Quantcast

Съвсем малка рана - разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 28 ноември 2020 в 08:30 5926 0

Снимка Сергей Антонов / OFFNews

- Нали разбираш колко е заразно – каза й по телефона Борис. – Няма да идвам. От време на време ще ти оставям лекарства и храна пред вратата.

Струваше й се, че главата й е пълна с киселина. Болката беше гъста, плътна, във всяка кост, в ноктите, в кожата, в очите.

- Ще плъзгаш парите под вратата – добави Борис. – Отдавна съм в неплатен отпуск, нали разбираш.

Той взимаше наеми от три гарсониери и гараж.

- Боли ме над челото – каза Ния.

- Всички ги боли – обясни той. – Трябват ми пари за градския транспорт. Ще се прибера, когато ти мине.

- Ако ми мине – въздъхна Ния. Думите, камъни, които се разтваряха в киселината на главата й, причиняваха световъртеж.

- Пъхни под вратата 50 лева.

Живееха заедно, откакто бе дал жилището си под наем.

- Добре, че бях далече, когато се зарази – заключи Борис.

- Температурата ми е 38.8 – обърна се тя към заключената врата.

Гласът му стигна до нея приглушен - червейче, изгризало с упорит труд дървесината.

- Болестта е такава. Не гледаш ли телевизия? А пари за новия антибиотик?

Ния успя да се изправи, но политна напред, а може би назад. Запълзя на четири крака. Успя да пъхне банкнотите под външната врата на апартамента. Може би се изправи, а може би се добра до леглото с търкаляне.

Интересно, мислеше си тя, дали болката в тила може да се нарече мислене. Много интересно. Представи си, че всяка клетка в разкапания й организъм е самостоятелна единица и действа като отделен човек. Не й е комфортно и започва бунт. Клетките са като хората - някои са началници, други – гребци на робска галера. Каторга. Най-високопоставени са онези в мозъка и мачкат всички останали. Клетките на костите и мускулите са низини, рая, блъскат се в метрото. Клетките на жлезите с вътрешна секреция са интелектуалци – разливат разни субстанции и объркват всичко под слънцето. Клетки ми искат да ме приключат – каза си тя.

- Дала си ми 40 лева – дървоядът в гласа на Борис захапа ушите й. - Антибиотикът е скъп.

Ния не можеше да стане от леглото. Чудеше се защо не кашля – би следвало. Сигурно някои по-глупави клетки в организма й все още й бяха верни.

- Ще дам петнайсет лева от мене - Борис повтори това изречение два пъти, макар че ненавиждаше глагола „давам“.

- Прекрасна идея – избъбри Ния. Беше забелязала - ако Борис чуеше, че идеята му е прекрасна, може би щеше да донесе антибиотик. След сто и две години. Ще инвестира собствени средства – като се върне, клетките й ще са опънали жартиера, следователно вложените от него пари ще са загубени безвъзвратно. И без Covid Борис щеше да почине от мъка.

Веднъж й поиска пари за букета рози на рождения ден, но това също бе израз на внимание. Нали?

Трябва да пие топла вода, но няма да пие топла вода, защото не може да стане. Диша. Значи още е във форма.

Ния се опита да забрави болката. Всъщност смъртта е онова, което философи, есеисти и теософи наричаха от край време „душа“. Смъртта си стои кротко в човека, разпределена равномерно във всичките му клетки и ги принуждава да болят – така предупреждава, че нещо не й харесва в картинката. Когато глупавият организъм продължи да се бунтува, смъртта си казва „Достатъчно. Дотук“, изнася се от болния и се настанява се в някой новороден човек. От личността не остава нищо, освен гардероб и стари дрехи.

Колко глупаво, помисли си Ния. Скоро няма да ме има. Борис ще се опита да продаде лекарствата на друг.

Той живееше в съседния блок.

- Защо да бъдем самотни – беше й споменал той. - Ние сме млади и силни, самотата е вредна.

После я попита дали може да се пренесе при нея и да дава студиото си под наем. Той готвеше вкусно. Обожаваше чистотата и подредеността. Ния не можа да си познае къщата – Борис се нанесе и след два часа всичко блестеше от чистота. Дори книгите й.

Стори й се, че й олеква. Беше измислила начин да се изплъзва от болестта – замисляше се за моменти, когато беше щастлива. Например в първи клас, когато пишеше най-красиво от всички деца, защото за всяка шестица й купуваха шоколад – отделно майка й, отделно баща й, които се бяха разделили още преди Ния да се научи да произнася правилно буквата „р“.

Припомняше си, а може би си го бе измислила, че майка й и баща й я държат за ръцете. Тримата тичат към някаква планина – наоколо нямаше планини, разбира се. Кой ли пък ще катери баири заради каприза на Ния - но това беше най-щастливия ден, за който тя се замисляше от време на време. Баща й беше здравомислещ, отпускаше й допълнителен бюджет след всеки изпит, взет с много добър (5). Майка й беше още по-здравомислеща. Обеща – а тя държеше на думата си – че ще й купи прилична кола на старо, стига Ния да я запознае с приятеля си. Изолираността на Ния я притеснявала.

Ния запозна майка си с Борис. Кокетно Рено се появи след седмица пред блока й. Борис умееше да прави добро впечатление, беше експерт по връзки с обществеността, ако въобще имаше някаква общественост, и майка й беше очарована. Като правило Борис се държеше добре, стига да се откажеше от опитите си да погълне колкото се може повече храна за възможно най-кратко време. Имаше баби, лели, пра-лели, които му бяха приписали жилищата си и щеше да ги наследи след тяхната смърт. Беше спечелил пресметливите им сърца с искрената си усмивка. Виж ми окото! За двадесет лева Борис беше в състояние да се усмихва искрено в продължение на два часа при температура минус 25 градуса.

Ние се зарази с Covid в детската градина, където работеше – беше учителка на трета група, най-малките бръмбарчета. Той светкавично се изнесе – къде - така й не й обясни. Болката понамаля, трикът със спомените за шоколада беше проработил. Баща й имаше поредно ново семейство, неотдавна майка бе намерила светлината на живота си на остров Тасос в Гърция. Светлините на майка й обаче не сияеха твърде дълго.

Температурата също бе спаднала. Главата й остана пълна със сярна киселина.

- Може да ми подадеш под вратата пари за бензин – досети се Борис.

- Добра идея - отвърна с огромни усилия Ния, но не успа да се изправи, нито да се претърколи към вратата. По-късно й дойде на ума, че дори и да стигне вратата, няма повече пари.

- Може да ми дадеш пръстена си. Ще го предложа в заложната къща – гласът на Борис заплува в мислите й като светлина на крайбрежен фар.

- Добре. Съгласна съм – обади Ния и едва по-късно успя да се зачуди дали наистина бе изрекла толкова много думи наведнъж.

Сигурно беше твърде мъгливо навън, но може би зрението й се беше замъглило поради температурата. По едно време се събуди - наоколо пластове мъгла се подреждаха един върху друг. Нямаше друго - нито ангел, нито дявол, нито антибиотик.
Душата й, която всъщност беше смъртта, се усмихваше към Ния. Не се страхувай. Добре ми е с тебе, няма да си вдигна багажа и да оставя досадните ти клетки да изстинат като купа с юфка. Леглото ти е твърде широко. Бих го сменила с единично, ако съм на твое място.

В просъница успя да си помисли – колко прекрасно, че съм навлечена като за полярна експедиция. Беше усетила, че нещо ще се развие в пространството– като се развие, поне да бъде на топло. Беше облякла три чифта панталони един върху друг и всичките си фланели, дори едната безбожно скъпа, която нямаше нищо общо с магазина за дрехи втора употреба на улица „Гебрев“ 19.

Отново се унесе. Може би това се случва, когато тръгваш за другата галактика. Лежиш неподвижно, за да видиш какво ще се случи.

И то се случи. Ния се превърна в змия. Лятото бе видяла пепелянка с пребита глава на завоя към бензиностанцията. Влечугото лежеше и красивата окраска на гърба му блестеше на слънцето. Беше дълго сигурно метър и половина, дори повече. Ния беше змия – нямаше температура, нито болка. В съня й се появи Борис. Очакваше да й поиска пари – да смени летните гуми на колата със зимни, допълнителни средства за автомивка, за ремонт на гърнето и още десетина други ремонта.
Той, разбира се, не беше купил антибиотик дори в съня й – напълно нормално щом в действителност не купуваше, нали.

Ния следваше предучилищна педагогика, работеше в една малка детска градина в краен квартал – именно оттам беше пипнала Covid, но това нямаше никакво значение сега.

Беше змия, не се страхуваше от нищо. Сигурно защото си спомняше как като дете майка й баща й я държаха за ръка и тримата тичаха към планината – виж ми окото! Наоколо нямаше дори къртичина. Но Борис се беше промъкнал в змийския й сън.

- Защо да бъдем самотни?- настоя той. – Нали сме млади? Близостта помежду ни е здравословен процес. Нека го извършим.
Ния беше змия с прекрасна окраска на гърба. Жълто, зелено, синьо, цветове, преплетени като потоците коли на кръстовище „Лъвов мост“.

Ния забеляза първо краката му – мускулести, здрави. Той тренираше във фитнес по четири часа на ден. Прилежен млад експерт по връзки с обществеността. Привлекателен. Не следва да губи ценно време в самота.

Освен в детската градина, Ния работеше късно вечер в едно павилионче за цигари, широко 1.5 квадратни метра, с 10 см по-високо от челото й. Едва се побираше между кутиите Marlboro, дъвките и бутилките с безбожно сладки и скъпи сокове. След работа в детската градина, Ния продаваше тютюн на хората, които въпреки Covid, се натоварваха с блъскане и бързане във вагоните на влака. Не се разболяваха. Тя се разболя.

В тясното магазинче си представяше, че е смок – тънък колкото палец. Така разполагаше с безкрайно много място дори в 22.40 часа, когато пред прозорчето под носа й спираше последният влак от София.

Беше влечуго, нищо не я болеше и виждаше Борис. Тялото му изглеждаше мощно, излято от сребро, излъчваше сияние и мощ. Той беше висок, трениран. В този миг забеляза голямата луничка на прасеца – под коляното на левия крак. Тази луничка въобще не светеше, но Ния винаги я бе харесвала – единственият дефект сред млечната белота на кожата. Борис обожаваше съвършенството си. Кафявата луничка се подиграваше с него.

Ния наистина беше змия – нямаше никакво значение, че сънува. Плавно, като вълна през юли, тя пропълзя към мощния прасец, излъчващ мекото сияние на близостта. Но змията не искаше близост. Ния се приближи до луничката, златиста като обвивката на шоколада от детството й, отвори змийската си уста, събра всичката си енергия в захапката и ухапа белия прасец.

Борис изкрещя –гласът му беше планински връх, който от внушителната си надморска височина отново й разясни, че 50 лева няма в никакъв случай да стигнат за антибиотика. Какво си въобразява тя?

------

След 18 дни Covid я остави на мира. Изпитваше слабост, то се знае, но всичките й клетки - и мъдреците в мозъка, и онези от низините в костите и мускулите - бяха забравили бунтовете и се прегръщаха в мир и сговор под кожата й.

Не можеше да си спомни кога, но Борис наистина беше продал златния й пръстен, който Ния не обичаше - беше подарък от последната приятелка на баща й.

- Защо да стоим самотни? – попита Борис – Ти вече имаш негативен резултат на теста, нали?

Тялото му излъчваше млечно сияние, което може би се дължеше на гела за чувствителна кожа “Radiance”, който той предпочиташе.

- Какво е това тук! – възкликна Ния. Погледът й докосна кожата на босите му крака. На милиметър от луничката под коляното върху прасеца на левия му крак нещо аленееше, а може би беше лилаво. Някакво петно.

- Страшно е – отговори й Борис.

Декември беше съвсем в началото си, строг, дори зъл, че не разполага с грам сняг в джобовете си.

– Въобще не мога да си обясня откъде съм се наранил. Боли ме много. Възпалено е. Не минава.

- Съвсем малка рана – прошепна Ния.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !