За коронавируса, за Татяна, за Божана и за Сотирис…

Искра Ангелова Последна промяна на 27 март 2021 в 15:24 12718 1

Искра Ангелова

И всеки ден става все по-тъжно. Събуждаме се, закусваме. Аз си правя фрапе със стевия, детето яде шоколадови топчета с осем витамина и един тон захар или банан с кисело мляко, таткото е онлайн и вече превъзбудено говори на цял клас деца, които със сигурност живо се интересуват от живота на Бетовен, няма спор. Искам да се интересуват! С цялата си душа. Сядам да поработя. И виждам черната статистика…

Всеки ден изпращаме по един голям творец, по някой, който жестоко ще ни липсва, коронавирусът отне страшно много животи – умират вече и по-млади хора, докато телевизиите, между некролозите, с някакво настървение продължават да ни облъчват с най-разнообразни, закупени от чужбина формати-състезания за талант. Като че ли – дори и да имаш някакъв уникален талант, гений да си – някъде у нас можеш този талант да го реализираш, освен като участник в някое шоу за таланти…

Броят на заразените расте, хората тичат с освирепели лица по магазините за хранителни стоки, чат-пат някой вземе, че се заяде с теб във фейсбук и общо взето това е единственият истински човешки контакт, който осъществяваме. Някаква емоция, адреналин. Обмен на мисли, на чувства, на идеи. Оголени, озъбени, хищни – вече всички задръжки паднаха, няма свян, няма почит, няма съчувствие, няма обич. Свикнахме с коронавируса, свикнахме и със смъртта.

Няма ни. Неусетно се превърнахме от безсмъртни – в еднодневки. Когато си отидем, в социалните мрежи ни помнят един ден, точно ден, независимо каква огромна легенда може да е бил някой приживе… Всички разказаха за своите спомени с великолепната и сърцата, любима на всички Татяна Лолова, даже и спор около един конкретен спомен се оформи (малко литературен – звучи ми като разказа на Ъпдайк „Бива ли вълшебник да удря майка?!“)… Бива ли щедър издател и голям приятел на всички български писатели да разказва колко всъщност бедно е живяла звездата приживе… Лесно е да се съди. Живеенето сами, пред екраните, ни направи особено категорични. Не знам дали ни накара да се осъзнаем, дали ни освести, дали ни помогна да станем по-скромни в желанията и щенията си, дали ни окопити и приземи, но със сигурност ни направи адски категорични по всички въпроси.

Линч тече из мрежата – кой какво казал, защо го казал, как могъл да го каже, защо не си бил мълчал… абе – народен съд. И в двете посоки. Обиди, квалификации, обсесии, стари вражди, слухове, клюки. Ще кажеш – тия хора явно имат много свободно време, че непрекъснато да се обвиняват едни други за нещо… Голям дебат, голям спор!

„Какво четете, господарю, пита Полоний Хамлет, а той мъдро му отговаря: „Думи, думи, думи…“ Ето как светът ни се сведе само до думи. Вече няма възможност за дела. Отнета е от природно бедствие – от смъртоносен непознат вирус и от възползването от него. И дори тези, дето преди си изкарвахме хляба с думи, нямаме хляб, защото думите останаха единствената разменна монета.

Чета, хващам се на въдицата, всеки път се хващам… Без преди това да съм била голям читател на вестници или сеирджия – всъщност този род човешка воайорско-есхибиционистична драма винаги ми е била досадна и съм следяла общия „фийд“ само заради професията си на журналист… Така и не се научих да правя интервютата „по-жълтички“, както ме беше посъветвала редакторката на „Нощни птици“ по БНТ – никога не я виждах през годината, но пък на един другарски съд при шефовете това успя да каже. Милата. Е, не можах. А сега се хващам, че сама следя с някакво срамно вълнение кой какво още ще напише за един или друг голям авторитет… И ми е мъчно за мен самата. Защото вместо да сме сеирджии на този дистопичен мач – да бяхме направили нещо с живота си???

Преди поне, поне илюзорно, сякаш можехме (да направим нещо с живота си…), сега всички възможности са ни отнети, в клопка сме, на stand by и така лъсва кои сме всъщност. Всеки показа себе си. Интересен експеримент. Не съм убедена, че харесвам онова, което виждам. (Оптимистът в мен веднага иска да обори това твърдение – а знаете ли, че имам един приятел, който не е никак активен в мрежата, но е станал доброволец и помага на заразените с Ковид, носи им храна и лекарства?!… Питам го не го ли е страх? Той ми вика: „Не мога да стоя без работа! Шило в торба не стои!“ Успял е да надхитри цайтнота, успял е да намери действие, с което да се свърже с реалността на по-високо ниво.)

И аз не мога да стоя на едно място, и затова непрекъснато нещо работя… И пиша проекти. Те, естествено, не печелят конкурси и състезания, защото сме в страната на връзките, където всеки и навсякъде „има човек“, както пее Ицо Хазарта, а средствата се разпределят от гилдии и кръгове, към които не съм си правила никога труда да принадлежа – винаги съм мислела, че работата ми е моята визитна картичка и когато тя е била на ниво, а и толкова видима – няма нужда от „втори начин“, мога да използвам „първия“. Дела са нужни, не думи! Даааа, ама няма да станеее! Сега пък се оказва, че и най-страхотния проект да напишеш, и най-добрата идея да имаш – ако не се обадиш тук там, ако нямаш твой човек в комисията… няма да ти дадат на теб. Ще си раздадат на своите. Даже името ти, щото не е непознато, може и лоша шега да ти изиграе – сега е много модерно да се печелят проекти от никога нечувани и невиждани субекти, много е „in”.

И така. Поядосвам се, поядосвам се, пък си казвам – я да видя какво става. Нали съм журналист, че и творец? Може да изпусна края на света! И пак сядам във фейсбук, да се разтуша. Но то е като мач на Левски и ЦСКА – не те оставя безучастен, а и по всеки въпрос има точно две мнения, най-странното е, че в тарапаната дори много уважавани от мен хора някак сами се детронираха, не знам. Всеки може и да изпусне понякога нещо неуместно… Дори да остави определено лош вкус в устата това с публичното споделяне на хонорара на голямата актриса в деня на смъртта ѝ от издателката… мисля идеята е била друга – да се подчертае, че днес, когато тя умря, всички лицемерно сме паднали в краката ѝ, споделяме мили спомени, възхита, обич; утре ще я забравим; а вчера, вчера, вчера… никой не ѝ е помогнал, не я е попитал даже как е. И така, в мизерия, забрава и бедност си отиват най-големите ни таланти.

Колко голямо може да е едно човешко сърце? На колко души можех да помогна? Колко души съм опитала да представя на публиката, да поканя, да зарадвам, да изненадам, да трогна, да обичам? Над 500 гости в годините. Малко са били. Днес мой колега от НАТФИЗ ми пише, че съм лицемерка, щото, когато имал нужда да ми е основен гост, не съм му вдигала телефона. Онова, което можеш да дадеш… всъщност никога не стига, никога не е достатъчно, винаги ще има обидени и най-вече – винаги ще има хора, на които не си успял да помогнеш, а те ще те мразят настървено. Разбира се, аз не се меря с голямата издателка и нейните многократно по-големи инвестиции в българската култура, само си мисля, че станахме като зверове – всички. Всички задръжки паднаха, щом и хонорарите на умрелите станаха достояние на алчната за сензации паст на тълпата… И с този велик въпрос се занимават интелигентни хора, можещи, знаещи, умни… т.нар. от един политик „маргинали“, от друг – „тулупи“… (а иначе достойни и образовани хора, които всеки ден се чудят как точно да вържат двата края, колко още работи да работят, как да реализират идеите и уменията си)… в една държава, в която ако не си държавен служител или не си „на някого човек“ и живееш през нелеката 2020-2021, си си направо пътник. Държавата, която единствена не помогна на самоосигуряващите се свои граждани и на свободните си артисти. И ето така днес се реализира/хаби творческия им потенциал – в безсмислени битки и схватки в мрежата. Като на мегдана…

Детето изяде шоколадовите топчета с осем витамина и вече пише домашни. „Мамо, това какво е, според теб: То не се бои от студа, няма ръце и крака, и боядисва в зелено полето… Що е то?“ Е, трева, ама защо да не се бои от студа – та нали тревата през зимата не расте???“ Ей така е и днес тук – нищо вече не расте, нищо не вирее. „Нямам вече вдъхновение, живеем в страх и безпътица“, ми каза скоро един голям поет…

Вчера си поръчах 25 стари книги с поезия от някакъв антиквар, който лично ми донесе кашона до вратата. Чета любимите си поети и недоумявам. Какво ще се случи отвъд кризата, отвъд антиутопията, отвъд Ковид, бедността, корупцията, липсата на перспектива и на работа, какво ще се случи с нас??? Ние вече не сме в състояние да пишем стихове, нито да ги четем… Ние сме вече кастрирани от безутешността. Ние сме изгубили вярата и мечтите…

Пред очите ми веднага изниква един образ, който оборва написаното току-що… Видях го наскоро и го запаметих с прилежността на художник, който колекционира красиви гледки. Образът е на уредника на къщата-музей на Яворов. Деликатен, фин, интелигентен и много образован човек със златен пръстен и спортно облекло – дебел пуловер от сурова вълна и шушляков червен елек, защото… работи в мъничка стаичка, в мъничкия, тъмен апартамент на най-гигантския ни поет, където няма отопление. А той, той стои до една печка и грее премръзналите си пръсти. И светва в усмивка, щом почукаш. Докато живее така обаче – втъкал живота си във физическия дом и в поезията на Яворов, премръзнал, отдаден, смирен… на него не му се свиди да говори с мен по телефона един час и да ми обясни, че всички те – големите интелектуалци, големите умове, големите таланти на България са живели в пълна самота, напълно неразбрани, напълно презрени, охулени и нещастни… И че не случайно Пенчо отива да умре в чужда Италия, където поне е красиво, макар да не познава нито един човек – сам и непознат, обиден… А пък Яворов пише най-гениалните си стихове в едно апартаментче в Париж. Хора наднационални, световни. Неразбрани и презрени в родината си. „Затова, мила ми, изобщо не се обезкуражавайте, няма как усилията, деликатното ви присъствие, работата ви да не пожънат плодове… Не са за тук, малко не са за днес сякаш, но всички сме така самотни, по този именно начин…“

Слушам го и плача по телефона. Не защото искам да си се оплакваме, не. Не и защото всеки ден си отива по един безценен български талант – в забрава, в бедност, недооценен, недолюбен, неразбран, дори не затова. А защото разбирам безутешността и необратимостта на онова, което човекът ми казва… Защото, докато ние всички – издатели и режисьори, учители, професори, журналисти и актьори, музиканти, учени, балерини, поети и художници, хора с фина настройка, с друга чувствителност… не изкрещим… Не се преборим… Не съберем сили да се изправим… Нашите деца са обречени на емиграция.

Идват избори. Така ми се искаше този път политическите партии да ни бяха изненадали. Този път да бяха обърнали очи към хората на изкуството, към интелектуалците, към естествените духовни водачи в тъмното, в кризата, във форсмажорните обстоятелства, в които целият свят живее вече година. Обречени на мизерия, тези наши безценни хора са още тук. Те биха могли да осмислят, да дадат надежда, да осветят тъмнината… Но не, няма ги в листите. В кулоарите на парламента не се интересуват от литература и поезия, от театър, философия и класическа музика, не слушат джаз и не гледат добри филми.

В последното си обръщение наживо, преди да се оттегли като началник на Щаба за борбата с коронавируса в Гърция, където се е борел три месеца от март до май 2020 г., когато е разбрал, че това не е по силите му… ръководителят му Сотирис Циордас се разделя с поста си, рецитирайки стихове на Одисеас Елитис:

"Мога да бъда доволен от най-малките и прости неща...

И с ежедневието на всеки ден.

Достатъчно ми е,

че седмиците имат Неделя.

Достатъчно ми е,

че годините пазят Коледа

за своя край.

Зимите имат каменни, снежни къщи.

Знам как да открия скритите камъни в скривалищата им.

Стига ми, че четирима души ме обичат. Много...

Стига ми да обичам четирима души. Много...

Да хабя дъха си само за тях.

Да не се страхувам да си спомня.

Да не ме интересува дали ме помнят.

Да мога да плача все още.

И да пея... понякога.

Да има музики, които ме разтърсват.

И аромати, които ме очароват.”

Искам да доживея отново времената, когато някой наш политик ще може да се оттегли с такива думи. Някога. А докато още е на власт – ще помни и почита живите, които са способни да напишат или да произнесат такива думи. Иначе започнахме като в бакалница – да говорим само за пари. Докато си излязъл от родилното на болницата, прекарваш целия си живот на масата и вече си до гроба… Нима не е ясно, че човешкият живот е напълно непоносим и абсолютно безполезен без изкуство?!

Искам „да има музики, които ме разтърсват!“ Но тишината е оглушителна.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

1013

1

JOKIN

03.04 2021 в 14:15

Точно,вярно,хубаво написано,нооооооооооооооо,кой чете,таквиз неща.Борба за кокала,борбата,е безмилостно жестока.Жертва,пада,обикновения човек.Щото него,как е казал поета,кучета,го яли.