Вредно е българинът да бъде подиграван за всяка изява на националната си принадлежност

Това, което ще кажа, е може би банално. И темата е банална. А тя е банална, защото е повсеместна - затъкнатото българско знаменце на раздаването на Оскарите, всенародната обич към песента „Бяла роза“ на Славка Калчева, небивалият интерес към съвременна българска проза след като се разбра, че български автор е включен в училищно помагало отвъд океана, газенето в реки, езера и вади, за да се играе хоро.

Сещате се - става дума за клетия български патриотизъм, разпънат на кръст между яростни национал-популистки амбиции и не по-малко яростни усилия тези амбиции да бъдат ограничени. Моята лична позиция гравитира категорично около втория полюс и затова стратегията на антинационалистите ми е ясна. Но тактиката им понякога буди не просто недоумение, но искрена тревога.

Вероятно имате поне един познат, който извива подигравателно вежда, когато някой играе хоро извън читалищната сцена и фестивалните изяви. В коментарите му това дори не е танц, а друсане, тропане и някакво примитивно подскачане на лишени от способност за критична мисъл индивиди. Ако сте омотан в някоя от социалните мрежи, със сигурност сте видяли укорително насочени пръсти и язвителни рецензии за всяка спонтанна изява на национална гордост или просто радост от това, че някъде нещо българско се споменава с добро. Критиките към подобни патриотични изблици варират от укор в отживяла самоидентификация с племето, която ни дърпа назад към миналото, до обвинения в откровена фашистка пропаганда. Така както преди време „умните и красивите“ се превърнаха в думи на презрение и сарказъм, така сега „българщинА“ се налага като синоним на агресивна простота или простотия. Очертават се и традиционните фронтови линии – образовани срещу необразовани, културни срещу пошли, либерали срещу консерватори, соросоиди срещу путинофили, жълтопаветници срещу селяндури... и каквото още се сетите.

Подобна поляризация на мненията само привидно избистря картината. Защото докато магаретата ожесточено се ритат и се изживяват във Фейсбук статусите си като борци за чиста и свята република, атовете из разни сараи делово броят гласоподаватели.

Терминологията отдавна е изяснена. Патриотизъм е любов към родното. Национализъм е омраза към чуждото. Патриотизъм е да милееш, съзидавайки на ползу роду. Национализъм е да мачкаш, от страх, че ще те смачкат.

Въпросът е дали антинационалистическите и антиксенофобски настроения днес не ескалират в степен, в която се превръщат в своето отрицание. И този въпрос не е просто морален или теоретичен – дали толерантните трябва да толерират нетолерантността. Проблемът има чисто прагматични измерения – дали последователната позиция на национален нихилизъм в крайна сметка не захранва точно националистическите настроения? Дали атакуваме причините на едно обществено заболяване или само симптомите?

Донякъде отговорът е вече пред очите ни. Достатъчно е да се вгледаме в други сходни ситуации. Ако приемем, че контролираният етнически вот е нездравословен за демократичния процес, то как бихме постъпили с основните заподозряни – електората на ДПС? Дали бихме тръгнали да им обясняваме, че са хора с промити мозъци, позьори, жалки статисти, използвани за политически машинации? И ако го направим, дали изобщо обитаваме едни и същи физически и виртуални пространства с тях, за да ни чуят? И ако случайно ни чуят, дали биха се плеснали по челото и казали – „Да, така е, берекет версин, че ни отворихте очите, вече няма да правим така“?!

Ако слагаме черта на равенство между всеки български гражданин с турско име и ключовите имена в ръководството на ДПС, колко прецизно насочени са обвиненията ни и колко конструктивна е критиката ни? И в крайна сметка с подобно отношение ще премахнем ли този националистически по същество вот или напротив – ще го укрепим и засилим?

Въпросите са в известна степен риторични – без съмнение, отговорността за подчертано етническия вот сред българските турци се носи на първо място от партийните централи, а не от гласоподавателите им.

Но дори и да има колебания, веднага идва примерът с ромите (или циганите, ако предпочитате). Как либералният по душа антинационалист и хуманист ще се бори с купения цигански вот? Как ще протестира срещу престъпността, гетата, агресията? Като пише язвителни статуси и обидни коментари за „мангалите“? Като небрежно подминава факта, че десетилетия наред партийни функционери от целия политически спектър удобно се възползват от тях? Категорично не. Той ще търси корена на злото не в гетото, а в тези, който събират политически дивиденти от него.

Тогава защо всичко се променя, когато говорим за средностатистическия български избирател, на който антинационалистите започват да вменяват тежки вини? Той трябва да се оправдава за всеки трикольор и хоро и да обяснява, че Дунавското не върви задължително с тричане на кучета, цървули, сланина и подхвърляне на калпаци. Или че флагчето в ревера или на балкона му не означава, че вечер заспива с Mein Kampf под възглавето. В ситуация на дигитален дарвинизъм, където оцелява този, който вика най-силно, защо виковете не са пред стените на онези, които носят персонална отговорност за разпалване на български националистически страсти? Защо за да изхвърлим мръсната вода на ксенофобията, сме готови да изхвърлим и бебето, което така или иначе е и наше?

Ако настояваме, че в една нормална обществена среда циганинът не трябва да се срамува, че е циганин, арменецът, че е арменец, евреинът – евреин, а бежанецът – бежанец, защо трябва българинът да бъде посрещан с насмешливото „Булгар! Булгар!“ за всяка изява на национална принадлежност?

Знам. Защото ако се премине мярата, безобидната на пръв поглед привързаност към всичко българско и родно, се превръща в хранителна среда за апетитите на политическата индустрия на левия и десен екстремизъм. И това е все по-реална, а не чисто хипотетична вероятност.

Но точно за мярата ми е думата. Защото тя може да бъде премината и от страна на иначе разумните и почтени в намеренията си защитници на индивидуалната свобода и равенство. И тогава думите им не проправят път към някаква нормалност в един все по-налудничав свят, а напротив – горят последните останали мостове. И тогава точно тези, към които са насочени думите им, ще останат глухи за тях. Защото презрението към човека на улицата няма как да породи респект, а подигравката – желание за промяна и обединен отпор срещу радикалния шовинизъм. И тогава тези войници на здравия разум не се сражават срещу събуденото чудовище на национализма. Напротив – преливат му даром свежа кръв, от която то толкова се нуждае. Кръв на омраза.

Следете новините ни в GoogleNews