Внукът на Хемингуей

Аз съм внук на Ърнест Хемингуей.

Някой ще попита: ама как така?

Ами така. Отразявайки Първата световна война в качеството си на военен кореспондент на „Торонто Стар Уикли”, младият неизвестен още пич затъва из калните балкански друмища и една вечер преспива в София. По онова време София вече е модерен град. Мустакатият симпатяга отсяда в хотел „България”. Още първата вечер патриархалната романтика на столичния нощен живот изтръгва сълзи на умиление в очите му. В салона на хотела валсовете се редуват с гьобеци. Американецът седи сам на масата и скучае. На няколко пъти отраканият келнер му предлага да му доведе момиче за компания, но бъдещият нобелов лауреат отказва. Писнало му е от лесни победи из балканските столици.

Седи сам, казвам, дядо ми на масата и отпива от чашата с гроздова. Той за пръв път открива огъня на гроздовата и е потресен от нейната крилата мощ. Някъде преди полунощ в салона влиза една цветарка. Кръстчето й е тънко като на пчела, а очите й са черни като къпини. Ракията вече е превърнала бъдещия автор на „Старецът и морето” в харпун, готов за лов. Момичето му се струва като богиня на нощта. Той купува цялата й кощница с цветя, всичките хризантеми, калии, божури, рози и карамфили, а в замяна я моли да седне за пет минути на масата му и да изпие с него чаша вино. Момичето е трогнато от настойчивостта на чужденеца. Тя, разбира се, не знае английски, нито той – български, но езикът на младостта е по-силен от езиковата бариера. Чернооката цветарка изпива виното, а Хемингуей продължава да набляга на ракията. Скоро тя започва да му разказва, че току що е завършила Средния учителски институт в Шумен и е дошла в столицата, за да започне работа в Девическото училище. Междувременно нуждата от пари я принуждава да продава вечер цветя по хотелите. Той внимателно я слуша. Сетне също започва да говори: как, като се измъкне от тази скапана война, ще се върне в Париж, ще си наеме едно таванче и ще започне яко да пише. А вечер ще се разхожда край Сена и ще яде печени кестени. И никакъв алкохол, разбира се, защото на сутринта главата му трябва да е бистра, за да може да продължи писането. Искаш ли да дойдеш с мен в Париж, пита я той, а цветарката се смее и кима с глава, защото на всички езици Париж звучи по еднакъв начин. После двамата излизат да се разходят по жълтите павета на „Цар Освободител”. Край тях минават конни стражари, които със сериозни изражения им пожелават „добро утро”. Хемингуей и момичето се смеят, защото за тях нощта още не е свършила. Изведнъж на цветарката й хрумва лудешка мисъл и тя кани Хемингуей в квартирата си. Той я пита дали има гроздова, а тя се смее и смехът й застила с рози паважа. Никаква ракия повече, слага тя пръста си на устата му, а той я прегръща. В малката стаичка на момичето ухае на прани хасени чаршафи. Гълъбите почукват с червените си крачка по перваза на прозореца. Когато те двамата заспиват, София вече се разбужда.

На другия ден Хемингуей хваща влака за Солун, като й обещава след няколко седмици да се върне и да я отведе в Париж. Но както е всеизвестно, балканската кал е страшна и непроходима. Калта и войната задържат близо два месеца Хемингуей в Гърция. А сетне войната свършва, влаковете спират и по калните пътища се проточват километрични колони от каруци на бежанци. На път за Париж Хемингуей вижда в далечината Витоша и нещо трепва в сърцето му.

Чернооката ми баба отдавна почина, но преди смъртта си тя ме извика и ми разказа тази история. Сетне ми връчи едно порцеланово портретче на млад мустакат мъж. Лесно разпознах в лика на портретчето младия Ърнест Хемингуей..

Сега разбирам защо още от четвърти клас учителките ме помъкнаха да ми четат съчиненията пред другите класове и защо, когато прелиствам книгите на Хемингуей, косата ми настръхва.

Дядо преди известно време изкара инсулт и сега не може да приказва. По цял ден лежи, най-много да отиде до тоалетната или да застане пред огледалото. Виж, като застане пред огледалото, дядо се оживява. Глади рядката си бяла коса, присвива очи и маха с ръка на непознатия в огледалото. И друга занимавка има дядо. Може да стои с часове прав и да гледа часовника си на ръката. Сега, след удара, дядо вече не може да се бръсне сам и се налага аз да го бръсна. Но понякога забравям, понякога просто ме мързи и може да мине по цял месец между едното и другото бръснене. Брадата на дядо е бяла и му отива. Улавям се, че той все по-често ми заприличва на стария Ърнест Хемингуей. И си мисля как рано или късно кръгът се затваря, стига да имаш достатъчно търпение, за да дочакаш този миг.

Този разказ е включен в новия сборник на Деян Енев "Внукът на Хемингуей". Книгата можете да поръчате от Ciela, Helikon, Hermesbooks и Bookpoint.

Още по темата

16/05/2013

Нашите автори

Бонго бонг /Разказ за звънарката Мария Зъбова/

08/03/2013

Нашите автори

Гладиаторът

12/12/2012

Подлезът

20/11/2012

Анализи

Астрономията е сестра на поезията

Следете новините ни в GoogleNews