиш в козачеството и след седмица да станеш много богат и заможен човек. Можеш да имаш пет мерцедеса, да вземеш три апартамента. Те ограбваха банкомати, банки… Идваха, вземаха автомати и ограбваха. Генерал Казицин спря да им плаща пари и каза: „Аз съм Ви дал оръжие и сега вие сте властта тук, вземайте пари, колкото ви трябват, само подкрепяйте Русия“. Обикновените хора не пипаха - тези, които вкъщи имат хладилник, пералня, телевизор и Жигули. Ограбваха тези, от които имаше какво да вземат. Когато започна всичко това, аз го наричах 37-ма година, като при Сталин. През нощта, винаги в 3-4 часа, идваха тези черни коли. Чупеха вратите въоръжени хора и ако човекът подкрепя месната власт, или е активно проукраински – измъчваха ги, изнасилваха жените, ограбваха. После ги извозваха след Антрацит…

Когато освободим тези места, там ще бъде нов Бабин Яр. Там, под Антрацит, руснаците разстрелваха украинци, тези, които не искаха да им съдействат. Аз и някои мои приятели просто решихме да се обединим за самозащита. Да може, когато дойдат в твоя дом, бързо да се разпространи информацията. Тогава майка ми беше там, съпругата си бях изпратил в Грузия. Тогава видях страх в очите на майка си. И реших като мъж да направя нещо, да я защитя.

С момчетата, когато се обединихме в началото, не мислехме за война, за партизанстване, просто направихме отряд за самозащита. Кой имаше ловно оръжие, кой друго. Разбрахме се, че ако дойдат при някого от нас, той ще звънне и другите ще отидат да го защитят. Бяхме мъже от различни градове от този регион, Южна Луганска област. Това в началото ни обединяваше, защитата на семействата ни.

После отведох майка си в Грузия, а сам се завърнах. Да вдигам хората. Вие сте видели, че хората са въстанали в Харкив и се освободиха от окупация, в Одеса, в Запорожие, в Днипро, в Мариупол успяха да отстоят Украйна. В началото мислех, че има смисъл да се вдига народът, защото тези руснаци не бяха много, сто0 човека с автомати. А нашият град е със 100 000 население. Да се бяха събрали и 5000 души, да отидат до тази администрация, щяха да я освободят. Те бяха сто човека с автомати, а ние, ако бяхме 5000, нямаше как да застрелят всички ни. Изглеждаше, че можем да направим нещо. В Киев, на Майдана… Но повечето хора се страхуваха.

После започнаха да тероризират местното население. Новата власт започна да налага своите нови правила. Направиха лагери, където първо събираха наркомани или хора, които пияни са се разхождали по улиците, и ги караха да работят – да копаят окопи, да разтоварват коли със снаряди. После събираха и тези, които просто са им неудобни. Появиха се мъчителници в подземията и „ями“, където държаха хората. Това влияеше на хората. Те започнаха да се страхуват. Можеха просто да вземат някого от улицата, да го изпратят в този лагер, да го набият, да го измъчват и да го принудят да работи за тях. Това много изплаши хората. Не се получи да организираме гражданско съпротивление.

Защо, според Вас, в Харкив, в Одеса и пдр. не са успели, а в Донецка и Луганска област им се е получило? За Крим не питам, защото там и на референдума за независимост през 91-ва са гласували по-малко хора…

В Крим за независимостта са гласували 56%. А в Донбас, в Донецка и Луганска области – 86%. Получи се така, защото когато руснаците опитваха да завладеят Харкив, Одеса, Запорожие… проруските боевики нямаха оръжия. А Донецк и Луганск окупираха с оръжие. И хората се бояха да излизат против въоръжени мъже. Те стреляха. Убиха някои хора. Това уплаши другите, просто в Луганск и Донецк имаше оръжие.

Помня тогавашния началник на СБУ, Наливайченко, който беше през 2014-та година. Аз имах възможност да разговарям с него през 2022-ра и знаех, че е идвал през 14-та година, с отряд на спецназа, за да освободят Луганск. Не са успели. Дошъл е голям отряд спецназ, но са дошли на Камази, а там е трябвало да вземат сградата на СБУ. Била е нужна техника, БТР-и, БМП. Те не са имали бронирана техника. И спецназът се е отказал да щурмува сградата на СБУ и сградата на администрацията. Защото по военната наука това е неправилно, пехота не може да щурмува сгради, това трябва да се прави с бронирана техника.

Наливайченко ми каза, че не са имали бронирана техника. В Луганска област Янукович всичко беше подготвил, за предателство. Там бяха закрити всички военни части, нито една военна част нямаше в Луганска област през 2014 година. В Донецка област също закриха много военни части, една имаше чак в Бахмут, малка танкова част. А нормална, голяма военна част имаше в Павлоград, в Днипропетровска област. Ние нямахме армия. Полиция – с автомати и пистолети, това е. Нямаше кой да окаже съпротива, още повече, че половината от тях се продадоха за пари. СБУ за пари минаха на страната на руснаците.

Аз останах в Красний луч, започна антитерористичната операция, войска се преместваше от запад на изток. Украинската войска освободи Словянск, Краматорск, Северодонецк, Рубежне, Мариупол. Освобождението вървеше и ние чакахме украинската армия да стигне до нас. В средата на лятото на тези месните наши козаци им стана страшно от това, че украинската армия настъпва, а и вече нямаше кого да ограбват и повечето от тях, които бягаха – продаваха автомати. Видях това, отивах на териториите под контрол на Украйна, семейството ми беше заможно, теглех пари от банковата си сметка, носих ги в Красний луч и купувах оръжие и за себе си, и за своите приятели. Автомат Калашников през лятото на 2014-та година струваше 200 долара, картечница Калашников – 300 долара, граната – 50 долара, пистолет – 70. Купувах автомати, патрони, гранати. Въоръжавахме се с моите приятели, като в началото мислехме да защитаваме семействата си.

На 23 август украинската армия стигна до нашия град, дойде Житомирска бригада да освобождава града ни. Когато тези козаки видяха украинските танкове и БТР-и – всички избягаха. И първото пълномащабно нахлуване за нас, за жителите на Донбас, беше на 24 август 2014 година.

На териториите на Луганска и Донецка области от територията на Ростовска дойдоха големи колони руска техника. Дойде Рязанската десантна дивизия, Тамбовска дивизия, чеченски и дегестански батальони. Това беше редовна армия – мъже на по 30, на по 40 години. Снимах големите колони, които бяха до Краснодон. А каква беше украинската армия през 14-та година? Наборна служба, момчета на по 19-20 години. Нямаха боен опит, психологически не бяха готови за война. Все едно, оказваха съпротивление, но руснаците бяха много. С изключително много техника. Разбиха тогава под нашия град тази Житомирска бригада. Отстъпиха.

Отидох на мястото на боя, в селата около града, и видях изгорелите украински БТР-и и БМП, видях убитите украински войници. От тази Ряданска десантна дивизия измъчваха ранените, питаха за фамилиите на командирите им. Тези кадировци и чеченци бягаха и снимаха всичко с телефоните на видео. Това ме подтикна да оказвам вече съпротива… когато видях как се отнасят тези руснаци и кадировци с убитите украински военни и с ранените… Зверствата, които извършваха, ме подтикнаха към отмъщение. Пред очите ми измъчваха ранени. Чеченците стъпваха с крака върху убитите и се снимаха така. Това беше ужас. Отидох при един чеченец, понеже съм живял на Кавказ и знам, че там много уважават майките, и го попитах: „Ти майка имаш ли? Какво правиш изобщо? Майка ти ли те е научила на това? Защо си стъпил върху него? Защо измъчвате тези ранени? Помогнете им. Вие не сте хора, вие сте животни.“ Това казах с типични за Кавказ думи. Те се изплашиха, помислиха, че имам някакви отношения с кавказците. Аз бързо си тръгнах. Те се уплашиха, спряха да правят това… Там стояха още 10-15 цивилни, може би затова не ме закачаха.

На приятелите си казах, че вече е дошла руската армия, че това вече е окупация. Те нямаха нито шеврони, нито пагони, нито разпознавателни знаци, само зелена униформа. Танкове, БТР-и, всичко беше боядисано със зелена боя. Неизвестна армия – нито номера, нищо нямаше. Беше ясно, че щом са дошли от Ростов, са руснаци, но те криеха техниката си. По телевизията Путин казваше, че това е гражданска война, че местното население е въстанало. От местното население бяха само тези, отишлите в козачеството, но те бяха един процент, възможно 2 процента – максимум. А това количество армия, която дойде през август да воюва – беше руска. Казах на приятелите си: „Това беше. Вече сме под окупация. Никой няма да ни спаси. Трябва да помагаме на Въоръжените сили на Украйна. Купил съм ви автомати, оръжие. Давайте да оказваме партизанска съпротива. Да ги нападаме. Може това да ги уплаши и да спрат.“

Първата ни операция беше в края на август 2014 година. Отидохме в техния лагер, руснаците криеха танковете, ураганите, БТР-ите, ГРАД-овете след града, за да не ги виждат местните жители и журналистите. Там бяха направили големи лагери с много техника. Ние през нощта отидохме там, още от детството си знаехме местностите, реките, полята, отидохме максимално близко и започнахме да стреляме по палатките, по техниката. Постреляхме и избягахме.

Така започна партизанската война.

Към част II

Следете новините ни в GoogleNews