Дия се беше се надявала, не, по-скоро беше сигурна, че е намерила чисто място, сигурно и топло, където ще прекара много зими и много пролети – бяха й казвали, че животът бил мразовита зима, делниците - празно портмоне и болни зъби, но понякога идвала пролетта. Тя вярваше в топлата есен. Най-случайно бе срещнала Манол. Той беше добър човек. Просто не обичаше да готви, пък и не не можеше. Болеше го стомах, пиеше хапчета сутрин преди ядене.

Заради него се научи да приготвя постни супи, тиквички, спанак и наистина стомахът му се влюби в нея. Болката си отиде и лицето на Манол с цвят на асфалт полека започна да става обикновено човешко лице, готово да порозовее. Той имаше дълбок белег на брадичката, но „Ти стои красиво - уверяваше го Дия. – Като го докосна, ще забрави, че е белег.“ Добре, измърмори Манол. Не каза „благодаря“, защото в тази част на света хората не понасят празни приказки. Джобът не прибира „благодаря“, а 50 лева. Така постъпи Манол – даде й двеста и десет, толкова струваха лекарствата му на месец.

- Ти спечели тези пари – каза й.

- Не го правя за пари – опита се да обясни Дия.

- Няма да ти натежат – прекъсна я той.

Диана не взе парите.

Манол също не ги взе и останаха да лежат на масата - три банкноти от 50 лева, листа на бреза, избягали през есента от баща си, големия клон. Това й се стори хубаво. Човек, който оставя листа на бреза пред тебе, е красив. Обръщай внимание на този, който не бърза да вземе пари. Освен това й измисли име – Дия. Никой не я беше наричал така. Тя продължи да готви онези супи от лапад, които правеха кротък стомаха му.

Живееха в гарсониерата на Манол – беше я получил като подарък за рождения ден от баба си - жената чистеше къщите на заможни хора. Те й подаряваха старите си легла, чаршафи кърпи, чиито вид не навяваше мисли за вехти вещи. Даваха й дори обувки, които за радост на Дия често й ставаха. С Манол имаха всичко, почти ново, скъпо, заможно, здраво. Манол работеше в банка и следваше финанси. Тя харесваше кестенявата му коса, очите с цвят на шоколад. Беше блед, не от болестта. Мълчалив човек, чист.

Това я изпълваше с тишина и сигурност. Той не пушеше – „Защото съм скъперник“ - твърдеше Манол. Двамата мълчаха заедно. Беше тихо и светло в любовта им, като начало на май със жарките обещания на утрото. И така до онази събота през октомври, цялата грейнала в слънце, когато Манол се прибра у дома. Кестенявата коса, събрала есента в цвета си, с красивия белег на брадичката светеха. Изяде супата от тиквички. Погледна Дия кратко. Едва ли очите му казваха „благодаря“ – човекът може да те изненада неприятно във всеки момент. Ще ти помогне, защото очаква да му платиш. Всеки целува ръката, която дава, за да получи още от същата ръка. Историята изобилства с такива примери, беше й казал той.

Но историята не можеше да готви постни бульони, от които болката се страхува. Историята ври от никому ненужни поуки. Човекът всичко си знае, докато установи, че бирата е свършила, приятелите, с които са се черпили, са се изнесли и не е останал нито един - за да платят заедно сметката. Човекът иска всичко за себе си. Стига стомахът да не го боли.

Тази събота в края на октомври слънцето беше взело решение да се готви за студената зима и да пести. Супата на Дия се оказа твърде рядка. Манол, разбира се, не се оплака, вдигна тенджерата и изпи до капка всичко в нея. Стомахът му се нуждаеше от течности, за да укрепне. Тя му донесе парче от плодовата пита, която беше опекла – живееха икономично и здравословно. Мантол изяде парчето и вдигна поглед – това означаваше, че може да поеме още, без опасност да повика отново болката. Дия му отряза още от питата, след това още и още, докато в тавата останаха трохи. Манол ги обра с лъжица, защото знаеше цената на всички продукти.

Изпи кафето, което беше кипнала Дия. Беше споделил, че харесва само от нейното „Нес“ – защото тя вместо със захар, го подслаждаше с мед. По-скъпо, но за сметка на това уникално на вкус. Дия седна срещу него. Обичаше мълчанието му – плътно като нощ в затоплена стая. Тя продаваше билети за влака на спирка „Метал“ и следваше английска филология. Думите й бяха интересни, представяше си как всяка една, дори предлозите,, си проправят път през вековете, натежават от кръв и раздори, после избистрят значението си, за да греят от радост при раждането на всяко ново изречение. Изреченията бяха дългоочакваните деца на думите. Представяше си хората, които ги изричаха – в моменти, когато животът пресъхва и смъртта наднича в очите.

Струваше й се, че думите бяха по-големи от хората, достигаха там, където очите не успяваха да проникнат, в невидимото. Струваше й се, че човек не просто подрежда познатите думи, а пише със живота си – животът беше моливът, перото, звукът, с който поетите оставаха в книгите си. Но какво са книгите – топ хартия, която мухлясва, ако остане удавена в прах, забутана в някое мазе. История, непопаднала в кръвта на другите хора, е ръждясал пръстен, който никога няма да грее върху пръста на някое момиче.

- Ще почерпя – каза й той.

Дия обичаше мълчанието на Манол, защото в него се раждаха мислите й. Те сигурно не струваха нито стотинка, но я стопляха. Онзи, който мачка хората, се смалява. Ум, който желае да унижи някого, изгнива. Така подредените думи прогонваха страха.

- Диана – каза Манол. Гласът му прозвуча както обикновено. В него валеше сняг и ако човек обича шейните, обича и този глас. - Диана, повишиха ме.

Тя забеляза нещо необичайно в лицето му. Защо не я нарече Дия както обикновено? Не го биваше в приказването или пък много го биваше – за Дия казаното от него беше поляна с диви ягоди.

- Заплатата ми е по-голяма – обяви той. – Ето, почерпи се.

Беше купил пушено месо – обточено със слой тлъстини. Това запали огнище на съмнения в ума й. Не беше предчувствие, беше сигурна – тя разбираше езика на храната. Манол бе донесъл както никога досега - две хартиени чашки с малини. Какви ти чашки – големи бяха, цели 200 грама. Малини в началото в края на октомври, а той беше пестелив човек.

- Какво ти е? - попита го тя.- Какво не е наред?

- Първо се нахрани – поръча й спокойно той, но огнището в ума й избухна в пламъци. Но те не топлеха.

- Изяж месото – не устните, говореше белегът върху брадичката му. Снегът в гласа му я затрупа. Друг път мислеше за шейни, за скиорски екипи, ярки като цветя през май. Глупости – каза си тя. Внушавам си. Манол можеше да пее. Гласът му беше тунел към нещо много дълбоко. Всеки човек имаше това дълбоко нещо, а гласът на Манол стигаше и оставаше там – беше хубаво.

- Може ли да ли попееш? – попита тя.

- Гладен съм.

- Само една минута.

И той запя – „Вечеряй Радо“. Беше беше прекрасна песен. Гласът му порасна и полетя.

След това седяха един срещу друг мълчаливо и красиво, златно и тихо.

- Нахрани ли се? - попита Манол и това я сепна. Не я беше питал така.

Огнището в мислите й. Страхуваше се от въглените. Що за глупост.

- Нахрани ли се? – попита не снегът в гласа Страшното огнище в мислите й искаше да знае.

- Да - отговори Дия.

Манол не каза нищо, какъвто беше обичаят му. Тихо, с отмерени движения извади черен найлонов чувал, среден размер – в такива събираха отпадъците и той ги изхвърляше в контейнера за смет в неделя. Но сега той не започна за събира трохите, не избърса масата. Отиде до гардероба, без да бърза. Отвори го. Внимателно, като че преглъщаше риба и можеше да погълне някоя мъничка кост, той извади дебелата й жилетка, двете блузи, панталона й. След това се наведе към най-долното чекмедже, онова в което Дия държеше бельото си.
Манол подреди всичките й бели дрехи в черния полиетиленов чувал – осторожно, за да не се мачкат ръбовете. След около минута се обърна към шкафчето с обувките. Избута напред една от големите торби на Билла и без суетене, педантично, остави новите й маратонки в торбата. Дия го наблюдаваше. Той, очевидно приключил с работата си, се огледа с повишено внимание – тя ненавиждаше всички клишета, свързани с думата „внимателен“ - внимателният Манол стисна и черния чувал, и торбата от Билла. Извлече ги, без следа от вълнение извън апартамента. Помисли около минута и ги остави на стълбищната площадка.

- Благодаря, че не се разкрещя – каза Манол. – Стомахът ми е вече напълно здрав. Доктор Стоянова ме увери.

- Но… - двата безпомощни звука на думата увиснаха кой знае къде - по дяволите! - макар че едва ли имаше дяволи някъде.

- Можеш да си вземеш багажа. Довиждане.

Манол я хвана внимателно под мишниците. Често правеше така - Дия едва ли тежеше кой знае колко. Заради неговите супи със зеленчуци беше отслабнала. Харесваше й да я повдига във въздуха. Този обаче й каза :- „Взех си ключа от гарсониерата от чантата ти.“ След мъничко я повдигна във въздуха и бавно, уверено я изнесе от апартамента. Без суетене и шум я тласна към асансьора и затвори вратата на апартамента зад гърба й.

Дия не можеше да повярва – банално звучи, звучи идиотски, но не вярваше. Натисна звънеца. Звънецът мълчеше. Манол беше специалист, знаеше как да накара един прост механизъм да се задави с електричество. Дия удари с юмрук желязната врата – без резултат. С радост беше предоставила половината от заплатата си, за да монтират тази блиндирана страхотия. Удари желязото с два юмрука. Нищо. Никакъв звук. От лявата й ръка потече кръв. Набра номера на Манол. Никакъв звук. Сигурно я беше блокирал. По дяволите. Ах защо физиката отрича съществуването им!

Стоя един час на сивата стълбищна площадка. Стърча още два или може би двеста часа. Слезе пешком от шестия етаж. Отдолу се виждаше прозореца, който беше обичала – по навик бе вдигала глава, за да види дали Манол се е прибрал у дома преди нея. Стремеше се в хладилника да има нещо готово за хапване - без мазнини, без пикантни подправки, за да не разсърди болният му стомах. Дия вдигнала глава нагоре към светлия прозорец на шестия етаж.

Обичаше светлозелената завеса с цветя. Тя я беше избрала. Манол бе споделил, че му харесва. Може би той щеше да надникне зад завесата. Можеше да й помаха.

Не.

Не беше студено. Не беше топло. Тъмнината около нея й тежеше. Вечер в края на октомври. Дия стискаше в ръце черен чувал от полиетилен и торбичка от супермаркет Билла. Дрехите й, обувките - притежаваше малко имущество. Черен чувал и пълна жълтеникава торба.

------------

За писателя всичко е възможност - да научи нещо, дори лошото и злото, които се изсипват в живота му. Дрън- дрън, - рече Дия, четейки излиянията на някакъв дървен философ. По-добре е да нямаш, беше стигнал още по далеч същият. Дия беше сигурна, че е по-добре е да имаш. Например, беше заявило дървото в ума на философа:– „Ако нямаш пари за превод на произведенията си, нямането ще те научи сам да си ги превеждаш. Ще победиш леността.“

Тя се беше научила – с думите си изкарваше хляба, маслото, електричеството – но граматическите правила не означаваха най-огромното нещо в живота й. Тя готвеше- за нея хранителните продукти бяха пътека към място, несъществуващо досега. Тя го създаваше. Сравняваше готвенето с превода на разкази - подреждаше думи, но превеждаше магия. След нея се раждаше живот. Когато готвеше, даваше цвят, аромат и вкус на живота. Сравняваше подправките с първите капки дъжд след смазваща суша.

Но не можеше да обясни как се получи всичко.

Човекът беше слаб. В лицето му не бе останала капчица цвят. Седеше на една пейка превит одве.

- Лошо ли ви е? – попита Дия. Той не й отговори.

Беше му помогнала да се изправи. Вече не помнеше – правеше супи от броколи, бульони с пилешко месо. Месец, два и лицето му започна да прилича на лице. Полека, с клатушкане, човекът започна да се изправя сам. Тръгна си от квартирата й, но всяка вечер – всъщност вечерта беше залез, дори ако облаците не му позволяваха да свети в златно - човекът идваше с маргарита, стрък димитровче, друго цвете, най-евтиното на пазарчето, свито като бездомна котка между блоковете. Не казваше „благодаря“, не целуваше ръката й – на кого би му дошло на ум да прави такава фантасмагория, само веднъж избъбри – „обичам те“ – и толкова беше. Нищо повече не направи.

Когато се роди синът им, тя го нарече Емил както него. Големият Емил вечер не носеше най-евтиното цвете от пазарчето между блоковете. Мъкнеше торби с картофи, сирене, фъстъци, хляб. Не се оплакваше, че му тежи. Съвсем никак. Навеждаше се на входа, за да може дребният да стигне ябълката, която бе скрил в джоба на палтото си, после се изправяше, за да може Дия да намери ябълката, скрита за нея. Понякога ни в клин ни в ръкав – то пък откъде клин в тоя стар осеметажен блок – човекът все така слаб и висок, й казваше без никаква връзка с картофите в найлоновата торбичка – „Грижа ме е за тебе.“ Това беше глупаво, разбира се. То се виждаше от сто километра. Но беше хубаво. Дия работеше с думите и все още не се съмняваше, че те са пулсът на живота. Правеше нейните най-обикновени, но пълни със слънце супички и светът й наистина се казваше Емил – малкият и големият.

Един ден, събота, нейните Емиловци бяха отишли по мъжки на детската площадка. Тя подозираше, че големият щеше да купи на малкия шоколад, което не беше чак дотам разрешено, и щеше да го носи на конче – най-щастливото упражнение за двамата глупчовци. На вратата на тесния им апартамент звънецът се обади на своя електронен език. Пак си е забравил ключа, помисли Дия. Разсеян е като вятър. Затича да им отвори. Може дори да го е изгубил. Малко се ядоса тя. Но на вратата не бяха нейните две момчета. Друг човек беше позвънял.
Висок. Кестенява коса. Белег на брадичката.

- Дия – каза човекът.

Октомври беше към края си, слънце и облаци, ябълки и дюли, натрупали злато. Толкова.

- Стомахът ме боли, Дия – каза човекът. – Свари ми супа.

Какво ли не прави октомври, преди си вземе довиждане с покривите и хората. Важното е, че водеше ноември в града, за да го напълни с есен.