Точно на Коледа Николай Янакиев спъна времето. С … ухилен грамофон

Иво Алексиев 24 декември 2022 в 11:00 6889 0

ivoalexiev
Иво Алексиев пред картина на Николай Янакиев

С изплезени езици тичат невротици… Потокът на промяната става потоп. А той стои. Отстоява. Наблюдава. Не просто стои, а се задява…! С … ухилен грамофон. С последната си творба художникът Николай Янакиев слага крак на времето. Крак на неконтролируемия диктат за промяна. Прекатурва диктата. Обезоръжава го. Сгълчава го да не мъти умовете. Моля сега всички, които смятат, че са родени за изкуство, да не бързат. Да не допускат, че всеки може. Затова на този свят има майстори. А Янакиев доказано е един от тях.

Имаш ли? Ползваш ли? Купи ли си? В час ли си? А ако не си. Е как? Изоставаш! Не ставаш! Тръби диктатът. Предписва промяна. Замяна. „Прогрес“. Заставя да обезцениш. Да замениш с ново. Прогресът не се свени да хитрува. Залага планирани повреди. За да е сигурно, че ще има клиенти за новия модел… Връхлитат технологии. Добавени стойности. Маркетингови стратегии. Избуяват. Обещават. Прелъстяват. Подобряват. Надробяват. Раздробяват. Подлудяват. Дават решение. За облекчение. За успение. А като се огледаш: с изплезени езици тичат невротици…

Откъде време да поспрат. Да помислят… Въртеливо движение. Самоцелно брожение. Спирка то няма. Не само това - центрофугата прогресивно вдига обороти…! Зашеметеният човек толкова се е предоверил, че е готов изцяло да се предаде. Доброволно сдава всичко човешко на роботи и технологии. Всяко свое умение. До последно. А наясно ли е? В дехуманизиран свят - когато човешките умения напълно преминат към машината, на нея вече няма да са ѝ чужди и човешките страсти. Ще пожелае власт. Ще извърши преврат. Окончателно ще детронира и пороби създателя си. Тогава, за да съществува, хомо сапиенс ще слугува. Ако не стане съвсем излишен. А дори да оцелее, поносимо ли ще му е пластмасовото high-tech съществуване? Кой знае… Това за Николай Янакиев не е обещаваща перспектива. Той си иска човешкия свят.

Който познава майстора, знае, че той не обича да одумва вдъхновението си - творческата интуиция, която древните наричат муза. Счита, че всичко е казал и показал на платното. А там виждаме … старомоден грамофон в центъра на композицията. В центъра на битие, запечатано в картината. Константа във всеобщата изменчивост. В центрофугата на промяната. Слагайки грамофона в средата, Николай Янакиев го натоварва с мета мисия. Прави го пратеник на осмисленост. Не изкуствен интелект. Не 3d виртуална реалност. А … старомоден грамофон. Инерцията на навика сега очаквано ще възкликне: „Ох, каква ретроградност!“ А осмислеността ще се усмихне: „Вечно възвръщане на същото. Така е по Нийцше. Иманентното - дълбоката същност, това, което наистина има значение, е непроменливо. Промяната е само повърхностна. Лапсус на ума. Недомислица. Невнимание, станало навик. А живеем сякаш тя е всичко, което има значение…“

Толкова надълбоко ли е задълбала музата на ходожника…?! В случая Николай Янакиев по-скоро влиза в дълбокото, за да пофлиртува. Издава се с веселата палитра, която е избрал. С привидно небрежно положената боя. Игриво кани зрителя на забавление с партия просветление. Пусто просветление! Колко много го одумват напоследък! Кой ли не! Как ли не! А художникът посочва старомоден грамофон и казва: всичко е толкова просто.

От това не следва, че всеки някога рисуван грамофон е философска метафора. Този е. Нарочен е за проводник на осмисляне. На опомняне. Битието, осъзнато през изработен с вдъхновение, ръчен труд и човешки талант старовремски грамофон. Магия от гениална простота. Прозрачната фуния метафизичен мегафон ли е? Сякаш съобщава много проста, но забравена истина. Истина, която диктатът на промяната е заточил далеч от очите ни. А кой съобщава? Абсолют? Бог? Съдба? Неразгадаемо? Вероятно всички те, обединени в мъдростта. Тя е застанала зад мегафона. В цветовете на Николай Янакиев мъдростта е кокетна мелодия. Успокоява хаоса на промяната с шарена добронамереност.

Издебвам майстора в добро настроение и го заговарям за грамофона. Имам късмет. Издава все пак нещо за вдъхновението. Разказва история за пътешествие до Мароко. За екзотичен ориенталски базар. За това, как зърнал грамофон с медна фуния и меден обков. Как никога не го забравил. Филигранната работа на мароканския ковач в паметта му станала мярка за съвършенство. Грамофонът бил щастливо съвпадение на човешко вдъхновение и човешко умение, които в някакъв миг се слели в платонически първообраз. Уникат. Неповторимост, толкова далечна от глупостта на заводския калъп. От неодушевеността на поточната линия. За нас днешните чак трудно понятно. Сякаш неестествено явление. Толкова естествено е станало междувременно неестественото…!

Споменът на Николай Янакиев е не просто за грамофон. Старовремската музикална машина по-скоро е обединителен символ за свят, в който всичко е лично. В който майсторът подписва творбата. Застава с името и честта си. Свят близък до Творението - незагубен във върволици от човешки измислици. В който стойностите се създават и разменят лице в лице, очи в очи - без дигитално посредничество – или беше дигитална посредственост...? В който въобще хората общуват един с друг, а не … през интернет. В който нямат страх да се докоснат, защото ближният винаги е реален и това е най-нормалното нещо в онзи свят. Ближният е близък, ближният е до теб. Не е призрачно мониторно изображение. Свят, в който хората са се чували и са си били интересни, защото са липсвали виртуални подменки, превземащи вниманието. Обърни внимание, казва ми Николай Янакиев, младежи, родени много след епохата на грамофона, купуват грамофони! Купуват грамофонни плочи! Интуитивно търсят времето на аналоговия звук. Не просто звука, а времето! Дори звукът понякога да пращи и пука. А всъщност, оказва се, аналоговият тон има оттенъци, които и до днес дигиталният не може да възпроизведе. Покупката на грамофон за младите явно е повече от придобиване на вещ. Вероятно е интерес към някогашния свят без дигиталното отчуждение.

Сещам се за апостоли на прогреса. Ловки предприемачи, ИТ ПР-и, бъбриви инфлуенсъри и всичко от този род. Тръбят за край на изкуството, сътворено от човек. Обясняват, как и живопистта, и фотографията скоро щели да … изчезнат. Изкуственият интелект можел да нарисува всичко - в какъвто си искаш стил. Можел също така да създаде от нищото изкуствена снимка, която да изобрази всичко, което фотографът е в състояние да заснеме. Защо да се мъчели хора, да отнемало време, да струвало скъпо. Изкуственият интелект го правел безотказно, на секундата, при това почти без пари. Тръпки ме побиват. Светли бъднини…
За да е сигурно, че нищо няма да помрачи бъднините, навръх Коледа ухиленият грамофон на Николай Янакиев свири за … рехуманизация.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови