Вдовици

Ст. Ст. влезе в магазина за хляб и цигари. Купи си хляб, защото върху неговата опаковка нямаше картинки на затлъстял чичка, нито предупреждение, че глутенът е лепило, което води до пристрастяване и причинява най-пъстри разкошотии като диабет и атеросклероза. Но цигари не си купи. Посегна да го направи. Понечи да вземе кутия от любимата си марка, но картинката на човек с дупка в гърлото така го потресе, че кашля цели петнайсет минути и в душата му нахлу усоен полъх. Ст. Ст. омерзен върна кутията на мястото ù. Магии ще му правят те...

Помисли си с ненавист, че тази политика е зверска. Нас всичко ни убива по малко всеки ден. Въздухът ни окислява, ръждясваме, радиацията от джиесемите ни бърка в мозъците централно през ушите, гравитацията на планетата ни натиска все по-надолу, докато някой ден не ни вкара на два метра дълбочина да си хортуваме с червеите, слънчевите лъчи се опитват да ни изпепелят, за капак и жената не спира да ни трови с милите си думи… И какво ли още не! А те ни предупреждават за тютюна. Мошеническа история. Вярно, никой богат човек вече не пуши, това удоволствие остана само за плебеите. Но неговото пристрастяване въобще не му пречеше, беше личен и осъзнат избор и имаше желание все така тихо да продължава да съжителства с дима и неговите ефекти във вените му.

Лицемери. Хайде бе! Кратери в гръкляна, кръв по кърпичката, гангренясали и отрязани пръсти на краката, тумори в макро план, импотенти, инфарктаджии, увредени деца на пушачи, ослепели… Някой дава пари на някого, за да измисли възможно по-гнусно нещо, което да се сложи върху кутията с цигарите. С цел да ме отвратят и ужасят. И успяват. Стоян Стоянов е отвратен и ужасен. И продължава да се отвращава и ужасява – ами като им пука за нас толкова, да ги забранят бе! Ама не им стиска! Сърце не им дава, нали! Обаче така хем ми ги продават и ми взимат парите, хем си осигуряват алиби и чиста съвест. Ама това е мръсна чиста съвест. Мръсотия на квадрат и подигравка с човека. Дори за пред адвокатите не им служи, когато пукна, а единствено за унижение. Хем го тровиш човека, хем му взимаш кинтите, хем той е напълно наясно за всички последствия… и за капак върху всички тези очевидности идват картинките, брат! Защо? Кому е нужна тази жестокост?

Прекалено е, но явно вече живеем в толкова мръсно временце, когато пиарът замества абсолютно всичко. Показали сме ви картинките и сме си измили ръцете. Обаче не сме равнодушни, обичаме ви и ни пука за вас. Не искаме да умирате, преди да сте се пенсионирали. Но да се разберем, не сме виновни за болестите ви, защото вие сте си купували цигарите ни с картинките върху тях. Бяхте предупредени, нещастници. Мрете в кофите, като сте глупави. Но от парите ви няма да се откажем. Не. Преди години всичко беше по-честно. По-мъжки. Но честта и мъжеството бяха хвърлени в тъмница. Развихриха се отчаянието, подлостта, дребнавостта и жестокостта. И тяхна квинтесенция, техен синтезиран образ са тези изображения върху кутиите с цигарите.

Обаче не са последователни копелетата, не слагат картинки с дупки в мозъка върху дисковете с поп-фолк. Нито има надписи в началото на сериалите, които да предупреждават, че гледането им води до депресия и различни форми на дебилност. И никога, ама никога няма да очеплезят табелки по входовете на училищата, върху които да пише ясно и с големи букви, че даскалото е твърде опасно за вашата фантазия и има множество нежелани странични ефекти като световъртеж, гадене, отказ от свобода, окалъпяване, вкаменяване и гласуване на изборите за най-тъпия кандидат. Те само се правят на ангажирани и откровени, иначе са си много мизерни.

Известно време Ст. Ст. опитва да реши проблема си чрез четене на книжки за мотивация. Добри душици са авторите, реши човекът, но тяхната добрина няма нищо общо с желанието му да запали цигара. Мислите му го изпълваха със справедлив гняв, докато ходеше от магазин на магазин. И търсеше. По-малкото зло. Почна да изучава изображенията едно по едно. Да вниква в детайлите. Пушеше му се. Опитваше се да преодолее неприязънта си, като избираше.

Тази – не! Тази – отврат. Тази – ще повърна. Тази – блякс… Тази – защо ми го причинявате!? Защо ме измъчвате? Какво искате от мен повече! Да си призная, че съм нищожество ли? Малко преди да изгуби и последната си надежда, минути преди да се строполи на пода, сразен от издевателството на всички ония копелдаци, които са взели решението да се гаврят с него, той попадна на един по-различен сюжет. Купи си цели пет кутии. Излезе бързо, отвори едната, извади цигара, запали я и опъна смукача, вдиша, издиша, успокои се. От този миг нататък през ден през два рано сутрин Ст. Ст. обикаляше магазините на града от единия край до другия. Продавачките го научиха, обикновено беше първият им клиент и отдалече го посрещаха с усмивка.

– Дядо Стояне, нямаме от вдовиците – хилеха се насреща му.

– Дядо Стояне, имаме от вдовиците – и пак се хилеха.

В зависимост от изречението той или си купуваше, или продължаваше в издирването.

Един мъж се е свлякъл на пода. Бере душа. Получил е сърдечен или мозъчен удар поради някаква причина, инсинуацията е, че цигарите са му помогнали да е в това безпомощно състояние. До него долу седи разплакана и небрежно заголила бедро жена му. Държи главата му в ръце. Моли му се да не умира. Нещастна е. Но това бедро… така хитро разкрито… Е, ще умре човекът. Няма как. Но животът продължава. 40 дни ще го пожали… А после – кой знае… Живот! Една колкото драматична сцена, толкова и загадъчна. Има цял разказ в нея. Ама и актьори са подбрали, Холивуд, брат. Хубав баджак, строен, не някоя трътка. На оня така му било писано – взел, дал. Ама у нея хляб още има. Хич да не е, колкото и да го е обичала, ама може ли такава жена с такива крака сама да остане!

Още по темата

02/06/2016

Нашите автори

Време неразделно

Следете новините ни в GoogleNews