Тия дни попаднах на интересно политическо разсъждение. В него се казваше, в общи линии, че медийната атака срещу Слави е странна.

Ах, езикът е чудесно нещо. Казаното винаги може да се тълкува превратно, а кажеш ли нещо – винаги ти се ще да доуточниш, а след това да доуточниш и доуточнението. Хемингуей и лакедемонците са си били добре – говорели са (и пишели) лаконично и не им е пукало кой как и какво разбира.

Примерно – казвайки „Слави”, аз имам предвид, естествено, политическата формация, която се пръкна от неговото шоу. А казвайки сега „неговото” шоу – имам предвид шоуто, носещо неговото име, но създавано от не по-малко от двеста души, упражняващи най-различни професии.

Въобще езикът, още повече разговорният, е нещо, което се крепи изцяло, така да се каже, на прагматиката, на контекста, на „подразбирането” и т.н. Ето, на Бойко уж нищо не му се разбира, като говори – речта му е почти асинтактична, а като погледнеш – всички си го разбираме идеално. (Да не говорим пък за стария титан Димитър Пенев, който чрез някаква шаманска смес от несъчетаеми думи успяваше да внуши мислите си на младите футболисти и създаваше лингвистичен фурор по телевизиите.)

Стоп, стига с лингвистичните отклонения. Ако се наложи – ще направя още по-нататък.

Та, прочетох нейде, че атаката срещу „Слави” била „странна”.

Тоест – прекалено навреме се разгръща.

Не е като атаката на Леката бригада по време на Кримската война, в смисъл – съвсем недомислена. Домислена си е.

Поне така казваше тоя, в чиято статия прочетох, че атаката е „странна”.

Атаката наистина изглежда много добре планирана.

А в същата статия се казваше, че такава една атака всъщност не цели да прокуди Слави, а да възвърне Бойко. И че атаката срещу Слави всъщност е подкопаване на единствения възможен начин да се направи някаква промяна, да бъде сринато така добре блиндиралото се Статукво.

Много се замислих, честно казано.

Слави, клетникът, ми е антипатичен до степен, че да избягвам да мисля за него, както примерно не мисля за хроничния простатит или за акарите, населяващи чаршафите ми.

Но едно такова трактоване на нещата, че чрез атаките срещу Слави се атакува възможността за промяна, ме обърква.

Сега ще кажа така: за простия човек като мен Слави и Бойко са едно и също. Прости хора. Които вкупом попадат в категорията на тия, които са на власт, само защото ги иска народът. А народът е пълна трагедия – малък, както казваше господин Вазов, но много прост.

Но сега пък ще кажа така: Много добре знам, че такива крайни и лековати, елементаризиращи твърдения не помагат на никого, освен на глупака, за да си обясни света по простичък и тъп начин. Нито народът е пълна трагедия (сам аз познавам из българите толкова умни хора, толкова мъдри и на такова ниво, че наистина се гордея), нито действително Слави и Бойко са едно и също.

Замислих се: антипатията ми към Слави е била винаги предимно от естетическо естество. Всъщност даже - дължала се е на някаква моя идиосинкразия, някаква дълбока органическа непоносимост. Докато Бойко дори ми е бил симпатичен с андрешковския си тапиризъм. Той, някак си, заради своята емоционална синтонност, е „лесен” за харесване човек. Съпротивата ми срещу него е била от етическо естество.

Знаете как е. Някой може да ти е приятен – едричък един такъв, простоват, радушен, простонароден, шопски... но в същото време да изпитвате на по-високо, на морално ниво, силна неприязън... не към него, а към това, което олицетворява! Неприязънта ми към старата власт е все пак и изцяло принципна (не основана на интуиции, а на принципи!) – това е моята задължителна (изконна) ненавист към „силовите структури” и към „групировките”, тоест към всяка дебелашка и безцеремонна власт, постигната със сила. Антипатията ми към всеки, който има, па дори и полуясно, па дори и недоказано, някакво отношение към тъмните времена на мутрите.

Казано простичко, ако Слави през времената е правил всичко възможно да прилича на мутра, Бойко е правил всичко възможно да не прилича на мутра. И двамата са бягали от себе си.

Ще има да мисля все пак.

Дали естетическата антипатия трябва да бъде надмогната в името на някаква промяна?

И нима това, което усещаш като „грозно” не е и „аморално”?

Ако Слави е носител на промяната, трябва ли да го преглътна с неговото безпардонно гръмогласие, безцеремонност и с цялата му вопиюща просташка чалга?

Все пак Слави е бил музикант. А Бойко през ранните 90-те... хм, не е бил музикант. А е бил нещо, което даже сме си забранили да помним.

Бих казал още така: Ако можеше промяната да не е чрез Слави?!

Тоест – трябва ли да се заменя нещо с друго нещо, след като и двете неща са крайно... хм, неудовлетворителни?

Няма ли възможност да се направи промяна на нещо неудовлетворително с нещо удовлетворително?

Но все пак не живея сам в този наш санджак. Избира народът.

Мисля си: Не е ли най-неприятното... даже бих казал най-ужасното, това, че именно народът иска такива хора. Именно народът харесва някого, който се прави на мутра с черен джип и господарски маниери, намусена мутра и черни очила; именно народът не се захласва по чисти, извисени хора, не се прехласва и от блестящи умове. А се прехласва от нахакани, просторечиви, нагли дерибеи.

Нима повечето из сред този народ не искат да приличат на мутри – с джиповете им, с богатствата им, с къщите им по склоновете на планините, с наглостта им, с ловните им пушки, с дебелите им вратове, със струващите им двеста хиляди евро приятелки... ?

Промяната, хм.

Бих аплодирал промяна от дивото към възвишеното. И нека никой не ми казва, че Слави всъщност не е Слави, Бойко не е Бойко, че те са само личности, части случаи, но „професионалистите” около тях са и възвишени, и умни, и красиви. Същинска καλοκαγαθία, както биха казали древните гърци. Красива добродетел. Ха-ха, да бе.