Ще го припиша на теб: разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова 25 ноември 2023 в 09:07 5069 0

Здравка Евтимова

Снимка БГНЕС

Здравка Евтимова

Баща й със сигурност имаше право.

Некадърна си, моето момиче. Това е истината, за нищо не ставаш и то ти е наследство от майка ти. На това място Васила запушваше мислено ушите си и си представяше как плува в Бесен – онзи вир, който Струма е издълбала в скалите, за да отдъхне от собствения си пълноводен инат. Планината е стръмна като злобен човек, бързеят няма къде да се задържи и се изсипва надолу към дерето. Забива се в гранита, но не ляга, нависоко е подредил постеля за реката- дълбок вир, студен. Малцина го знаят и още нощем към пет, когато слънцето е карфица и се опитва да прободе нощта, Васила се измъква и ходи пеш до Бесен.

Скача от най-високо. Оттук народът се бои да гледа към Струма, защото тя е отмъстителна вода. Тровят я с пластмаси, но какво й е - и мръсна се влачи в коритото си. Тия, дето я цапат, режат собствените си глави – риби и жаби мрат, а по бреговете - змия до змия! Кърлеж до кърлежа! Бесен вир е далече над града. Долу, в панелките, хората са хладни, та замръзнали в мозъците си. А замръзналият мозък е мързелив, тегли го все да седи до маса и пълна паница. До Бесен трябва да трамбоваш час и половина със собствените си крака. Мотор не може да измъкне догоре, АТВ съвсем никак, защото пътеката е тясна и бръснарско ножче не можеш да промушиш през скалата.

Вярно, Васила беше пухкава и отначало трудно се промъкваше между канарите, които притискаха Бесен в жадната си целувка.

- Дебела си - казваше баща й. - Също ката майка ти - след тази фраза се изливаше поемата – час и четвърт - как майка й била богата и тлъста, а той, баща й, бил търпелив и кротък тип. Надявал се да я изтърпи заради парите. Естествено, че Велина – майка й, тази дебелана – веднага скочила при още не изсъхналите думи върху устата на баща й и извикала с горещо нетърпение - „Да, ще се оженя за тебе, Велимире, и ще те обичам толкова години, колкото са космите на главата ти.“

Дъртата пепелянка, Велина! Не случайно Велимир беше оплешивял. Стана бизнесмен, естествено, защото не се е родил човек, способен да командва Велимир. Втората ми жена е далеч по-слаба от майка ти, осведоми я плешивият й родител. Тя ми роди син; той е изискан и умен, а ти нищо и половина не струваш. Но какво да правя, моя кръв си. Майка ти още има финансов ресурс, затова онзи ветеринар се интегрира към джобовете й. Но ти не ставаш за мероприятия с мозък, моето момиче. Затова временно ще те пратя да отговаряш за овчарниците ми и мандрата ми недалеч от Бесен.

Прекрасно, рече си Васила. Ще доведа до фалит овчарниците и мандрата на баща ми. Твърдо беше решила да го постигне – още повече, майка й, горката, страдаше – ветеринарният лекар я беше напуснал, защото след баща й Велина още напълня и поради скръбта стана пестелива като паветата на улицата – колкото павето ще пусне вода, толкова финансов ресурс ще изтече от Велина.

- Ще те финансирам да учиш, само ако станеш професор – беше заявила Велина на дъщеря си. - Но баща ти – използвач до последното си червено кръвно телце, отвратителен и в лимфата на тиквата си, има набито око – той, моето момиче, казваше за тебе, че умът ти е тесен, че откъм интелект никак не светиш. Тъй, щото едва ли ще станеш професор, макар че днес който не го бива за нищо друго, става професор. Прочее, ориентирай се към бизнеса на баща ти – въди животни и прави сирене.

И Васила се ориентира.

- Тлъста си – подчерта баща й. - Но да ръководиш овчарници и мандра, не се иска парче манекенка. Още един съвет – ако някой те пожелае, тръгвай с него, щото много кандидати няма да имаш. Овчарите са взискателен народ.

Овчарите бяха двама, които след като приберяха овцете, сядаха и къркаха, докато тубата с ракия пред тях не започваше да им изглежда двойна.

- Ще ви уволня - заплаши ги Васила. По-ниският се изкикоти толкоз презрително, че изплю глътка безценен алкохол.

- Баща ти каза, че си дебела и тъпа – обади се вторият, по-високият, един неразумно дълъг индивид. – Обаче ти си по-тъпа, отколкото баща ти ни обади.

След тия думи двамата овцевъди се надигнаха – учудващо как след толкоз каменарка въобще бяха в състояние да се движат на собствен ход. Дори без да се клатушкат, се изнизаха от егрека – егрек е място, където лете се съсредоточават овцете и живеят там. Изведнъж на късия животновъд му светна нещо в съзнанието, ако въобще имаше такова, дотича с лъкатушни прибежки при Васила и заяви:

- Ей, дебелата, напускаме – след която добави нещо, от което Васила се изчерви дълбоко в костите си, но от това не произтече никаква полза.

- Баща ти каза, че си агент на дебелата Велина, майка ти, и си дошла да фалираш нас и егрека – последва още едно изявление, което не може да се опише, защото лаптопът щеше да се запали от срам. Оперативната му система беше възпитана, все пак.

- Пукни, гнидо – завърши дребният овцевъд, плю и се отправи към дългия си другар, който от мястото си лееше – да не казваме какво лееше, защото лаптопът щеше да изгори докрай.

Васила се оказа напълно сама и изолирана в един егрек с 45 овце, които въобще не блееха, нито я поглеждаха. Къде да търси овцевъди? По дяволите, тук мъжете ги мързеше да си налеят ракия, тоест откъде накъде тези интелекти ще си цапат ръцете с овце? По дяволите, макар че овцете бяха по-големи дяволи от всички труженици в пъкъла. Васила стигна до следното заключение: - „Няма да изненадам никого, ако се издъня, но защо пък още в първия час от трудовата ми биография да се издъня. Тия кре…“ – Прехапа език. Беше се заклела да не ругае, след като се наслуша на високоинтелигентните разговори между майка си и баща си. Тия ангели, овцевъдите – трябва да ги навия да се върнат! – и Васила, макар и пухкава, затича надолу, където двамата се тътрузеха все по–далеч и по-далеч от егрека.

- Момчета! Мом..ч..чет-а! – развика се Васила. - Мили господа. Чакайте! Драги приятели…

Двамата, дългият и набитият, въобще не отчетоха прилагателните „мили“ и „драги“, вместо това започнаха да описват какво ще предприемат и с нея самата роднините на Васила. Фъфлеха. Не учленяваха ясно думите – кой да ти ги учлени след една туба каменарка, но Васила си затвори очите пред това нарушение на фонетическите правила в българския език. Беше завършила българска филология – не бе най-отличната студентка, разбира се. Беше преживяла самотна младост. Единственото й гадже я напусна веднага след като срещна една по-слаба от нея. Даже не дойде да си вземе ризата, зарядното за телефона и обувките от квартирата на Васила.

- Надявах се поне да се ожениш - беше лаконичният коментар на майка й, която току-що се бе разделила с нейния ветеринар и се оглеждаше за свестен човек, който да поеме нея и ремонта на селската й къща. Васила виновно мълчеше, което допълнително вбеси майка й, затова дъщерята побърза да измънка:

– Ще намеря нов годеник, мамо.

- След сто години ли? – родителката сряза свирепо Велина. Съвсем обяснимо - затънала в тъга по ветеринаря, жената беше станала избухлива, истински снаряд.

- След около два месеца – усука мъката Васила.

– Познавам те – прекъсна я майка й. - Не те бива в областта на фините чувства.

Майка й биваше, дъщерята съвсем никак.

- Момчета! - закрещя отчаяно Велина. – Извинявам се. Моля за извинение!

На двамата въобще не им пукаше за извинение ли моли, или за пет лева. Едновременно изригнаха два вулкана от обилно насолени изявления. В българската филология студентът не изучава речта на двама овцевъди, решени да постъпят зле с неговите роднини, независимо от тяхната възраст, класа, пол, занятие. Васила не виждаше никакъв изход. Ах, как мечтаеше да зареже егрек, ферма и овце. Да стане учителка на най-калпавите петокласници в областта, но нямаше вакантни места за учители с българска филология. Не я взеха в местния вестник „Съперник“, нито в местната телевизия, нито в детската градина – баща й се беше заклел, че ще я остави да се блъска сама и няма да си мръдне, да не казваме какво, да я урежда. Васила не струваше нито откъм интелект, нито откъм физика, бе установил човекът.

Майка й не разполагаше с връзки да я интегрира, освен като домашна помощница на една нейна съученичка, която бе израснала до голяма клечка покрай дълбокия портфейл на мъжа си. Обаче съученичката изпорти мероприятието, не нае Васила, която била прекалено учена за тази работа. Тъй, че Васила увисна и остана да виси като кървавица във всички посоки и измерения.

- Върнете се, момчета – но момчетата са изхилиха и се фокусираха върху нови подробности относно роднините. Всичко пропадаше. Васила си помисли отчаяно – „Ах, колко съм тъпа!“. Не искаше да пропадне, но очевидно провалът беше нейното фамилно име.

Изведнъж я осени прозрение.

- Момчета – кресна тя. - Слушайте! Ще се оженя за тоя, който се върне в егрека.

Залпът от благопожелания, отправени към Васила и родствениците й, секна. Двамата овцевъди – дългият, превит в раменете като многоцветна дъга и късият, се изправиха – два удивителни знака, номер едно - хилав, номер две - нисък, набит.

- Сериозно ли, ма? – окопити се първо ниският.

- Сериозно – викна Васила и се уплаши от собствения си рахитичен глас – туба без ракия в нея.

- Ще ми припишеш ли овчарника - на мое име? – попита високият и плю.

- Фермата ще ми припишеш ли, ма? – поинтересува се набитият.

- Ще помисля – сдъвка думите Васила. Представи си Бесен, оня дълбок вир на Струма. До водата не можеше да припари нито една овца, нито майка й, нито ветеринарят, нито баща й и неговата истинска втора любов.

Двамата овцевъди едновременно й обърнаха гръб. Явно не си падаха по жени, които мислят.

- Момчета - извика отчаяно Васила.- Момчета… Ще припиша! – извика с последни сили тя.

Тогава двамата, които се движеха с твърди стъпки въпреки проявената преди минути алкохолна самоотверженост, заковаха на място.

Единият, дълъг Димо без кости, се обърна към Васила и хукна към нея. Мощни крачки, силен крос, вулканичен спринт. Боже мой, прехапа език Васила. За такъв ли, за такъв…

Още преди да изрече за какъв, дребният, набит и як - гюле, може би граната, хукна подир дългия си съратник. След миг – кой пък може да определи колко трае един миг – го настигна и се хвърли върху главата му.

„Идиоте!“ беше най-възпитаното възклицание, което се открои сред лавината епитети, възпламенили околната напрегната обстановка. Два дебели гласа започнаха да вият. Съскаха, надвикваха се, словата се разтвориха в лава от юмруци, благословии, удари с коляно, лакът и пети, които потъваха в дългата коса на ниския или рикошираха от остриганата до череп глава на високия овцевъд. Боят настана и не само сърцата тупкаха, но и ръце, крака, чела. Овцевъдите се налагаха здраво – с много огън, с изблици от благопожелания, буря не - циклон от ъпъркъти и десни прави, които Васила наблюдаваше.

Боже мой, помоли се тя наум. Дано не пукне някой.

Какъв бой, какво стълкновение. Кой от двамата щеше да падне в несвяст - за какво? Тя си даваше сметка, че не умират за нея – преди година бе далеч не блестяща студентка по българска филология. Тия щяха да се размажат един друг за сто килограма овче сирене.

- Ще викна полиция! – заплаши Васила. Щеше да загуби звездния шанс да се омъжи и да докаже на баща и майка, че все пак става за женитба. По-добре да изгуби шанс – по дяволите шанс и звезди – но не искаше да се стигне до убийство тук.

- Полиция! - кресна тя.

Двамата въобще не я отразиха.

Овцевъди. Ах, овцевъди. И тогава Васила реши – и най-тъпата да е, най-дебелата, каквато, разбира се, не е! Ще пристъпи към действие. Край!Прозря! Аз съм обикновена хубава жена – каза си Васила. Да, баща ми, такава съм. Реших го!

- Овчари! Слушайте!– те продължиха да се маризят. Не разбираха от думи прости. Сега какво? Не, овцевъдчета, аз съм шефката тук. Няма да си цапам езика с мръсни метафори заради вас.

- Нищо няма да приписвам на никого! – Васила кресна така пронизително, че мозъкът й пламна.

Мигновено боят спря.

- На никого!

Те пак отприщиха цистерната с лоените думи. Наричаха я ясно как. Васила слушаше. Плюеха я. Разфасоваха роднините й със синоними и грозни описания. Накрая останаха с отворени усти, слюнката им залепна, застина, защото - да, има словосъчетания от смрад, но и те все някога се изчерпват.

- Чупката – каза Васила тихо. Можеше да кресне – „Изчезвайте“ или „Марш!“, но „чупката“ беше дума, която щяха да разберат с лекота.

- Тая откачи – предположи ниският.

- Откачи - потвърди колегата му и заподозря, че всичките й роднини са ненормални като нея. Поради тази причина подробно обясни какво го чака всеки един от тези малоумници - без разлика от занятие и предприятие, от което получава заплата.

Васила слушаше. Каза си – не. Не съм тъпа, баща ми.

Внимаваше как я зяпат овцевъдите, но беше решила. Ни крачка назад. Васила е симпатична жена. Нежна. Да, мамо. Нежна. Добре ме чу. Вече го реших. Такава съм.

Ти си умна. Ти си смела, Васила. Пухкава – следователно си красива. Взех това решение.

Толкоз!

И наистина, от този час Васила стана хубава жена.

И винаги щеше да бъде – хайде сега, колко трае „винаги“? Как колко, ами цял живот!

Васила беше хубава жена и щеше да остане такава.

Винаги.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови