За амебите и хората - разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова 14 ноември 2020 в 15:32 8523 0

Снимка Сергей Антонов / OFFNews

Мамо, 

Мисля, че намерих си момиче най-после. Няма да ти хареса. Тя не приказва много. Не слуша никого. Но аз я намерих. Няма да повярваш къде – на езерото, което повечето хора наричат Блатото. Знам, че тя е за мене. Ти ми разказваше – знаела си, че баща ми е за тебе. Пиел, пилеел пари за цигари. Но никой по-добър от него не е имало за тебе. Така си ми казвала, а ти не лъжеш. Затова не го смени и никого не доведе у нас след смъртта му. Но човек не може сам. Човек подивява между стените.

Ана не може да готви хубаво. Няма баща, нито майка. Не знам дали са умрели, никога не ми е говорила нещо за тях и не ги споменава.

Един ден ме повика:

- Ела.

- Защо? – питам аз.

- Ще те направя щастлив – хвана лицето ми в ръце. Не знам колко време ме държа така. Ръцете й бяха студени. Беше хубаво... Знаеш, мамо, като малко момче, когато нямаше цяло лято вода и когато аз и ти ходехме да носим вода от чешмата в Църква до нашата къща – един ден аз изпуснах дамаджаната и тя се счупи. Ти не ме удари. Тате ме плесна през врата и заслужавах. Стъклото ми сряза ръката. Помниш. В Радомир доктор Димитрова ме ши и боля. Имам дълъг белег - колкото телефонен кабел.

Тя целуна белега. Бях й разказвал за дамаджаната и за това как тате ме плесна.

- Къде зяпаш! Нямаме пари да се огледаме, а ти..

Още ме е яд, че счупих дамаджаната, мамо. По-добре и ти да ме беше плеснала, че да си платя вината. Дадохме пари на доктора, после и за лекарства. Ти ядеше лук и хляб. Не бой се, лукът изтребва всичко вредно в организма и навън от организма.

Искам да й купя нещо най-скъпо, както на тебе купих онова елече, от истинска кожа. Но и то не можа да те спаси. Тая болест елек не я спасява. Доктор не я спасява. Горе си добре, баща ми те гледа, както те гледаше преди – живеехме си тримата в Радомир, хапвахме добре. Даже още по-добре те гледа баща ми горе. Не вярвам при тебе да има рай, откъде толкоз пари да плащат за топлото през зимата? Ако го има някъде, раят е при мене. Ти наглеждай баща ми. Знаеш колко е разсеян.
Аз вече имам момиче. Нямаше да се разбираш с нея, ако беше жива. Но ти казвам, мамо. Друга не искам. Не знам дали не я боли гърбът от студа у тях. Питах я един път, тя нищо не каза. Малко серсем пада. Но кой е целувал оня белег от дамаджаната. Даже ти не си. Затова го обичам, белега. Лека нощ. Кажи на баща ми да не пуши - не знам вие как сте се устроили горе, но не ми берете грижа.. Ще се женя за нея. Решил съм.

------

Тя му беше писала – няколко имейли, три СМС-а. Понякога му се обаждаше по Вайбър, но му се оплакваше, че отсам Шосе номер 8 скоро няма да има интернет.

Чакаше го на гарата. Беше по-слаба отпреди, но хубава, хубава, хубава. Заведе я в най-близкия хотел, поръча храна. Хубава храна. Беше решил, че днеска няма да пести. „Получаваше ли парите, които ти пращах, Ана? – питаше я. Беше толкова красива. И хотелът беше красив.

- Заради тебе издържах. Стисках зъби. Ана ме чака, така си казвах. То има ли смисъл да живееш без Ана – бъбреше той. Толкова отдавна не бе приказвал на никого.

Строежите, наводненията, асфалтът на магистралите.

От прозореца на хотела се виждаше паркинг. Колите една до друга, лъскавината се изпарила, тук блъснати, там изкривени – това е то безплатният паркинг до Централна гара. Още няколко месеца живот оставаха на това място. После мъже като него нямаше къде безплатно да паркират таратайките си.

- Ана. Ако искаш да се оженим утре. Няма да е най-официалното нещо на света. Аз и без това нямам никого. Ще вземем баба Надежда, твоята комшийка. Ще отидем при някой поп, ще му дам 50 лева и ще му кажа: – „Ето го моето момиче, отче. Ожени ме за нея. Тука, на паркинга. Тук Господ най-добре вижда. Живот без нея е все едно да плетеш клетка за щурец – оставиш ли щуреца в клетка, той умира. За мене светът е клетка без тебе, Ани. Аз я плета, аз съм щурецът ти си улицата и небето. Обичам летището, гарата - за да се връщам при тебе.

Навън, на още отворения безплатен паркинг за старите щайги - Фолксвагени на 15 години, Ситроен, Рено - беше тъмно. Стърчаха няколко храстчета, бараки. Нищо друго. Беше пътувал 27 часа. Очите му лепнеха. Не искаше да заспива, обля се с ледена вода. Искаше да я гледа.

- Спестих пари, Ани – Ще купя малка къща. На първо време ще поправям покриви, мазилки на хората, но имам план. Изчислявах. Отначало парите няма да стигат, но ще работя много. Ти също. Щом сме двама, страшно няма. – Погледна я. - Защо сега така? Какви са тия сълзи - каза той. Защо? – нямаше сили да се надигне, така му се спеше. Но се надигна. Не беше имал време да се избръсне, беше брадясал и се боеше – като изпие сълзата й, ще я одраска.

На сутринта се събуди.

- Ани! Къде си?

Сигурно е отскочила до купи банички и кафе за закуска – помисли си. После видя една пачка пари до възглавницата.

Толкова тънка, че даже името си не заслужава. Банкноти, свити. Шепа банкноти, свити на четири.

Ани! – извика той. - Ани! Ани!

-------.

Край Шосе номер Осем ходеше един мъж. В черно дебело яке, макар че беше много топло този ден. Не прилича на ноември. Панталоните му също бяха дебели, чисти, якето искреше от чистота, обувките също.

Оръфаните жилищни блокчета ги нямаше. Мъжът гледаше купчините отпадъци и не ги виждаше. Блокът на баба Надежда беше потънал вдън земя. Нейният блок го нямаше, блокът на Ана. Градът го нямаше. Шосе номер 108 беше - изчезнало. Небето го нямаше. Светът се беше стопил.

- Тука имаше един блок – обърна се човекът към един друг мъж. И другият носеше чисто яке от Втора, не толкоз чисти панталони и хубави обувки, почти нови.

-Тука имаше един блок – на седем етажа. С окапала мазилка – каза непознатият с дебелото яке.

- Вече няма – отсече мъжът. – Събориха ги. Купили земята. Мръсни сме били. Прости сме били за ония оттатък шосето.

Мъжът с новите дрехи, очевидно чужденец, който не беше помирисвал въздуха тъдява, измърмори:

- В това блокче живееше една жена. Ана. Ана се казва тая жена.

- Тая, дето ни събори къщите, се казва Ана - избоботи мъжът и плю.

Мъжът с новите дрехи се преви. „Клетка на щурец“ измърмори той. Сигурно е откачил, помисли си тукашният жител, но не го съжали. Толкова други наоколо бяха изгубили ума и дума. Съжалиш ли някой луд и ти ставаш като него.

---------

Ана! Мисля си – има едно общо нещо между просяка и милионера, между метача и гения, между мен и тебе. Това са милиардите години, които са превърнали амебата в човек. Тези милиарди години са общото между хората, които живеят в палати и тия, дето спят под мостовете. Във всеки един от нас - във въглищаря и в търговеца, в лекаря и в пациента има по една амеба, но има и сърце на човек.

Ана. С амебата, която е в мене и със всичко човешко в мене, те търся. Къде си. Къде си.

Казвали са ми, че когато мислиш за някого, накрая го намираш.

През милиардите години, докато съм бил каквото е поискал вятърът, аз съм търсил тебе – каквато и да си била. Плували сме заедно в облаците, в океана, между звездите, ако е имало звезди, откакто съм започнал да те търся.

Мамо, вече си имам момиче, казах на майка си. Ти може и да не я харесаш, но тя е моето момиче, мамо. Тя.

През ноември, когато е истинска есен, всяка вечер отивам при езерото. Чакам те, Ана. Казват, че ще изпомпят водата. Докато има езеро, ще идвам. Когато няма езеро, ще идвам. Един милиард години. Казвам ти. Вярвай ми. Ще те търся, докато стана прах. От прах отново ще стана човек и ще те намеря.

Обичам те.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови