Виждам го често в града. Той кръстосва София като откачен, с голямата си найлонова торба, пълна със стока за по левче. Продава гъбички за миене на чинии, шноли, кой го знае още какво. Виждал съм го вечер да продава пред заведенията някакви играчки, пълни глупости, гълъбчета, които пият вода, или може би са папагалчета, или може би кокошки. Гласът му е особен, режещ, като корабна сирена, чува се надалеч. Всичко за левче, всичко за левче, зове той. Не знам кой купува стоката му, нито знам колко изкарва той самият. И в най-големия пек ще го видиш – сух като бръснарски каиш, примирен със съдбата си, един амбулантен търговец в сърцето на София, който е истинският герой на нашето време. Къде живее, къде спи, какво яде, има ли кой да се грижи за него. Или може би той се грижи за някого, за майка си, за брат си?

Къде сте, Канна Рачева, Миролюба Бенатова? Ето, за този човек направете репортаж. Питайте го как живее, питайте го особено настойчиво коя е надеждата, която го крепи. Този човек има някаква рецепта за оцеляване, която ни е нужна на всички нас.

Той не проси, той не е клошар. Въпреки че е от племето и на просяците, и на клошарите. Нещо го е съхранило, нещо го пази.

Оня ден гледам Канна Рачева прави репортаж за бабите, които продават в пресечките на „Графа” два-три стръка магданоз, няколко сливки, няколко домати, круши, каквото е родило дворчето им. Общинска полиция ги погнала, една от бабите се развикала, че полицията ги бие, подала жалба и хоп – репортажът е готов. Щеше ми се да й кажа – момиче, не се занимавай с глупости. Направи репортаж за инвалида Йоско, ето, за него направи репортаж. Но кой ще ме чуе?

И аз искам да тръгна така по улиците и да викам – стихове за левче, стихове за левче. Но нямам този кураж, а и краката ми не държат, ще стигна до Попа и ще се задъхам. А и гласът ми не е такъв силен, а и гласът ми не е като корабна сирена. Макар че какво пречи? Ето сега ще имате късмета да прочетете едно стихотворение, от тези, които искам да продавам за по левче на улицата. Много такива стихотворения има, включително и на млади български поети. Тук ще си позволя да ви кажа само имената им, пък вие потърсете книгите им. Ето ги: Владислав Христов, Йорданка Белева, Мария Донева, Иван Ланджев, Марица Колчева, Златозар Петров, Васил Балев, Иво Рафаилов, Емануил Видински, Иван Димитров, Оля Стоянова, Стефан Радев, Яна Копчева.

Така. А сега ето и обещаното стихотворение, което щях да ви прочета на Попа, ако имах глас като корабна сирена. То е на поетесата Лора Гилпин, която вече не е между живите и е отпечатано в сборника „Пир след тайната вечеря”, антология на съвременни американски поети.

Двуглавото теле

Утре, когато фермерите намерят

тази шега на природата, те ще вдигнат тялото

във вестник и ще го занесат в музея.

Но тази нощ то е живо и е с майка си

в северното поле. Великолепна лятна

нощ: луната, плуваща над

овошките, вятър в тревите.

То се взира в небето и там вижда

два пъти повече звезди.

Ето това стихотворение щях да ви прочета на Попа, ако имах глас като корабна сирена. Преводът е на Данила Стоянова, която също не е между живите.

Този разказ е включен в новия сборник на Деян Енев "Внукът на Хемингуей". Книгата можете да поръчате от Ciela, Helikon, Hermesbooks и Bookpoint.

Още по темата

16/05/2013

Нашите автори

Бонго бонг /Разказ за звънарката Мария Зъбова/

08/03/2013

Нашите автори

Гладиаторът

12/12/2012

Подлезът

20/11/2012

Анализи

Астрономията е сестра на поезията