Сердикийски призраци - среща с обитателите на каменните саркофази

Нощем често минавам по жълтите павета от страната на Българската национална банка. Винаги намалявам темпото, стигайки до чупката между двете сгради, където са покоите на Археологическия музей, бившата „Коджа Махмуд паша джамия“. Пристъпвам бавно и уважително покрай древните, каменни саркофази, стоварени там от памтивек, във външната част на музея.

Ако все още не сте ги забелязали – погледнете ги, те са там, чакат да им обърнете малко внимание. Ще ги намерите лесно зад прашните стъкла и металните решетки. Каменните легла са отдавна напукани и потънали в прах, лежат кротко в този малък, подреден, миниатюрен квартал на покоя. Все пак, ако спра да се движа и ги фокусирам отблизо, виждам, че те са една малка врата към недалечното минало, а от тяхната епоха ни делят единствено кованите решетки.

Вечните легла от камък все още лежат безмълвно на местата си, като мистичен баланс на измиращите стари и раждащите се нови поколения. Тези каменни гробници с кръстовете от стария, забравен свят, с височайшите си мъртъвци, полегнали за вечна дрямка в каменните си ложи, сякаш са някакви пътешественици от далечна галактика, които дърпат юздите на изминалите векове. А какво са вековете? Всъщност те са един миг, не е ли така? Ние, които сме обикновени смъртни като тях, не си даваме сметка, че за да може те да стигнат дотук и до нас, са изминали много по-дълъг път от нашия, от дедите ни, и от всички останали преди тях. Затова добре да знаем всичко за тях.

Веднъж видях как саркофазите се раздвижиха. Не ви лъжа. Бяха осветени от луната и мижавата светлина на уличните лампи. Контрастираха с безмълвието на площада. Каменните паметници за миг ярко просветнаха от луната, а капаците им зашумяха като избили внезапно подземни извори от топлата минерална вода, минаваща някъде недълбоко отдолу в неизвестна посока.

Образите отвътре се раздвижиха в тъмното. Протегнаха крайниците си плавно, без да бързат, за да не развалят магичния миг. Сигурен съм, че не си въобразявах, взирайки се в тъмното през стъклата. Видях сенките на конете и фигурите на кръстоносците на Червенобрадия Фридрих (Барбароса), минали през Средец. Недалече е базиликата „Св. София“, която толкова възхитила императора, че наредил да опънат килим пред входа, слязъл от коня си и преклонил коляно пред величието ѝ.

Сетих се, че обитателите на каменните саркофази са видели лично античната Сердика, средновековния Средец, византийска Триадица и отоманска София. Преминали са от славните времена на императорите Траян и Марк Аврелий, когато Тракия става римска провинция, и са стигнали мудно до нашите безславни, побъркани дни.
Стените на тези стари каменни легла все още добре помнеха как са оцелели от пламъците, в дните когато Атила коварно е нахлул в селището ни и го е изгорил. Едва ли сега нещо би могло да го изплаши.

Сърцето ми биеше спокойно до момента, в който изведнъж забелязах, че решетките, които отделят миналото от съвремието, са изчезнали. Наистина ги нямаше. Магически се бяха изпарили и осъзнах, че съм останал без преграда със сенките, които продължаваха да изпълзяват от гробниците. Огледах се още веднъж, за да се уверя, че не съм останал сам с тях. Но за проклетия нямаше никого. Нямаше и решетки. Бях се ококорил стреснат и потен от тази лунна гледка с лице към саркофазите, а те тъкмо бяха възкръснали. Запитах се дали не е така всяка нощ, а ние хората просто да не сме обърнали никакво внимание? Скрих се зад ъгъла и продължих да ги наблюдавам.

Изнизаха се един след друг, клатушкайки се. Преминаха бавно покрай мен, без да ме забелязват. От моето укритие ги проследих и видях как се пулят на стоките в лъскавите витрини на модерните ни магазини. После, завивайки към „Шератон“, се надигнаха на пръсти, за да надникнат през ламарините пред входа. Там сега има разкопки, които са интересни само за нас.

Последвах ги безшумно и слязох тихо след тях надолу по стълбите в „Ларгото“. Скрих се пак зад ъгъла, за да видя как стъпват внимателно по старата настилка от огромни камъни, където пътят „Via Militaris“ е продължавал на югоизток към Филипополис (Пловдив) и е бил един от най-важните в Римската Империя. Виждах израженията им. С почуда откриваха, че тези плочи са абсолютно същите както някога, когато самите те са били хора от плът и кръв като нас.

Видях ги да разглеждат с интерес мозайките в собствените им бани. Сетне надникнаха любопитно във всяко ъгълче на останките от древни стаи. Макар да бях две-три крачки след тях, за миг ги изгубих в тъмното. Измъкнаха се тихомълком през някакъв таен изход - вероятно тунел, известен само на тях. Засуетих се да не проваля преследването и се затичах обратно по стълбите след сенките. Най-накрая ги настигнах на повърхността, където ги заварих да крачат бавно към вечното си място - там зад решетките до банката. Място, на което лежат от стотици години.

Уморен от преследването се прибрах вкъщи. Оставих зад гърба си каменните обиталища и съдържанието им да лежат изплашени от шума и боботенето на заобикалящия ги хаос на идиотския ни хабитат. Мисля си, че още утре, тези обитатели може би пак ще опитат да се поразтъпчат. Ще искат да погледнат още по-отблизо човеците зад прозорците им с щори, шарени перденца, въжетата с мокро пране, окачено под и над неоновите реклами. Ще цъкат с език на климатиците, ще се пулят на светлините от рекламите, табелите, отблясъците от телевизорите и заинтригувано ще наблюдават нас - техните наследници в новото време.

А може и никога повече да не излязат навън. Вероятно през пълнолунните нощи, тихо ще се смеят на нас, днешните хора. Защото едва ли им изглеждаме по-умни, по-благочестиви и по-напреднали от тях.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Ръкавелите на стария полковник". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.

Следете новините ни в GoogleNews