Софи - разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 29 май 2021 в 09:30 10526 0

Снимка Сергей Антонов / OFFNews

Беше забравила думите на песента – колко жалко, че още не можеше да пише. Знаеше само две букви, С – защото името й беше Софи. Беше подарила буквата и на баща си – той се казваше Стоян. Майка й беше Сара. Момичето знаеше още една буква, – тази на хляба –„Х“. Баща казваше, че хлябът е баща на небето. Знаеш ли буквата на хляба, дори да гладуваш, над главата си ще виждаш слънце.

- Яж хляб - казваше й той. – И ще станеш небе.

Софи обичаше да слуша баща си. Той пееше „Джелем Джелем“ - за пътя, който казва на едно малко момиче, че утре ще го заведе до всички места по света.

Съседите им излизаха на балконите си и слушаха. Техният блок беше само с гарсониери над Кървавото, в самия край на Перник.

Софи се чудеше дали в крепостта на Кракра срещу техния блок от другата страна на ждрелото също има гарсониери. Съседът на Софи и майка й се казваше Кракра, и сигурно можеше да обясни кой е съборил крепостта му. Сега от нея стърчаха няколко наполовина сринати стени без покрив над тях. Кракра идваше пред техния вход В и гледаше, гледаше майка й, веднъж дори беше седнал върху мравуняка до входа – сигурно искаше да го изядат мравките, за да не се взира така. Майката на Софи беше най-хубавата жена на Кървавото. Много хора напираха около техния вход. Майка й казваше, че така трябвало да бъде около дома на красива жена.

Но Софи знаеше, че не хубостта е причина. Причината беше, че Софи не знаеше думите на песента.

- Като искаш да ме видиш - беше казал баща й и въобще не беше пиян, значи не лъжеше. - Като много искаш да ме видиш, изпей „Джелем Джелем“. Пътят ще те чуе. Ако не днеска, утре ще ме доведе при тебе.

Понякога двамата пееха заедно сутрин, преди баща й да отиде да събаря къщи и на тяхно място да зида нови. Катереха се навръх Кървавото – отдолу, но много-много отдолу, пътят се виеше – смок, който беше изял два камиона асфалт. Беше натежал и от змия бе станал път, да го мачкат коли и тирове.

- Не е така – поправяше я баща й. Той беше много умен, когато не беше пиян, затова Софи криеше ракията – веднъж направо я изсипа върху магданоза зад триетажния блок с гарсониерите. Лехата на магданоза беше по-тясна от ризата на баща й. Затова Софи мислеше, че той нарочно оставя дрешката си - дворчето я обличаше, за да посрещне майка й и нощта.

Двамата с баща й чакаха да мине влак – съвсем до пътя, под Кървавото, влаковете много обичаха да тичат по линията. Софи вярваше, че релсите са живи. Когато си нямаха влак, те ставаха от местата си, катереха се по скалите със железните си нозе и приближаваха, навели глави, към вратата на тяхната гарсониера.

- Така се идва при хубава жена - казваше майка й.

Кракра също идваше с наведена глава. Той беше висок, с брада и пиеше ракия с баща й. Живееше на втория етаж в техния блок.
Синът на този Кракра също се казваше Кракра – мършаво хлапе, с една година по-голямо от Софи, което не можеше да пее – но как хубаво мълчеше! Как хубаво! Софи подхващаше мелодията само заради малкия Кракра – „Джелем джелем“ … Знаеше, че песента не расте с човека. Тя растеше с небето.

- Страхотно - казваше й малкия Кракра, прескачаше дъсчени, телени и бетонни огради и донасяше два джоба от ония сливи – Петровки, които бяха най-вкусното нещо след меденките. Баща й купуваше по две, когато бе спечелил много пари. Това обаче се случваше рядко. Той ходеше непрекъснато на работа и непрекъснато се връщаше. Идваше пред вратата на тяхната гарсониера с наведена глава, защото само по наведената глава ще познаеш, че жената вкъщи е хубава. Не, не заради меденката Софи чакаше баща си, чакаше го, за да отидат на скалата, от която се виждаше смокът, нагълтал се с асфалт и станал път. А как блестяха релсите, които жадно чакаха влака - локомотивът им разказваше какво е видял отвъд есента и зимата.

- Сама няма да идваш тука – предупреди я баща й. – Ще паднеш долу и ще станеш на кайма.

- Няма да падне – уверяваше го малкият Кракра. – Аз ще стоя пред нея. Ще пазя. Мама казва, че Софи пее по-хубаво от телевизора.

Но това не беше истина – не тя, баща й Стоян пееше така, че слънцето заброяваше да залезе. На небето стояха заедно луна, нощ, слънце и градушка. Слушаха как баща й разказва на небето “Делем, джелем“ - за пътя, който води до най-хубавото място, Кървавото в Перник. Там къщите не бяха от шоколад, но децата не се подиграваха, че във вашата гарсониера има хлебарки и няма кашкавал.

Майката на Софи не можеше да пее – но понякога се усмихваше, ако баща й донесеше нещо за ядене. След това започваше оная песен за Кървавото, където живееха малкият Кракра и големият, баща му, с брадата, стигаща до четвъртото копче на ризата. Дори когато небето, превърнало се в дъжд, падаше върху възглавниците им, Софи виждаше, че пътят от оная най-хубава песен бърза към усмивката на майка й.

А когато майка й я нямаше, баща й хващаше Софи здраво за ръка. Двамата клякаха на самия ръб на скалата. Отдолу колите бръмчаха - рой мухи, тировете бяха по-дребни от тяхната котка Лили, която спеше съвсем до главата на Софи и предеше за топла фланела през зимата.

Когато пътят изпълзеше с асфалта си чак до тяхната скала, погледът на баща й се изпълваше с нещо голямо – например крилете на всички свраки над Кървавото. Изведнъж очите му политаха и двамата със Софи запяваха. Добре, че влакът беше разказал няколко истории на Софи и тя знаеше. Не много далеч оттук се намираше голям град - Гърция. Той започваше от Кулата и свършваше в първия ден на есента. С крилете на свраките, които живееха в очите на баща й, Софи отлиташе до Гърция. Там имаше място за и за малкия Кракра.

- Мама каза, че под Кървавото преди хиляда години не е имало река – обясни й малкият Кракра. - Тука хората са камъни, затова водата поискала да избяга от града. Толкоз се е мъчила, че изровила тая пропаст - Кървавото. Но хората от Перник се опънали – „Друг път, камъните изрови, но нас не можеш да ни изровиш. Ще течеш тук.“ Струма се стреснала, опомнила се. Затова на Кървавото веднъж на сто години се ражда дете, което пее като тебе, Софи. За да не съжалява горката река, че минава през това кораво място.

- Софи, като ти домъчнее за мене, пей - каза баща й веднъж.- Аз ще чуя. Ще се върна. Ако имам пари, ще ти донеса меденка.

- И като си пиян ли, тате? – попита момичето.

- И тогава – обеща баща й. Той беше красив и добър човек. Разправяше за оня град, който се казва Гърция. Описваше как ще отиде там, кожата на гърба си ще скъса от работа, толкова пари ще спечели, че не един вагон, не един влак, десет влака ще му трябват да ги натовари. Тогава ще й купи колело на старо от железарията и ще донесе прах против хлебарки. Но Софи вече не се страхуваше от тях– не бяха по-големи от нея.

- Искам да видя Гърция – каза баща й. - И Англия. Искам да отида в Япония и Африка.

- Това градове като Перник ли са, тате? - питаше момичето и гледаше как отново се показват крилете на свраките. Очите на баща й отлитаха до тези огромни места, които започваха след последния вагон на влака. Софи не искаше да ходи в Япония, защото там не живееше малкият Кракра, който я гледаше така, че човек можеше да не пуска телевизора цяла седмица.

- Изпей нашата песен, Софи, и аз ще си дойда.

Софи въобще не се съмняваше, че ще стане точно така. Когато двамата пееха Джелем Джелем, хората от триетажния блок с гарсониерите излизаха – мъжете, които имаха и тези, които нямаха пари за ракия. Жените с бебета на ръце. Струма преставаше да тече и слушаше. Релсите се откъсваха от земята. Майка й забравяше да преброи парите в зеленото си портмоне. Ставаше тихо. Толкова, че се чуваше как расте магданозът в лехата, която нощем се превръщаше в риза и топлеше тясното дворче пред триетажния блок на Кървавото.

- Тате - веднъж го извика Софи.

Баща й не се появи. И миналата вечер го нямаше, не й бе донесъл меденка. Отдавна не го беше виждала, от миналия месец, когато магданозът беше съвсем мъничко листче, а сега стърчеше, избуял до коляно.

- Ти не разбра ли – каза малкият Кракра. Кой знае защо момчето стискаше порцеланова паничка в ръка. – Нося ти супа – обяви то. - Мама я праща, но аз ти я нося, не защото… - Не можа да обясни съвсем ясно. – Защото майка ти… трудно намира кандидати. Ти не разбра ли.

- Какво да съм разбрала? – попита момичето.

- Баща ти ви е зарязал – каза малкият Кракра. – Видели са го с два куфара на гара „Разпределителна“ в Перник.

- Не е вярно. Ние с него пеем. Ти, Кракра, ни слушаш.

- Зарязал ви е – повтори малкият Кракра. – Мама каза – Дай й тая супа - да яде. Майка й…. Тя няма да сготви нищо. Но аз ти нося не защото мама ми нарежда– избъбри малкият Кракра. – Аз ти нося , защото…

Баща му, големият Кракра, седеше пак върху оня мравуняк и гледаше как мама се прибира у дома.

Сега ще проверя дали не лъжеш, малък Кракра, помисли си момичето. Умът на дребната беше широк – толкова мисли побираше, че се изморяваше да ги носи. Баща й беше казал „И във Виетнам да съм, ще прескоча за малко до тебе.“

Софи отиде на скалата. Запя. Пътят отдолу си остана път, не се съживи асфалтовата му кожа. Не дойдоха вагоните, комшиите от гарсониерите не излязоха да слушат. Беше страхотна песен. Небето й бе тясно. Момичето пееше. След един час, може би един век, Кървавото заглъхна, гарсониерите заспаха. Софи не. Заболяха я гърло, гръб, нос, уста.

Никой не дойде от Виетнам.

Момичето не заплака. Тука, в триетажния блок, хората не цивреха – по-добре си извади очите, вместо да се излагаш пред народа. Хайде, загреби кал. Тази нощ заваля – не дъжд, мъгла заръси, толкова му беше силата на небето тази седмица. Замажи с кал погледа си, изпий пет глътки супа от паницата на малкия Кракра. Ако кожата ти се огъне от страх, одери я. Скалите на Кървавото са високи колкото комина за стъкларския завод, но той фалира. Сигурно в света въобще няма Виетнам.

Софи не беше изпяла песента както трябва. Пътят не я разбираше. Асфалтът избяга, скрил се под маската на нощта. Момичето мисли много. Стана й ясно – не помнеше думите на песента, беше ги оставила да се прескачат в главата й като мравките в мравуняка пред техния вход.

Но си каза –по-добре да пее объркани думи. Баща й знаеше правилните, щеше се досети. Няколко дни приказваше на релсите –„Релси, вие ходите на всякъде. Вие сте къщата на всичките влакове. Да знаете - без тате небето не чува.“ Хората от гарсониерите я гълчаха: - „Лудо дете, ще паднеш от скалата – до долу са сто метра. Ще се сплескаш и ще умреш.“ Но Софи нямаше да умре. Малкият Кракра я връзваше с въже около кръста, него си омотаваше с другия край на въжето, задържаше я. Майка му ги видя и ошамари двамата - Софи и него. „Идиотчета“, кресна тя и изгори въжето. Оттогава Кракра започна да я връзва около кръста със сезал. Големият Кракра, баща му, също ошамари хлапетата – но съвсем леко, като че бута крило на врабче, после ги целуна по челата.

– Браво, сине - каза той на малкия Кракра.

Лошото беше, че Софи бе омотала съвсем думите на песента.

Един човек, висок и слаб, се приближи към техния блок.

- Тате! – викна хлапето, но не беше баща й.

Още един непознат. Занесе брадата си при майка й. Детето изтича до скалата, най-високата на Кървавото. „Камък – прошепна Софи. - Кажи на другите камъни. Човек не може да пее сам. Нали знаеш кого чакам.“

С майка й живееха на последния етаж. Той беше най-близо до дъжда и затова когато валеше, небето влизаше при тях –кофа дъжд ставаше небето, защото от едно място таванът капеше. „Ей, небе в кофа, виждало ли си накъде Виетнам? Там е баща ми – с черни обувки и два куфара. Кажи му, че съм добре и го чакам.“

На другата сутрин пред вратата на кухнята пак имаше куфар, но не беше на баща й. Някакъв друг човек. Майка й му даде да яде от техния таратор, непознатият остави пари на масата, после си тръгна.

- Ще ти купя нови маратонки, Софи – обеща майка й, но нямаше време. Софи отново сбърка думите на песента. У тях привечер дойде друг непознат. На сутринта той остави пари на масата – доста голяма купчинка.

Сега мама ще ми купи маратонки, зарадва се Софи, но нищо не стана, сигурно в магазина вече ги бяха продали.

- Защо не пееш без думи? – попита я малкият Кракра. – Направи го и ще видиш - думите ще чуят колко е хубава песента и сами ще дотичат при нея.

Какво умно момче! Толкова малко, пък такъв грамаден ум. Така е то - който живее под небето на Перник на Кървавото, ще не ще, се ражда умен.
Когато преди милион години Кракра бил голям човек из тези места, разправяше майка й, станала война и толкова наши хора избили, че земята подгизнала. Затова мястото около гарсониерите ни се казва Кървавото. Селяните не торили нивите си десет години – кръвта я направила тлъста и плодородна, а чушките се раждали дълги като ножове.

- Добре, че това се е случило, преди да се родиш ти, Софи – добави майка й. – С какво ли щях да те храня. Сега едва успявам.

- Майката на малкия Кракра ще ме храни. Не бой се – успокои я момичето.

Привечер Софи изпя песента – без никакви думи. На небето, съвсем близо до луната, се спря слънцето.

- Глупаче мое – прегърна я майката на малкия Кракра. Тя се грижеше за Софи, когато у дома идваше някой непознат. Не, майката на Софи не работеше на кран в завод „Метал“, както бе обяснила на дъщеря си. Непознатите хора й оставяха пари на масата или върху шкафчето за обувки в коридора. Един ден Софи видя, че майка й хваща влак. Къде щяха до я заведат релсите. Може би във Виетнам.

- Глупаче, това дето свети силно, не е слънцето, а лампата пред входа на хлебозавода.

Малкият Кракра и баща му скочиха веднага.

- Стига, Деси. Не е фарът на хлебозавода, слънцето е.

На Софи й светна в ума – трябва да стане много рано, още докато сутринта е малка и объркана. Тогава ще пее без думи. Понякога песента е човек – реши ли да търси някого, обезателно ще го намери.

Тя се вдигна в ранни зори. Струма долу, в Кървавото, още спеше. Не шумеше, за да не събуди рибите си. Даже слънцето не бе отвило одеялото от бели облаци. Влакът не дойде да я слуша и момичето разбра - думите не искаха да се върнат при песента. Софи не можеше да определи колко време мина – понякога месецът тежи повече от цяла година. Толкова песен без думи изпя, че земята се напои. Родиха се диви чушки – изяж една и започваш да пееш. Накрая Софи прегракна.

Никой не се прибра у дома. Сигурно защото Софи можеше само да шепти.

- Не се отказвай – каза малкият Кракра. - Баща ти е накрая на света, даже още по-натам. Как искаш песента да стигне до него толкова бързо.

Сигурно й остава да измине още десет сантиметра. Ти знаеш колко са десет сантиметра – колкото джобното ножче. Гледахме онзи ден в магазина. С ножчето мога да се порежа. Мога и да подостря молив и ще те нарисувам.

- Но ти не можеш да рисуваш.

- Мога. Ще те нарисувам наум.

Такова странно момче. Най-странното.

Отиде си още един месец – Софи усети, че времето минава, защото хората изнесоха да садят домати навън, направо под небето. Вече нямаше да има слани.

Един ден тъкмо се събуди и чу – нейната песен, но не съвсем същата. Тази беше пълна с думи. Бързо да ги запомни. Помни, момиче. Помни.

Отвори очи - наполовина, даже по-малко.

Я стига. Събуди се като хората, Софи, рече си тя.

Виждаше го.

Баща й.

Седнал на столче. Пееше. Изчезвай, сън, заповяда момичето. Не ми мъти главата. Мразя да ме лъжат.

Пак щеше да бъде някой с куфар. Не можеше да понася непознатите, макар че оставяха пари на масата.

На небето, съвсем близо до луната, спря слънцето.

Джелем, джелем - пътят, който искаше да отиде до всички места по света.

Тате! – викна Софи.

Той беше.

Баща й.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
X