Вивиана Бенедикт - разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова 13 май 2023 в 08:33 7634 0

Здравка Евтимова

Снимка БГНЕС/Надежда Пеева

Здравка Евтимова

Господин Каприев крачеше с отмерени стъпки, дължината на всяка от които беше 85 сантиметра. За отчитането на броя им се грижех аз.

- Вивиана! – ако високомерието в човешкия глас беше гориво, бедният ми 10-годишен автомобил щеше да се движи с тази единства дума хиляда километра. В интонацията нямаше нито височини, нито пропасти, просто въже, което се увива около врата ви. Не можех да предположа защо това въже бе избрало да се омотае около врата ми точно сега. – Осемстотин.

Цифрата, изречена без върхове и пропасти, с много въже за моя врат, означаваше, че ще удържи въпросното число лева от заплатата ми. Не можех обаче да се досетя точно защо. Отговарях за редактиране на статии и изявления, за една сгрешена запетая не получавах нито лев в края на месеца – а заплатата ми беше внушителна наистина.

Отговарях за работата на чистачката, готвачката, градинаря и техническата изправност на двата джипа на господин Каприев, ризите, костюмите, дезодорантите, изследванията на кръвта и жлезите с вътрешна секреция на господина. И нещо особено важно – следях здравословното състояние на неговите петима юридически асистенти.

- Осемстотин – прошепнах аз.

Вероятно в гласа ми е имало олио – тоест прекалено богат на мазнини тон. А може би са се промъкнали подскачащите плъхове на паниката, или не дай си Боже, ропот.

- Хиляда – уточни гласът-въже. Щеше ми се да стисна шията на господин Каприев при щитовидната жлеза, чиито функции следях. Предпочитах да не следя, а да удуша и щитовидната жлеза. – Днес сте пропуснали да запишете точния брой на стъпките ми, Вивиана.

Единственото ми хоби е да отглеждам стършел на име Везувий. Не само да притисна шията, копнеех Везувий, грозният мой питомник, да забие жило където и да е в тялото на моя шеф – съвършен организъм, поддържан с най-скъпите тренажори, медицински и фитнес уреди, медикаменти и инструктори, за които отговарях аз, разбира се. Аз плащах на хората и се държах мило, усмихната до колене. Шефът ми не разгоряваше с тях.

- Хиляда и двеста – отряза поредната хапка от благополучието ми Каприев. Съществуваше един единствен подход да пресека поредицата от цифри, отнемани от вече не така пищната ми заплата. Този способ беше пълзене по очи, лягане в тинята пред лидера, или както бих го описала аз - да плюеш в бутилката с минерална вода, от която пиеш. Всъщност, такива лишени от финес изрази не вирееха в съвършено почистения дом на Каприев.

- Хиляда и петст… -

- Благодаря Ви! - заскърца гласецът ми, проядена от молци фланела, цялата на дупки. Запълзях по пътя на потта и смирението. – Благодаря ви за този жж..житейски урр…ок – не заеквах, но пътя на потта е по-убедителен в заекваща обстановка. – Р-р-работата с В…вас е повече от у-университет – благодарността ми пълзеше по пода в краката на Каприев.

Благодарях гласно, в ума си – боже колко див ум притежавам – представях си как стискам щитовидната жлеза на господина с два пръста. С половин пръст, с четвърт пръст. Така пълзенето ми се удаваше по-леко.

-Хубаво, Вивиана - какво му беше хубавото не зная, но сигурно наистина беше, защото едно мускулче отляво под брадичката започна да танцува - доволна, охранена гъсеница. Останалата част от лицето на Каприев беше празна бутилка коняк - и имаше точно толкова съдържание. В ума си отглеждах две зли кучета. Тези свирепи зверове се родиха в мозъка ми на 15-тата минута след като започнах работа при Каприев.

Мислено планирах да ги насъскам срещу неговото мускулче на радостта. Тези два породисти бездомница бяха гризали толкова дълго костите на моя работодател, че дори и гръбначен стълб не му бе останал. Аз бях здрава и спокойна, нека някой ми твърди, че общуването с животни, особено песове, е вредно за човека.

Каприев гледаше пред себе си и внушаваше усещането, че планините се огъват в поклон пред него. Хората го правеха. За което се грижех аз. Носех на неговите събеседници вода, когато след „дискусията“ (виж ми окото!) някои от тях вдигаха кръвно, получаваха двойно виждане, светкавици в очите и т.н. Виках линейки и спасявах човешки живот. Живеех на десет нива по-ниско от копчетата на сакото на Каприев, за чието добруване бях отговорна.

Приказвах със стилистката и с шивача му. С човека, който лъскаше обувките му. Четях статиите му и поставях запетаи, коeто не ми си удаваше често, защото господинът беше безупречен. Безупречни кости, безупречна надбъбречна жлеза, кожа, блестяща козметика, бляскава боя за обувки. Движех се точно метър и петдесет сантиметра след него. Носех тъмносиньо или черно сако, тъмно синя или черна пола до средата на капачката на коляното, нямах право да тежа повече от 63 килограма, ако в продължение на седмица стигнех кило над нормата, ме очакваше уволнение.

Нямах петна по сакото, по полата или по обувките, които можеха да бъдат само черни с ток не по-висок от 2 см. Сливах се с общия фон на калното свлачище, в което всички ние живеехме. Трябваше да бъда стара обувка, затрупана от тиня. Но въпросът е, че не бях стара обувка. Веднъж Каприев ми удържа от заплатата, защото се затичах прекалено бързо да му предам паметна бележка на негов приятел от колежа в Лондон.

Получих заплатата си и установях светкавично – сумата беше с 2000 лева по-малко. Не се е родил бозайник в света, който може да ме възпре да попитам защо са ме подстригали с 2000 лева.

- Защо? – пипах направо. Маниерът на Каприев ми е дълбоко познат - мълчи, сякаш не си влязла в кабинета му. Но аз вече бях влязла.

- Защо парите ми са с 2000 лева по-малко? - разбира се, всеки месец банковата ми сметка се пълнеше със звездна заплата, освен това работодателят поемаше медицинските ми разходи, както и сметките при една зъболекарка, деряща до кост гилотина. Човек търпи, но понякога малкото камъче е чупило и танкове. Физиономията на хладилника вече ми бе вдигнала кръвното. Можех да му кажа „Ходи се застреляй“, но кажех ли, той имаше цял космос контакти – фризери с дълбоки джобове като него. Никой никъде нямаше да ме наеме. Каприев щеше да се постарае за това. Тоест колко струват отровните две хиляди лева?

Бавно, банкнота след банкнота, Каприев натрупа приятна наглед пряспа от стотачки върху бюрото си:

- Ако приберете парите, считано от днес ще престанете да работите за мене – господинът отвърза въжето в гласа си, естествено, без да ме поглежда. Представих си малкия апартамент – не ме карай да се смея, стая с кухненски бокс, вечерите, които прекарвах, довършвайки текстовете за Каприев, приятелките, до една върли пушачки, убедени, че животът е скапан. Бяха решили, че е крайно време да родят бебета, защото часовникът тиктака, а човек дъртее, след 34 години зачеването е проблем. Две хиляди лева?

По дяволите, които въобще не съществуват, някой път ме обхваща лудост – дишането се учестява, вероятно или вдигам, снижавам кръвното. Или е много високо, или много ниско. Умът казва, две хиляди лева - яли ги кучета и котки. Обаче освен ум, човек има и друго нещо. То е глупаво, дори тъпо. То гърми. Но го послушах. Две хиляди лева!
Сега ще видиш какъв контейнер с динамит съм, черво, такова! Ще стана учителка. Ще ми се обаждат да изпитам сина на съветника по културни въпроси за шестица. Заплатата на педагога е…. зави ми се свят. Пространството се люшна пред очите ми. Бях забравила мизерията. Не помня откога 2 000 лева представляваха някаква сума за мене…. Ходех на спа процедури. Тъпчех се с еко-био храна, имах личен козметик и гримьор. Учителка на смахнати тийнейджъри…одраскана кола, нарязани гуми. Както бях направила три решителни – хайде да не се лъжем сега – пълзящи крачки към вратата, мисълта за еко-био пържолките от еленов хълбок ме разкъса на две. Заковах на място и с единственото изражение, което Каприев понася – безмозъчна усмивка – се върнах назад. Гласът ми се повлече по корем по маршрута на ангелското смирение.

- Имате право, господин Каприев – изчегъртвах недоволството от гърлото си аз. Думите ми бяха тиня, естествено, но оцелявах.

- Занеси това - гласът-въже ме препаса през кръста. Висшестоящият ми подаде една празна кутия от кламери. - Занеси я до моя партньор Веселин Верчин.

В ума си го блъснах там, където не бих описала с думи на хартия. Верчин се намираше в Силистра. Една празна кутия от кламери до Силистра…. Добре че все още ми беше останал ум. На ум ритах, рипах, крещях, удрях, докато онова място, което се срамувах да напиша, стане на кайма. Когато бушуваш наум, наяве се дръж като сандвич с масло – това означава облей Каприев с мека мазнина, т.е. възхити му се. Не можех – дори животът ми да зависеше от това – да измисля нещо в Каприев, което би предизвикала една молекула възхищение.

- Господин Каприев - зацвъртях аз. – Знаете ли какво чувство изпитвам?

Той не даде пет пари какво изпитвам, не ме погледна както обичайно, но онова мускулче от лявата страна на врата му започна на се навива в спирала на радостта. – Господине, усещането ми е, че сте кран, програмиран да повдига 17 тона, но тук, господине, Вие повдигате 17 грама.

Фризерът, с други думи устата на господина, остана затворена, но мускулчето – то подскочи с такова удоволствие, че отново направих онова упражнение наум – разложих го на смачкани молекули.

Не бъди тъпа, Вивиана! Всъщност името ми е Стефка, но Каприев заяви, че няма сътрудници с такива селскостопански имена, заплати за промяната на името ми и от Стефка Петрова се наричам Вивиана Бенедикт. Та продължих мисълта си аз, не бъди слабоумна, Вививана Бенедикт. Радвай се, че мина номерът със 17-те грама.

Ако станеш педагожка, Каприев ще те намери в училището. Или ще го затвори, или ще докаже, че си опекла и изяла двайсет първокласника. Нещо по-ужасяващо, развела си трима мъже, прекрасни бащи на семейства, съвестни граждани, лелеещи за съвършенство в семейството, борещи се до кръв за висши морални ценности, но долната ти поквара…. и така нататък, докато Каприев не те види уволнена дисциплинарно. Ако напуснех доброволно, трябваше да се хвана санитарка в болница, хигиенистка, почистваща тоалетните на Централна гара. Оттам също щяха да ме уволнят.

Каприев не се оставяше неотмъстен. Маршрутите в живота му вместо с пътеуказатели табелки, бяха очертани от прекършени гръбнаци на безразсъдни хора. Да отмъщава беше неговото хоби. Убедена съм, че моят висшестоящ с трепет очакваше някой да го вбеси. Така имаше приятното задължение да наблюдава как сиромахът побелява пред очите му, преживява хипертонични криза, докато в крайна сметка го захлупи инфаркт. Каприев ме изпращаше до лекуващите лекари на несретниците, чиито гръклян беше прерязал с дела и пари (всъщност много пари).

Задължението ми беше да го осведомявам как се развива заболяването на съответния голтак. „Голтак“ беше единственото определение на Каприев за останалите човешки същества. Напуснех ли, геният нямаше да ме остави да разцъфтя като учителка, хигиенистка или миячка на чинии в най-евтината кръчма в България. По дяволите моята козметичка, по дяволите тези 2000 лева.

- Господин Каприев… – превъртях пространството между зъбите си аз. Блестящият естествено не ме удостои с поглед.

– Кафето ми – охлаби въжето той. Не ме освободи както обикновено с повдигане на показалец на един сантиметър над плота на бюрото. Стърчах и очаквах движението на показалеца, но това не се случи. Пиеше кафе на тежки глътки, като онова в чашата му бе от камъни - бавно, методично, потънал в четивото на лаптопа си. Аз стърчах.
Каприев имаше петима лични сътрудници мъже, всичките юристи, но едва ли някой от тях се е наслаждавал на рядката възможност да го съзерцава как поглъща кафето си. Сияйният ги наставляваше с равен като мраморния под глас, понякога – това беше непоносимо дори за пердето, в което се бях превърнала - ругаеше ги с усмивка, без да изрече нито една ругателна дума. Задължаваше ме да стоя по време на дружеския дебат, както го наричаше Каприев. Упражнението продължаваше, докато лицето на юриста станеше, подобно на залеза в прочутото стихотворение на Атанас Далчев, алено като домат.

Геният ме държеше свидетел на въпросните дебати, за да ги увековеча в паметни бележки. По-скоро трябваше да бъда под ръка, за да повикам линейка или сестра Давидова, която поставяше инжекция на въпросния участвал в дискусията сътрудник. По такъв начин поне опасността от хипертонична криза бешe избягвана. Подозирам, че Каприев се наслаждавал на всяка юридическа хипертонична криза. По този повод VVV се случи най-голямото ми откритие – имаше един юрист нагъл сътрудник, чиято физиономия не почервеняваше като залеза в стихотворението на Атанас Далчев.

Въпросният юридически чувал след три дебата, на които цветът на бузите му не се промени, престана да се появява в компанията. Казаха, че го забелязвали на гробищата в Орландовци, копаел гробове, но после и оттам бил отзован. Разплетохме истината за чувала, когато Каприев ме изпрати до Професор Левов – нашият непокорен юридически Нютон (Браво, тип!) си платил на Левов да му издаде фалшив смъртен акт, но професорът в последния момент направил обратен завой и отказал. Доколкото му било известно по всяка вероятност бившият наш юрист емигрирал в Парагвай или Уругвай, или някъде в централна Африка.

Накрая Каприев все пак допи камъните, от които се състоеше кафето му, а аз продължавах да стърча. Освен това трябваше да занеса празната кутия от кламери в Силистра.

- Всъщност следващата ти заплата ще бъде увеличена с три лева месечно – изрече равно господинът. – Свободна сте.

Ново явление под слънцето – увеличение на заплатата? Това смърт ли означаваше, или свобода?

Опитах отново да потъна в мисълта за козметичката, за хладилника у дома, пълен с еко-био храни, за моя масажист, с който поддържахме нещо повече от чисто приятелство, но когато отивахме да пием кафе, аз плащах моето, той плащаше неговото и всичко беше наред. Отново ме притисна онази лудост – сигурно съм вдигнала кръвното отвъд планетата Юпитер или съм поела към инфаркт (Не ме разсмивай, аз и инфаркт заради Каприев!), но ето че настъпи моментът за моето велико откритие, равно по значение и тежест с откриването на топлата вода. Бях забелязала нещо при дебатите с онзи колос, на чието лице не засияваше залеза от стихотворението на Лилиев. Разбрах какво се случва, когато вездесъщият ми шеф беше ядосан.

Малка вена, водеща синя кръв - та може ли кръв с по-нисък цвят на социален произход – към ухото на гения, започваше да пулсира при среща с обект, който дразнеше великото му същество. Фризерът се ядосваше. Кипваше и тази вена, която първо бих целунала от благодарност, после бих прегризала със зъби, пулсираше. Гневът не носи маска и вената, о, тази вена предател на Каприев го издаваше. Вече можех да бъда сигурна кога е яростен. Ура! Да живей!

От Каприев човек не може да се махне. В ума ми се завъртя една хипотеза, всъщност увереност – вездесъщият наемаше хора, за които се надяваше – глупости, този индивид не работеше с понятия като надежда и предположение. При него всичко беше пресметнато с точност хилядни - Каприев беше сигурен, че рано или късно хората, които е наел, ще му предоставят възможност да им отмъсти. За него отмъщението, гърчът на подчинения бяха истинското пиршество. И така с три лева повече следващия месец. Честито, Вивиана Бенедикт.

Предположих, всъщност бях съвсем сигурна, че още като ме е наел, е разполагал с план как ще ми отмъсти, видял е в мене потенциал на жертва, предусетил е спазмите, в които ще се гърча и сълзите, които ще събирам в празни кофички от кисело мляко. Вярвах, че с радост би откупувал сълзите, които подчинените му са изливали в следствие на неговите управленски методи. Нищо чудно да ги е пиел по една супена лъжица от тях - сутрин и вечер преди хранене.

Служебният ми телефон се задави в „Прелюдия в ре минор“ на Рахманинов. Този звук в телефона ми означаваше „Върни се да ти откъсна главата“

- Вивиана Бенедикт, елате! – такъв обрат. Бях работила три години при вездесъщия. Никога досега не се беше случвало да ме повика, след като веднъж ме е изхвърлил, по-скоро изринал от кабинета си. Най-сигурното завръщане при Каприев става като се взираш в обувките си на нисък ток, където се взирах.

- Да, господине – изскърцах възпитано аз. Беше ми удържал неколкократно по 350 лева от заплатата поради неумение да се обръщам с почит към него. Обръщах се, малоумната аз, прекалено високо, прекалено тихо, твърде прибързано или с неоправдана мудност. Затова неколкократно горях – така бях изгоряла с общо 1 400 лева. Научих се да залепвам погледа си под адамовата му ябълка – не можеше да ме обвини, че не оказвам уважение, нито пък че гледам нагло, заради което ми беше удържал четири пъти по 250 лева. Бях решила да не изчислявам на колко възлиза цялата сума удръжки – издоени от мене пари, защото със сигурност щях много да се потисна, а защо да се потискаме, като може и да не се потискаме? Беше ми дал един единствен бонус по следния повод:

- Вивиана Бенедикт, отново ще посетите госпожа Пилзнер.

„Само това не!“ изкрещях наум. Госпожата беше чифт смазващо скъпи чизми, тяло с размера на три сърни, обединили килограмите си в едно. Искрящо чиста, ухаеща на нещо убийствено скъпо, главозамайващо модна риза и още по-качествен костюм в млечно лилаво. Вероятно е била балерина, по-скоро много саркастична балерина; сарказмът влияел негативно на храносмилането й, ако госпожата въобще имаше храносмилане. При опознавателната ми визита ме беше стиснала гушата да й чета Шилер и Гьоте на немски, Бодлер и Артюр Рембо на френски, Лермонтов на руски и Федерико Гарсия Лорка на испански. Последното изпълнявах калпаво поради нищожните ми знания по едзика на Дон Кихот. Тя намали бакшиша ми със сто лева.

- Вместо сто и десет лева, моят обичаен бакшиш, ще Ви дам само десет – обясни ми тя. – Четете испански като червей.

Преди да вляза, госпожа Пилзнер грабна в масивната си ръка една лупа и проучи осторожно дрехите ми. Бях длъжна – за което подписах съответната Декларация - преди да отида при нея, да получавам всичко, включително бельото си, от химическо чистене „Блясък“. Поезията и лекетата били несъвместими. При второто си посещение я попитах на кои гимназиални класове преподава и тя се смя без прекъсване 8 минути.

- Ти си луда - отбеляза госпожа Пилзнер, след като изплю поредния залп смях. – Аз съм отдавна пенсионер. Все пак благодаря. Забелязахте, че изглеждам твърде млада.

Да, млада кукувица.

След което се разпореди:

- Ще ми четете 45 минути без прекъсване - и аз четох. Всичко, което бях изровила от и за Яворов.

- Аз не съм Пилзнер – отбеляза госпожата. – Казвам се Петрова, но това име лъха на провинция и заплатих да ми го сменят, като си постъпила и ти, Вивиана Бенедикт.

На следващия ден Каприев ми даде бонус в размер на 1 200 лева. Госпожа Пилзнер-Петрова била очарована от вкуса ми.

При следващото ми посещение сърната желаеше да седя до нея като мумия и да слушам музика на Йоханес Брамс. По дяволите, Пилзнер-Петрова! Не слушахме нищо от Брамс. Тя ме сложи на стола пред себе си – имаше едро и плоско лице, повече руж отколкото бузи, с щателно изскубани и отново нарисувани вежди.

- Прекрасни вежди – казах й, спускайки се по мазния склон на смирението и потта.

- Разкажи ми за живота си, Вивиана Бенедикт.

В такива случаи излизах с номера, че съм от интелигентно семейство, пропускайки факта, че баща ми беше кранист, а мама – счетоводителка селска кооперация. Където и да я наемаха, фирмата фалираше, с което мама си спечели реномето на счетоводна гъсеница с лош късмет. Тя просто беше прецизна и това й изяждаше главата. „мама е изключителен математик…“ - подхванах редовния номер в изложението си аз. Но фрау Пилзнер се вклини в текста, заявявайки, че обожава точните науки и ми изброи своите бивши сродни души (влюбени в нея гълъби!). Един химик, един математик, двама астрономи и биолог. В сравнение с които сродните й души в хуманитарната сфера били направо нула, пресечена хиляда пъти.

Възклицавах -. „О! О! О! Колко стойностно!“ Бях надушила, че една от любимите й думи е „стойност“. Дамата два пъти ме заля с цели свлачища червило, след което изригна вулкан от смях. Сподели, че и сега си имала обожатели – поети и есеисти.

- О!О! О! очаквах го!

Очевидно възклицанията я хвърляха в екстаз.

- А вие имаме ли опит с сродни души? – попита ме в упор госпожата, след което доизясни интереса си – аз разбира се бих уважила избора на всяка жена, ако изпитва притегателност в другата известна ни посока.

Свих уши – признах, както винаги, че, уви, със сродните души нямам никакъв опит (виж ми окото!), но тъпотата и скромността винаги се оценяват високо, макар е хората да остават с убеждението, че сте овца в личния си живот. Към дами не изпитвам притегателности – изцедих засрамено аз. Жената ми отвърна с гейзер от кикот и изгърмя под носа си „Подходяща, подходяща!“

Накрая ме пробва дали пия водка, седемнадесет различни вида уиски, бира, които твърдо отказах. Заявих, че не пуша, което беше истина. Надявах се да ме наеме като свой литературен асистент и душеприказчик срещу скромен хонорар. Не ми се е случвало някога да обърна гръб на пари, потекли към джобовете ми.

- Боже мой, колко подходяща! – разсмя се великолепната. След което погледна часовника си, заяви: – Вивиана Беденидкт, времето ви изтече, заминавайте си.

Чао на моята кариера на душеприказчик. Естествено, че ще да ме изрита, което стори с последното изречение и благодарих на Бога (вероятно го има, но аз едва ли съм Негов приоритет). Вече беше започнало да ми писва – а да писне на Вивиана Бенедикт, значи друг човек на нейно място ще да е починал преди няколко години. Светкавично рипнах на нозе юнашки, както Каприев ми бе вменил да действам във всички случаи (Аз Ви плащам, за да работите, не да броите мухи!) поклоних се и следвайки етикета, наложен в компанията, благодарих за безмерно красивото време прекарано със сърната балерина. Два часа и 11 минути, ако държим на точността, които ще останат в съзнанието ми до последен дъх. Нима можех да забравя плочата на лицето й, очите прилепнали към мен като миди?

- Мила моя! - изригна величествената. – Красавица моя! – тя се изтръгна се от стола си, прегърна ме с мощни ръце и торс, и обсипа бузите ми с целувки. След това ни в клин ни в ръкав така енергично прошепна под нос – Подходяща! - че от стената падна една картина. – Подходяща!

Аз не можех да помръдна. Сърната ревна: – „Стой!“, макар че бетонната колона, в която се бях превърнала, едва ли можеше да побегне.

– Вземи! – тя откачи друга картина от стената, някакъв пейзаж в лилаво - и ми нареди: – Взимай, известен художник. Провери в интернет кой е и колко струват такива озъбени платна.

На другия ден Каприев, леденият блок, размаха въжето в гласа си. Беше по-меко въже, ако те обесят с него ще умреш не след 16 , а след 18 секунди. Мозъкът ми веднага застана нащрек. Краев е вложил в духовното ми канче, че неговите служители следва да излъчват увереност и ледено самообладание. По отношение на излъчване бях пълна нула. В крайна сметка прибягвах до следния подход – представях си Краеев като човек на смъртен одър. Не само лицето ми, не но и столът, но и столът на който седях, излъчваха самообладание.

- Вивиана Бенедикт – изсвистя въжето над главата ми. Тук посредва обичаното мълчание на Каприев, което бе докарвало инсулт на двама от юристите ни, доста нагли типове, впрочем. Аз си представих венци, надгробен паметник и инсултът престана да се интересува от мене. Преброих до 23 – това е достатъчно да си поемеш дъх, след което говориш.

- Да, господине? – разстлах пред очите му пясъка от съкрушеното си сърце аз. Бях изброила чинно до 23 и не очаквах поредното орязване на заплатата.

- Вивиана Бенедикт, дължа да Ви уведомя, че моята майка е дълбоко впечатлена от Вас.

Как да падна от коня? Виждала съм само коне, нарисувани от посредствени художници – но паднах. Разбира се не ми пролича, защото заложих картина на венци в калпавия си ум.

- Майка Ви, господине? – реагирах точно след 23 секунди аз.

Сърната с мощ на бронирана бойна машина, десетина сродни души от точните науки и нещастниците от хуманитарната сфера. Музиката на Брамс, който така и не прозвуча.

- Вивиана, майка Ви е плоска счетоводителка в западнал регион – гласът на Каприев се омота около врата ми, но така бях обръгнала, че го почувствах като шал. Изброих до 23. Изказването му не продължи. Изброих още веднъж до 23 и последва изложението: – Съобщила сте на майка ми, че Вашата майка е виден математик.

Изброих до 23 и казах, без да изхвърлям грам страхлив пясък от гърлото си:

- Моята майка е математик, господине. – Най-добрата в родното ми село.

Схванала бях, че колкото повече пепел посипеш върху главата си, толкова по-дълго ще живееш. Щастлива перспектива лъсва дори пред амеба като теб.

Хладилният шкаф мълчеше. Отмъщението бе неговото призвание, причината, поради която дишаше, тъпчеше се с еко-био храна и т.н. Сигурно в България нямаше да се намери училище, в което биха се престрашили да ме наемат след характеристиката, с която щеше да ме обрисува Каприев. Нито хотел, където биха ми позволили да мия тоалетните. Беше ме уличил в лъжа, по дяволите – дяволите са навсякъде, но и те запазиха неутралитет в момента. Нямаше смисъл да броя до 23.Отмъщението на Каприев ми беше вързано в сто кърпи. Можех да се възползвам от опита на хитрия юрист – за заплатя отпечатването на собствения ми некролог, след котето да се разтворя във въздуха на забвението. Каприев не познаваше състояние, близко до забвението, докато не строши гръбнака ви. Не ме гледаше, разбира се. Но аз забелязах нещо, което ме вледени – мускулчето на насладата от ляво на врата му пулсираше. Сигурно си представяше как се гърча и ям тиня след неговата експертна намеса в живота ми. Но сме свикнали с тия намеси. Не са нещо ново.

- Вивиана Бенедикт – гласът му прозвуча с тон на точило, върху което е попаднал тъп нож. – Майка ми е убедена, че сте прекрасна.

Нова двайсет. Или нов подход към отмъщението. Ако ви кажат, че сте прекрасна, прекрасно ще ви опекат. Беше края на януари, но изпитвах чувството, че се пържа в пещта на август Не е нещо ново все пак. Работата ми с гениалния се осъществяваше без прекъсване във фурната на гадния му характер.

- Диана Бенедикт, омъжете се за мене – изстреля Каприев.

Първоначално помислих, че е изгубил ума си и трябва да повикам линейка. След секунда обаче мисълта за един малък мускул, мускулът на яростта и злостта, който танцуваше върху шията на Каприев, ме изпълни с триумф.
О, прекрасно знаех какъв е трикът да вбеся до кръв пожелалия ръката ми хладилен шкаф. Шкафовете живеят, за да мъстят.

Да се омъжиш - нима това не е уникална възможност да отмъстиш на човека, чието хоби е отмъщението? Мускулът на злостта върху шията беше малък червей. Аз щях да го принуждавам да се гърчи всеки божи ден. Аз, вярната съпруга.
Наистина щях!

    Най-важното
    Всички новини
    Най-четени Най-нови
    X

    Сърбия - приятел или враг