- Ще получиш сто, ако твоят сюжет за къс разказ ми хареса – каза мъжът и в потвърждение на думите си извади от портфейла две банкноти от петдесет лева.

Възрастната жена го погледна - по лицето й, изплетено от бръчки и бразди, трепна нещо подобно на усмивка.

- Подиграваш ли ми се? – попита мъжът.

- Зависи - отвърнаха бръчките. – Ще се постарая да спечеля парите – добави тя, нито бързо, нито бавно, но кривото подобие на усмивка заседна дълбоко в очите й. – Преди да ти да разкажа идеята, която имам, аз черпя гостите си с моя специален чай – добави тя.

- Колко ще струва чаят? – попита мъжът. Имаше опит с такива спаружени костенурки. "Колко" беше същественият елемент при всеки разговор с тях.

- Безплатен е – отвърна възрастната мотика. – Опитвам се да те предразположа към късия си разказ. Спокойна съм, когато заработя парите си честно и почтено.

Щеше му се да я прекъсне, но тя не му даде възможност. Гласът й, куп пясък, започна да го залива – бавно, настойчиво.

– И така, млади момко – това обръщение го подразни, но сбръчканата продължи напред, влак който едва лази по релсите, но не спира. – И така, преди милион години, а може и милиард е било, не съм била жива по това време, че да изброя точно колко години са изтекли, на земята - даже точно тука, по брега на река Струма, която тогава не била река, а океан – точно тогава живеел особен народ. Много развит научно и технически - като се обърнеш, виждаш само компютри, телефони и машина до машината. Но не това било най-важното за туй племе. Въпросните хора били забележително умни. А ти нали знаеш, че умният човек не търпи някой да му дава акъл. Умният и развитият не може да издържа капризите на друг човек, миризмата на другия го вбесява, а най-силно мрази да слуша, ако някой друг умник приказва. - Усмивката в бръчките на старата стана толкова остра, че мъжът изведнъж почувства желание да си вдигне шапката и да изчезне оттук. Не можеше обаче да не признае, че чаят й му хареса. Пък и му бяха намекнали, че бръщолевенето на дъртата не било съвсем за изхвърляне.

- И понеже всички от този народ били от мъдри по-мъдри, не можели да се траят един друг. Науката им била мощно развита и дълбока. колкото самия Господ. Ето какво измислили тези хора. Вместо да се женят, да понасят капризите на бездарната си половинката, да работят като скотове, да плащат сметките ѝ, да затъват в дрязги, ревност и скандали, да изпращат в университета капризни и непоносими деца, те измислили следното – за всеки човек науката им разработила "сродна душа" – машина с човешки образ, с красиво лице, с копринена кожа, която пасвала на един единствен отделен човек, независимо дали бил мъж, или жена. Сродната душа шептяла "Имаш право, мило", приготвяла вечерята, почиствала основно имението – тия хора имали чифлици за чудо и приказ - подрязвала овошките, ходела с човека на кино и театър, любовта вървяла помежду им безупречно, по мед и масло.

Старата се засмя.

- Подиграваш ли ми се? – отново я попита мъжът.

- В никакъв случай – увери го спокойно тя. – Просто се опитвам да заработя сто лева. Това са доста пари за човек с фина пенсия като моята. – И така. Някои от людете в племето били по-изтъкнати от другите. Дали били по-умни от тях, дали работели извънредни часове – не съм била там и не мога да потвърдя. Разказвали са ми, че финансово по-изявените люде плащали повече и техните "сродни души" били програмирани далеч по-внимателно и изтънчено. Никой на пръв поглед не можел да различи дали са машини, или хора – дори понякога, колкото за разкош, правели сцени на ревност, дори били форматирани да се разболяват като мен и теб, млади момко (ах, как го дразнеше това обръщение!), за да може истинският човек да прояви своята хуманност от време на време.

Ти остави това, но науката надминала себе си. Тия "сродни души" освен да правят красива любов, накрая били пригодени да раждат и истинските бебета – в машинните им системи не се случвали грешки с гените, софтуерът не изпадал в кризи на повишено кръвно налягане, хардуерът не страдал от сериозни заболявания с изключение на настинка, продължаваща три часа. А мъдрите хора не съсипвали телата си. Животът им бил низ от удоволствия и нежни трепети.

- Глупости! - прекъсна я младият мъж, който беше решил да блести дълго и убедително на литературния небосклон.

- И аз мисля, че са глупости – побърза да се съгласи старата оса. – Представи си, момко, ражда се дете – нали веднага трябва да му се осигури сродна душа, която да го гледа, да го обича, да му угажда, да го образова, понася и т.н. А това струва много пари. И тогава, преди милиард години, както и днес, по времето на коронавируса, който се бръкнел да плати, той поръчвал музиката. Както вече изтъкнах, хората били извънредно умни – защо вместо да изпият парите, да обиколят океана, да се наслаждават на круиз до известни природни забележителности, да си трошат парите за сродната душа и някакво гърчаво бебе. Да не би чавка да им е изпила акъла? В никакъв случай.

Тази не е с всичкия си – помисли си мъжът, който копнееше да създаде висока и красива литература.

- По-престижно било вместо една сродна душа - да имат две. Най-успелите хора в обществото блестели с дузина и повече сродни души и щом видната личност тръгнела да се разхожда, душите крачели редом с господина и се надпреварвали да му правят комплименти колко е гениален, велик, лъчезарен, как шеметно се развива кариерата му, как любовта му към обществото е несравнима с нищо под слънцето. Сред харема от сродни души една сияела – тя била номер едно. IT специалистите така програмирали останалите машини, че очите щели да си извадят един другиму в люта конкуренция за благоволението на човека.

- Дрън, дрън! - поднесе коментара си младият мъж, но в крайна сметка идеята му се стори не съвсем тъпа. – Постно, скучно – въпреки това заяви той. В никакъв случай нямаше да позволи овехтялата чанта да го възприеме като банкомат, от който може да изцеди сто лева. Днес сме равни единствено пред банкомата, както подчертаваше новата му приятелката от две седмици и половина, видна социоложка.

- Почакай мъничко - прекъсна го сбръчканата. – Още не съм ти разказала всичко.

- Ти изглежда не осъзнаваш, че времето е банкомат – сряза я амбициозният мъж.

- И още как – увери го осата. – Преди милиард години, както и днес, имало измет, нещастници някакви, които не можели да си позволят придобиването на "сродна душа". Финансите им били крайно мизерни. Въпросните елементи до един били изтласкани далеч - далеч от доброто общество, за да не дразнят изтънчените му вкусове с миризмите си. И тъй като тези долни типове и необразовани кифли не можели да си купят сроден дух, що друго да сторят? – женели се помежду си, възпроизвеждали се. Естествено, били натикани в миши дупки. – Отново светна грозна усмивка сред старите й бръчки, което го подразни извън мяра. – Тогава дамите и господата, които можели да си позволят не една, не дузина, а стотина сродни души, въвели нова мода в елитното общество.

Вместо да отглеждат някой тревопасен динозавър за домашен любимец, те си вземали един от онези мизерници, маргиналните хора. Правели му колибка в близост да техните великолепни хасиенди, замъци или комплекси от затворен тип – де да знам как са наричали домовете си тия люде преди милиард години? Както днес, по онова време домашните любимци – и те хора, но без "сродна душа", се хранели на пищни трапези, разхождали се не в тинести блата, а в лъчезарни паркове. Болшинството от домашните любимци се изявявали като хора на изкуството - писатели, музиканти, актьори.

- И какво смяташ, че казваш с това? – прекъсна я младият мъж.

- Съвсем нищо – успокоиха го гъстите бръчки. – Хората, които си имали специално за тях програмирани сродни души, притежавали не един, а стотина замъка. Но дори преди един милиард години, както днес, човек не може да спи едновременно в двеста замъка, да люби по едно и също време в двеста легла. Вярно, тогавашните хеликоптери били по-мощни от сегашните, закарвали за минути човека и сродната му душа от едната спалня в другата на съседен континент, но след тях, млади момко, оставало единствено замърсено спално бельо. Нищо друго. Годините, макар и милиарди на брой, за Бога и вселената траят, колкото един камбанен звън.

В течение на хилядолетията замъците и именията се сгромолясвали. Сродните души били програмирани така, щото батериите им се изчерпвали едновременно с кончината на техния повелител, човекът. Така на земята, край брега на река Струма, която тогава била океан, не останал нито един от тези елитни хора и нито една негова сродна душа.

Останали синовете и внуците на ония мизерници, които били натикани в блатата. Когато живееш в блато, млади момко, трудно се научаваш на думи като "честност" – блатото прави честността да изглежда като най-велика глупост. Понятието "дадена дума – хвърлен камък" почти не се срещало, но понякога, наистина много рядко, сред тия отрепки се раждал някой: обикновен, гладен, жаден, който пишел за честността. Глупакът заявявал, че ще има човечество, докато човек е готов да остави себе си на последно място и е приел да работи, докато се протрие кожата на гърба и ръцете му, за да нахрани децата си. Но човек не краде, не мами, не убива, не изтръгва залъка от устата на съседа си.

И тогава, преди милиард години, на тия хора се надсмивали, подигравали ги, изолирали ги, но когато настъпвал страшен глад, си спомняли за думите им. Защото има ли нещо по-здраво под слънцето от добротата, по-непобедимо от невъзможността на човек да живее без истина, без усмивките на другите хора. Такива нещастници били писателите, млади момко, а не търговци, които търчат да купуват сюжет за къс разказ от стари сплетници като мен.

Мъжът се изправи, размаха двете банкноти във въздуха и без бързане, акуратно и прецизно ги прибра в джоба си. След миг пое с енергични стъпки към улицата, която водеше към гара "Метал" на Перник.

- Чаят, който изпи, млади момко – настигна го старият глас от пясък. Мъжът въобще не се обърна назад. – Чаят…Отначало се появяват червени петна по ръце и бедрата. Сърби, но се понася. След два часа се подуват белезникави мехури. И те се понасят. Но се образуват мехури и по лигавиците на вътрешните органи.

Младият мъж закова на място. Огледа лицето й. Шиповете на грозната й усмивка бяха потънали дълбоко в бръчките.

- Лъжеш – каза той.

- Мога да ти предложа сироп. Гаден на вкус, но мехурите ще закъкрят за три дни. Възможно е, разбира се, да отскочиш до бърза помощ. Ще ти помогнат, надявам се.

- Блъфираш – сряза я той.

- Разбира се, че блъфирам – съгласи се готовност сбръчканата. – Но те съветвам по-бързо да си поръчаш такси. Шофьорите знаят адреса на "Бърза помощ", ще те закарат.

- Колко? – отсече младият мъж.

Старата не отговори, обърна поглед някъде далеч - към три-четири дрипави дървета, между които като гъсеница едва пълзеше река Струма. Стори му се, че по ръката му наистина се бяха появили петна. Сигурно си внушаваше. Тази противна дърта гадина.

- Колко струва сиропът? – изсъска той.

Бръчките се разместиха върху лицето й, издълбавайки отново онази гъста, усукана усмивка.

- Сиропът е безплатен, млади момко. Но ти каза, че ако моята идея за къс разказ ти хареса, ще ми дадеш сто.

Подла, гнусна твар.

Докато напъхваше двете банкноти в джобчето на работната си престилка, дъртата, без въобще да го поглежда, изрече кротко:

- Усилия без талант, млади момко, са чаша вода с цианкалий, разтворен в нея. Не я пий.