Скитникът

В късната юлска вечер срещу чешмите на минералната вода цари дълбокият покой на римските останки. Загледан в самотните развалини съзирам сенките на компании, преминаващи влюбени двойки или поклащащи се местни пияндета върху старинната зидария. Долавям някъде отстрани много тих говор на някакъв старинен език. Заслушвам се – латински. Или поне предполагам да е този език. Някакъв отвлечен полъх към миналото в моето въображение, повлияно от стоенето на това място. Пристъпям няколко крачки напред, за да се приближа още повече до останките от римски помещения и да се уверя причува ли ми се този латински речитатив или нещо започвам да откачам. Залагам на първото.

В тъмното едва виждам къде да стъпя. Пет метра по-наляво има улична лампа и дори на нейната оскъдна и мижава светлина се забелязва, че останките под мен са изградени от тънки светлочервени тухли, скрепени с твърд като камък хоросан. Говори се, че към него са добавяни яйца, за да е толкова здрав и издръжлив. Наистина са здрави – това е видно и днес. Достатъчно добре познавам всяко камъче от тези руини, защото съм минавал покрай тях хиляди пъти и то още като ученик в гимназията. Тук има повече подробности и размишления по този повод. Убеден съм, че пазят някакво скъпо съкровище. А съкровището не е обезателно да е от злато, може да е от нечии преживявания или неочаквани открития във времето.

С приближаването ми до ниската ограда латинският се чува още по-отчетливо. Значи не ми се е причувало. Заставам съвсем до ръба и виждам източника на звука – мъж, облечен с куп дрипи за топлия юли. Клошар вероятно. Фигурата държи някаква книга, прелиства страница след страница и се поклаща, изричайки фразите от листовете. На всеки пет изречения се покланя на изток и после на запад на някакъв въображаем идол. Не смея да го заговоря, защото не си представям този клет бездомник току-така да пропусне някой непознат да проникне в "системата му". Все пак след десетина минути наблюдение се решавам да го прекъсна и на висок глас питам какво чете. Той спира да рецитира, хлопва кориците на книгата и пъргаво се изкачва по някаква заобиколна пътечка. Изниква пред мен и даже се стряскам от неочаквания му лъвски скок към цивилизацията. Отдръпвам се крачка назад.

- Не бой се, момче. Отговарям на въпроса ти: чета „Латински език за духовните училища“ – спокойно и адекватно ми отговаря човекът, който допреди минута ми е изглеждал като умопобъркан.

- Аха! – и кимам с глава, давайки му да разбере, че наистина съм се интересувал.

- Искаш ли да продължа? Или си тръгваш? – продължава той, виждайки някакво колебание в поведението ми. Казвам му, че не бързам и може да си поприказваме - за времето на руините, които са пред нас, например.

Сега, на по-светло, успявам да разгледам събеседника си – дрипите са от стар износен балтон, брезентовата раница на гърба му седи като гърбица, а под мишницата си стиска въпросната книга.

- Къде си учил латински? Разбираш ли го или само се опитваш да четеш? – питам.

- Учил съм медицина във Франция и като всеки медик изучавах латинския. Но това беше отдавна, преди 30 години.

- А работил ли си като лекар?

- Не, не успях. Почти веднага след като се дипломирах катастрофирах с мотор. Тежка катастрофа. Моите колеги едва ме "сглобиха". Ръцете обаче не ме слушат. Май ми зашиха лявата на мястото на дясната (смее се с глас). Кой ще легне под скалпела на хирург с две треперещи ръце, които все едно са му поникнали от задника? А и главата ми понякога се предава, все едно не е моя. Губят ми се цели дни... Доста зловещо, нали? Представяш ли си да си пациент на такъв доктор? Оттогава съм на улицата. Не пия, не се дрогирам като повечето тук. ”Agere cum dignitate et venustate” ("Да се държиш с достойнство и изящество" - Цицерон). И понеже обикалям по улиците и подземията като луд знам много за града.

Решавам да попитам новия ми познат къде зимува щом е бездомен.

- Зимата слизам на завет в тунела, в който се е намирал митичният бункер на Тодор Живков. Не е митичен – има си го. Навремето е бил е прокопан под известната днес за жителите на града древна римска улица „Декуманос максимус“, тоест, тази в Ларгото.

- Сериозно ли?! А как се промъкваш до тоя тунел, не е ли зазидан, запушен?

- Не е. При строежа в края на 50-те години голяма част от старините са били изровени с багери и от хората с кирки. И безвъзвратно изгубени.

- Прекъсвам те само, за да добавя, че не е само тогава, ами още 30-40 години преди това, тоест в началото на ХХ век, когато са копали надолу за основите на строящите се сгради по улиците „Льо Ге“, „Търговска“ и булевард „Ал. Дондуков-Корсаков“. И тогава са намирали римски старини отдолу. Ама къде са отишли тия неща, кой знае.

- Да, така е – съгласява се събеседникът ми – А в наши дни, когато се изграждаше Ларгото, строителите се натъкнаха на част от подземното съоръжение между Министерския съвет и Партийния дом. Откриха стените на бункер до новото стълбище, което бе изградено по план в Ларгото. Този тунел на предишните големци е излят отдолу през 50-те години, май никога не е бил ползван и тъкмо той ми е пристан за през зимата. Как влизам и излизам не ме питай, няма да ти кажа. Стигал съм и до помещенията под мавзолея дето беше там.

Рапорт за инцидент на командира на защитната група от Софийския гарнизон от 31 март 1944 г.

- Да, чел съм, че след премахването на мумията са намерили долу помещения, вероятно използвани за реставрацията ѝ. По едно време щяха да ги ползват за галерии, ако не се лъжа, но от това нищо не излезе. Мисля, че не е много подходящо. Кой ще се завре в тия злокобни тунели и стаи, за да се наслаждава на изкуство?!

- Хахах! Не знам, аз не мога да преценя, защото живея повечето време отдолу. Там си е бункерът - между двореца (днес Националната художествена галерия) и подземните трезори на БНБ. В мазетата на банката се е намирало и някакво укритие, което може да те предпази от ядрена атака. Голям страх, ей.

- Намирал ли си нещо интересно долу? – продължавам да любопитствам.

- И още как! Много книги, стопени от бомбардировките часовникови механизми като авангардна скулптура... А веднъж открих ръждясала немска каска и добре запазена дървена кутия с молитвени бележки, вероятно пренесени от старата Ючбунарска синагога, която е разрушена през войната от бомба.

- Не се учудвам, знаех си, че подземните проходи може да крият всякакви съкровища. Преди години, когато строяха прохода на булевард „акад. Иван Е. Гешов“, който е буквално на 300 метра от нашия блок, намериха цял склад с оръжия и боеприпаси, вероятно изоставени и зарити на място след Войнишкото въстание през 1918 година.

- Забележително, млади ми приятелю. А като казах молитвени бележки се сетих, че веднъж под днешната художествена гимназия, която едно време май е била полицейски участък или управление на жандармерията, в тунел към реката намерих натрупани дървени щайги с хартии. Оказаха се всякакви документи. След седмици преглеждане в същото това мазе открих доста интересни неща. Макар някои страници да бяха доста изгнили и да не се четяха имаше и други доста запазени - протоколи и донесения на военните за инциденти и травми при обезвреждането на американски и британски бомби. Мисля, че бяха на дежурните от полка, който е бил на мястото на днешното НДК и фонтаните, рапортуват за поражения и жертви по време на разминирането.

- Интересно! А запазил ли си нещо от тях?

- Имам ги в раницата, чакай, ето – моят събеседник вади тетрадка от раницата си, разгъва я и ми показва въпросните страници. Лъхва ме миризма на мухъл.

- Подарявам ти ги. Останалите съм ги скрил в едно мое далечно леговище. Ето ти цялата тетрадка. Виж как стана - аз го изкопах, а сега ти ще съхраниш това чудесно откритие. Донесенията отпреди 80 години ще видят бял свят. На мен не ми трябват, заповядай.

- Благодаря, изключително ме зарадва! Мой приятел преди време така купил за няколко лева от друг скитник едно тефтерче, по-точно календарче, което след кратки изследвания се оказало на... Екатерина Каравелова.

- Коя, майката на Виола и на самоубийцата Лора Каравелова ли? Съпругата на Петко Каравелов?

- Да, същата. Майката на Лора и Виола. Историята с тефтерчето е подробно описана в книгата на Тони Зарев „Литературен детектив 2“. Драмата е, че Виола е била омъжена за известния журналист Йосиф Хербст, който изчезва същата вечер заедно с много други по чистките след кървавия атентат в черквата „Свети Крал“ през април 1925 година (днес „Св. Неделя“). Парадоксът е, че няколко дни преди това майката Каравелова, стожер на семейството, е използвала връзките си с двореца, за да изпроси прекратяването на интернирането на зет си Йосиф Хербст. И е успяла. Интернирането е било отменено. А тъкмо това е можело да спаси живота му, ако не е бил по време на жестокия атентат на адреса си в София. Ирония на съдбата. Но кой знае.

- Виола се е умопобъркала. Меко казано. Ходила е къде ли не да търси съпруга си, но безрезултатно. Имам едно радио и съм слушал през времето доста неща разказвани от историци за нея. Кръстосвала е улиците с една табела на гърдите „Виждали ли сте Йосиф“. Обикаляла е по булевардите и е разпитвала минувачите чак до смъртта си в средата на тридесетте години. Тъжна работа.

- Да, тъжно. А чувал ли си за скривалищата в покрайнините на булевард „Витоша“, днешния Южен парк? Легендите говорят за строени от немците подземия. Но определено мисля, че това е "брадат" слух. Познавам наследника на парцелите на бившата тухларна „Златен лъв“ на Никола Христов Попов. Давал ми е поредица от снимки, на които се виждат тухларните на дядо му. Но самият той не знае да е имало такива убежища отдолу. Това са някакви градски легенди.

- Чувал съм и аз за някакви конспирации за подземни немски бункери на това място. Но не съм ходил чак дотам. Не мисля обаче, че има катакомби на Третия Райх.

- Значи връщам към епохата на глината и тухлите - това е средата на днешния Южен парк. Страхотни залежи на глина има там. Фабрика "Златен лъв" е била огромна и дневно са се произвеждали и изпичали хиляди форми с тухли. Половината сгради в центъра на София са изградени с тях. Доколкото знам от внука е имало в съседство още две тухларни. Но семействата са интернирани и буквално унищожени след 9-ти септември. Дядото на моя човек е останал жив, защото е дарил всичко на държавата в замяна едно жилище на улица „Любен Каравелов“. Това си спомням от неговите разкази.

- Ще трябва да ходя да си лягам, изморих се днес – казва неочаквано новият ми познат, който се оказва изследовател по природа. Но все пак съм доволен, че сподели интересите си и натрупаните впечатления с мен.

- Добре, може да продължим утре пак това време, на същото място, ако искаш – подхвърлям му аз с надежда да чуя още куп истории.

- Едва ли ще продължим, човече. До утре ще съм забравил за уговорката. Казах ти, собствената ми глава не ме слуша. Не зная какво да очакваш…

Докато мисля какво да отговоря, бездомникът се обръща и без да се сбогува слиза пъргаво надолу по пътеката, по която се бе изкачил до мен. Може би това е неговият начин да се разделя – без да се прощава. Без да дава обещания, които няма да изпълни. Слиза толкова уверено надолу, сякаш с тези няколко стъпки бърза да се отърве от съвременната цивилизация, в която изглежда няма място. Явно бърза да се върне към римската, в която е намерил някаква утеха със знанията си по латински, по история и по какво ли още не, за което дори не подозирам.

Скитникът застава на същото полуосветено място, на което го бях заварил, и продължава бълнуването си на латински. Раздава поклони на всички посоки. Поглеждам го за последен път преди да продължа към Халите стиснал под мишница тетрадката с намерените военни рапорти.

Може би след години отново ще видя скитника да излиза от някой тъмен софийски тунел. И вероятно ще продължим разговора си. Кой знае?

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Стъпки...". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.

Следете новините ни в GoogleNews