У дома

От стр. 1

Беше леденостудена ноемврийска вечер и изморен от работа, 61-годишният автомеханик просто искаше да се прибере у дома. Паркира стария бял миниван на разнебитената асфалтова площадка до едноетажната си къщичка и отвори багажника, за да вземе няколко плика с храна, които бе купил от супермаркета. Папа Чили не подозираше, че в същия този момент, втъкани в безизразното кадифе на мрака, го дебнеха пет зловещи силуета, стискащи в ръцете си оловни тръби. Те се нахвърлиха едновременно и с крясъци върху възрастния мъж, посипвайки го с жестоки удари и ритници. Целта им бяха няколкото долара в старото му портмоне. Нито един от нападателите нямаше навършени 16 години. За какво ли са им трябвали парите? Дрога? Алкохол? Видеоигри? Каквато и да е безумната причина, варварското им престъпление остави най-обичания човек в града в безсъзнание върху студения асфалт. Бе толкова близо – едва няколко метра го деляха от вратата, но той никога повече не я прекрачи. Голямото сърце на Папа Чили спря да бие и той издъхна в онази кървава ноемврийска вечер, преди да е успял да се прибере у дома.

Когато научи за жестокото убийство на дядо си, момчето отказа да повярва. Сякаш парализа бе сковала и мускулите, и душата му. Движеше се в мъгла от мъка, толкова объркано и сломено, че дори не намираше сили да се разплаче. Не че нямаше сълзи. Напротив – в този момент той бе изтъкан от сълзи и всяка негова клетка плачеше, но не навън, а вътре в себе си. Може би младежът някак наивно вярваше, че ако остави сълзите си да изтекат, с тях ще изтече и надеждата, че Папа Чили още е сред нас. Хиляди хора от всички точки на града се стекоха на погребението. Наложи се да преместят церемонията в по-голяма църква и въпреки това огромна опашка от скърбящи се виеше около храма. Колкото и да е невероятно, цял един град се бе събрал, за да си вземе сбогом с един най-обикновен механик.

Само часове след погребението момчето трябваше да играе в първия мач за сезона. Срещу стария противник „Паркленд“. Но как да стъпи на игрището в този момент? Как въобще да вложи опустошената си от мъка душа в някаква игра? Папа Чили никога… НИКОГА не бе изпускал негов мач. Когато се налагаше, затваряше бензиностанцията по-рано и губеше приходи, но абсолютно задължително присъстваше на мача. „Когато аз играех, той винаги бе в залата – спомня си с тъжна усмивка момчето, – понякога идваше с омаслен гащеризон и мръсни длани директно от работа, но никога не си позволи да не бъде на трибуните, за да ме подкрепи.“

Минути преди мача съсипаният от тъга младеж реши, че ще играе. Но не за себе си, а за своя любим дядо, който го беше научил, че ръстът, подобно на цвета на кожата, е безсмислен предразсъдък и единственият човек, който може да застане между него и мечтите му, е той самият. Папа Чили живя 61 години на този свят и ето че сега внукът му играе в един от най-изумителните мачове в историята на щата – мач, в който е решил да вкара невъзможните 61 точки… в негова чест. 61 точки! При условие че е играл само няколко месеца в първия отбор и никога не е вкарвал повече от трийсетина. 61 точки – при това в гимназията, където мачовете продължават едва 32 минути! Но днес е особен, нереален ден и момчето сипе кош след кош от невъзможни ъгли и положения. Треньорът Летън очаква от отбора си да използва дълго обиграваното флекс нападение, но младежът се хвърля като звяр навсякъде по игрището, все по-често взема нещата в свои ръце и не спира да стреля... и да вкарва. По принцип Летън не търпи подобно поведение, но интуицията му подсказва, че днес момчето има едно голямо и истинско, смекчаващо стрелбата обстоятелство. Само във втората четвъртина малкият гард нанизва 24 точки.

Момчето се възползва от великолепен заслон, поставен от Дейвид, и отново влиза на скорост под коша. Прави финт със „заекваща“ крачка вдясно, но спира дрибъла и се завърта на 360 градуса вляво. Защитникът лапва въдицата и за малко да излети от кецовете си. Момчето е във въздуха, но незнайно как, и двамата високи играчи на „Паркленд“ са предвидили намерението му и са блокирали напълно пътя към коша. Между огромните им тела няма никаква пролука. Младежът отново посяга към неизчерпаемия си баскетболен речник и... не намира нищо. Дори той не разполага с фраза за създалата се ситуация. Момчето се блъсва в масивното рамо на единия защитник и падайки назад, усуква тялото си в някакъв сюрреалистичен хуманоиден възел. Миг преди да удари с гръб земята, без да гледа, младежът мята произволно топката нагоре като лекоатлетическо гюле и тя влиза в някаква омагьосана параболична траектория, която категорично бие шут на законите на физиката. Публиката затаява дъха си. Топката прелита с колеблив фалц над пръстите на двамата защитници, целува похотливо таблото и минава директно и безочливо през обръча. Съдиите, треньорите, играчите, публиката и самото момче, проснато на паркета, гледат невярващи клатещата се мрежичка. „Благодаря ти, Папа Чили“, прошепва момчето, поглеждайки някъде нагоре. Това беше 50-ата му точка.

Остават две минути до края. Момчето е напълно изтощено, но получава топката в идеална ситуация и влиза към коша от дясната страна. Защитникът с номер 10 успява да се добере до него миг преди да е изстрелял топката и го фаулира с такава сила, че младежът полита към земята. Въпреки нарушението момчето успява да изстреля топката с дясната ръка. Кош и фал! Това беше 61-ата му точка!

Шейсет и една точки! Момчето се строполи по гръб на земята и остана неподвижно две, четири, пет секунди... Бе напълно смазано и физически, и психически. Двама от съотборниците му го изправиха на крака. Момчето застава зад наказателната линия. Остават две минути – цяла вечност в баскетбола. Ако вкара фала и още два коша, ще счупи недосегаемия рекорд на щата, поставен преди половин век от Боб Пуул. В залата е много, много тихо. Тук-там се чуват само хлиповете на тези, които са разбрали точно на какво са станали свидетели току-що. Момчето поглежда към трибуните. Вижда големите разплакани очи на майка си. Разтърсения си треньор и съотборници. Баща си, който се е изправил разтреперан от вълнение до скамейката. Момчето знае, че няма да вкара наказателния удар. Няма дори да се опита. Той отдавна е взел решението си. Не му трябват рекорди. Не му трябва нито точка в повече и то просто хвърля топката под коша и извън игрището.

Момчето се отправя към скамейката под аплодисментите на публиката, рухва в прегръдката на баща си… и се разридава. Разпада се на съставните си сълзи. Цялото му тяло се тресе и момчето най-после позволява на мъката да отнеме силите му. То знае, че вече може да плаче.

От първата секунда, в която се появим на този свят, ние всички сме една и съща ненаписана книга. С какво ще бъдат запълнени белите страници? Много са факторите, разбира се, но в крайна сметка ти си авторът на своя собствен роман и когато бъде написана последната дума, само от теб ще зависи дали ще ставаш за четене. И колкото по-бързо разберем, че корицата няма значение, толкова повече време ще можем да отделим на самия сюжет. Някой беше изчислил, че човек взема средно по пет хиляди решения на ден. Това са 130 милиона решения за един човешки живот. Не смятате ли, че в крайна сметка ние дължим своята идентичност не на начина, по който изглеждаме, и не на това, с което сме напълнили къщата си, а на сбора от тези решения и техните последствия...Не е ли напълно очевидно това простичко екзистенциално уравнение: ние сме това, което правим!

Седем милиарда романа вдишват и издишват съдържанието си на този свят. Някои са хубави, други са изплагиатствани, трети трябва да бъдат четени между редовете. Романът на Папа Чили бе шедьовър и затова на погребението му дойдоха хиляди признателни читатели. И те като мене навярно бяха открили красива поука на страниците на живота му: че човек става истински полезен на себе си, само тогава когато стане полезен на другите.

След като мачът завърши, изтощеният и развълнуван внук на Папа Чили каза нещо много интересно пред камерите: „Някои от тези 61 точки за моя дядо бяха невъзможни и дълбоко в себе си знам, че той някак си беше в залата и помагаше на топката да мине през коша. Няма друго обяснение. Когато вкарах последния кош и останах да лежа на земята, усетих присъствието му. И пак тогава си дадох сметка, че този момент ще бъде с мен до края на дните ми“.

Преди няколко дни се навършиха десет години от този паметен мач. Доста неща се случиха оттогава. Убийците на Папа Чили пишат всеки ден една и съща повтаряща се страница в тъжния затворнически роман на пропиляния си живот. Героят на нашия разказ вече не е момче, а мъж с прелестно семейство и две божествени деца. Казват, че само миналата година е спечелил 20 милиона долара. Наскоро се премести да живее в приказна къща в Бел Еър, която купи от певицата Аврил Лавин за 9 милиона. Младежът все още играе баскетбол, при това в лига, в която средният ръст е 204 сантиметра. И въпреки че почти неизменно е най-дребният играч между двата коша, той е един от най-неопазимите и в същото време най-уважавани баскетболисти в Лигата. Използвайки уроците на дядо си, малкият играч е постигнал толкова много в последните години. Носител е на два златни олимпийски медала и на цяла поредица трофеи и рекорди. Играл е седем пъти в Мача на звездите на НБА и догодина без съмнение ще го видим в oсми. Създател е на две благотворителни фондации, а през лятото всички останали баскетболисти в Лигата единодушно го избраха за президент на своя профсъюз. Специалистите твърдят, че един ден името му със сигурност ще намери място в Залата на славата. Така е, той е постигнал толкова много, но истината е, че каквото и да прави, мачът, в който великият Крис Пол вкара 61 точки в името на своя дядо, ще остане най-важното постижение в живота му.

Самият той го каза наскоро, но не беше необходимо. Както той, така и аз, а надявам се, и вие, вече го знаехме. И въпреки че никога няма да имаме доказателство, знаем и нещо друго – че в момента, в който Крис вкара 61-ата си точка и остана да лежи безмълвен на пода, добрият стар Папа Чили по някакъв особен начин бе там в залата. С омасления си гащeризон, отрудени ръце, голяма усмивка и добри очи. Беше дошъл, за да гледа внука си и да остане с него...завинаги. И когато усети, че последната, хубава дума в книгата му е написана, отправи един прощален поглед назад към всяка една следа оставена от неговите 61 красиви стъпки на тази грешна земя, обърна се с усмивка към голямата, светла врата и най-после...най-после се прибра у дома.

Още по темата

31/05/2014 Нашите автори

Невероятната история на сестрите Мочеану

Следете новините ни в GoogleNews