Рондо

Здравка Евтимова Последна промяна на 16 октомври 2013 в 22:17 7509 2

Здравка Евтимова
Здравка Евтимова

Камионите с ламарина ревяха всяка нощ - миришеха отвратително на нафта и не можех да спя. Те бяха на баща ми, който се скапваше да спечели достойно бъдеще за мен. Изнасяше разни железа от металургичния завод в града, вкарваше скрап - скрап означава купища ръждиво желязо, крадено по различни поводи от различни места - та въобще той много се трепеше. Срещу него бяха стреляли два пъти разни тъмни типове, самият той бе не по-светъл от тях, но имаше едно единствено оправдание - обичаше дебелата си дъщеря. Да го пита човек защо - та аз бях мазен булдозер, за когото шиеха дънки по поръчка, а в крачолите можеше да се напъха хипопотам. Два пъти пред апартамента ни избухваха бомби. Веднъж раниха мама и разпраха ръката й, тя стоя в болница двадесет и пет дни, след което ни напусна и отиде да живее при лекуващия си лекар.

Мама беше много красива жена, копринена нишка със зелени очи, в които имаше и листопади, и разцъфнали пролетни дървета - въобще в очите й имаше цял календар, но сигурно не толкова заради тях, колкото заради безкрайните й крака онзи лекар бе лапнал по нея. Аз съм наследила очите й, но в моя случай те почти не се виждат от възвишенията сланина под тях. Мама ни напусна още когато камионите не бяха започнали да пъплят по нощите; след като тя си вдигна партакешите, тате реши, че ще стане най-богатият тип в провинциалния ни град. Така мама щеше да потъне в езеро от съжаление, казвайки си: - "Боже, защо заклах кокошката, снасяща златни яйца?"

Баща ми беше завършил осми клас, можеше да чете и знаеше таблицата за умножение; това му беше напълно достатъчно за бизнеса. Може би единствено коравостта на черепа му го бе направила собственик на двеста и осем тира от най-различен калибър, с които продаваше желязо, краставици, карфици, презервативи, лекарства и какво ли не. Мама разправяше, че преди да се ожени за него, го биели поне два пъти седмично. Аз бях единственото му дете, с огромни гърди, под които започваше мазната възглавница на корема, да не говорим за задните части, които вероятно надвишаваха по маса пясъка в Сахара. Известно време внушителното мое тяло не ми създаваше проблеми - още когато бяхме бедни, баща ми оставяше в чекмеджето на бюфета в кухнята пачки пари - никога не ги броеше и казваше, че са само мои.

Мама, която се казваше Калина - всъщност тя се казва Калина и сега - клатеше глава; тогава смятах, че ми завижда, защото в нейното чекмедже имаше по-малко пачки, отколкото в моето.

Тя имаше всичко, моята майка: най-добрата масажистка в Перник, Мичето, идваше да се грижи за прекрасната й фигура; най-изявената козметичка й правеше маска за лице всеки божи ден, най-известният художник в Перник, един брадясал тип с надменно лъскаво теме вече беше нарисувал седем портрети на мама в различни пози. Върху платното плътта й светеше като седеф.

Още преди да ни напусне завърши право "по телефона" - както се изразяваше баща ми - с това имаше предвид, че тя си взема изпитите по телефона. Дипломата си също вероятно бе получила по телефона, кой знае. Вече започна да се вписва в културния елит на града. Вероятно се вписва отлично и в дома на новия си мъж - Д-р Хранов беше един от богатите хирурзи, по-млад от нея, висок до покривите на заслоните пред автобусните спирки. Работеше в "Пирогов" и имаше покъртително голяма клиентела. Предполагам, че мама се чувства по-уютно при един културен тип с медицинско образование, отколкото при баща ми, рядко произнасящ нещо по-различно от дълги псувни.

Д-р Хранов, онзи тип, при когото се пресели мама, направи впоследствие редица опити да намали подкожната ми мазнина; той не подозираше, че само като го гледам, мазнината ми се стапя от ярост. По-рано, когато докарваха тате пиян и пребит след поредния запой, д-р Х идваше да го закърпва; разбира се, за това получаваше огромен хонорар, мама помагаше на доктора, подаваше му памук, бинт, марля. Може би тогава двамата са се харесали - като две кучета край контейнерите за смет, но това не ми е любопитно; любопитно ми беше, че когато застреляха баща ми, д-р Хранов и мама стояха от двете ми страни на погребението му и изглеждаха толкова тъжни, сякаш ги боляха безумно зъбите.

Д-р Х бе отпуснал ръка на рамото ми - костелива като клюн на гарван. Очите на доктора също бяха кафяви - с цвят на замръзнали листа, окапали през есента и току що разложили се през първите зимни дни. Никога не съм си и помисляла, че очи могат така откровено да ти казват, че си просто дебелана и колко е неприятно да си слагаш ръката върху рамото на такава дебелана, а същевременно си най-известният хирург в града.

Когато ме преглеждаше, Д-р Хранов забиваше пръст в тлъстините на корема ми и сочеше на мама, че показалецът му потъва до кокалчето. Вероятно пръстът му не е потъвал в нейния корем, защо то коремът на мама е твърд и гладък като ламарина; същите бяха зелените й очи, в които съвсем откровено се четеше ламаринен поглед.

Полицията така и не откри кой е застрелял баща ми - естествено, той беше една от известните мутри и тъмни типове в Перник, Радо Кръвта. Вероятно е пребивал доста хора - доста хора го търсеха приживе; подпалиха кафенето, което беше направил, слагаха бомба под опела му, но го убиха съвсем нормално - пред входа на къщата ни - два куршума в челото и край. Видях го проснат в локва кръв.

Д-р Х мислеше, че съм откачила, но не се изрази така - нарече го "Траен шок". Всъщност не се плашех от кръвта, знаех, че повече няма да го видя. Бих дала всичките пачки на света да е жив сега.

Той ме обичаше както врабчето малките врабчета - не с ума, защото как един ум може да обича двадесет и пет тенджери сланина - той ме обичаше с кръвта си, която се бе разляла по тротоара.

Майка ми и баща ми спяха в огромна спалня далеч от моята стая, но на същия етаж. Въпреки това чувах посред нощ скърцане и леки стонове. Чувах как кръвта вие в ушите ми. Отивах да взема душ. Банята имаше огледални стени - мама беше поръчала на баща ми да я направи така, че всеки квадратен сантиметър да отразява съвършенството на седефеното й тяло.

Понякога оставах с нея, докато я обработваше масажистката - красива майка имах. Не можех да си я представя в огромната спалня с мраморен под и картини от съмнителни художници, които пробутваха омазаните си творби на баща ми за баснословни суми. Та откъде би могъл да разбира той какво е хубаво в една картина - дядо ми имаше седем кози и една крава, баба, майката на баща ми, едра и силна като двигател на Мерцедес, тичаше след тях всеки ден, не беше разговорлива жена, но за мама бе отсякла пред баща ми - "Ще патиш с тая". Та нима мама не бе завоювала най-престижната партия в града - хирургът ерген Х, с цели седем години по-млад от нея?

След това се замислях - на баща ми се подмазваха и лекари, и художници, и учителите в провинциалната гимназия, след това и онези излъскани, мазни педагози в частното училище, където той плащаше по осем хиляди долара на срок, за да ме обучат по модерни танци - мен, под чиито стъпки паркетът в танцовата зала се разлепваше. Баща ми не можеше да напише правилно думата "изведнъж". Но той имаше онези пачки, по-силни от лекари, от педагози, от полицаи и адвокати. По-силни от цялата сбирщина хора, които се криеха под етикета "елит". Той имаше пачки в изобилие. И аз ги имах.

Никога не си бях купувала порно-касети, нито порно списания. Бях открила няколко италиански, които мама държеше на дъното на шкафа си; погледнах ги за не повече от десет секунди. Следващата нощ имах висока температура и гадене, повърнах. Реших - което не можех да сторя аз със собствени сили, щяха до го сторят парите. Но как да извикам някого, след като в четирите квартала около нас всички работеха за баща ми - шофьорите на 208-те камиона, товарачите, дребните търговци на метали, собствениците на автосервизи? Кого можех да купя и за колко?

Баща ми беше назначил един як тип Данчо за мой личен шофьор. Той ме возеше в джип накъдето исках да отида. Вървеше като сянка пред мен, веднъж бяха стреляли в джипа, заблудени, че баща ми е вътре. Куршумът раздроби лявото рамо на Данчо и явно съсипа някакъв нерв, защото ръката му увисна като парцал и едва успяваше да я вдига до волана. Не можеше да свива пръстите си в юмрук.

Трябваше да се измъкна от нашия квартал с високите къщи - единственото място в града, където в седем двора имаше плувни басейни. Можех да намеря подходящ човек само в осеметажните блокове - там живееха бившите работници на фалиралия завод за стомана. Баща ми бе приел на работа малцина щастливци, повечето стояха в панелните си апартаменти денем, а вечер пиеха в "Стотинката" - евтина кръчма, която баща ми зареждаше с долнопробен алкохол. Там, в онези блокове, можех да намеря моя човек. Макар че за баща ми се носеха легенди, за мен и дебелината ми - също, а за великолепието на мама буквално се съчиняваха песни с много порнография и неточни описания на някои нейни органи, хората от квартала не ме бяха виждали лично.

Излъгах Данчо, че ще остана в градската библиотека. Съвсем преднамерено се набутах в едно от множеството магазинчета за дрехи втора употреба - в града повечето народ се обличаше оттам, пък и кой ли можеше да предположи, че единствената щерка на Кръвта ще пазарува от вмирисаните на пот дупки в партерните етажи на блоковете? Обиколих точно осем такива дупки. Съзнателно се задържах в най-долнопробната от тях - мазето на съседния тухлен блок бе пълно с вода, превърнала се в тиня и жабуняк; половина първи етаж на блока бе изоставен, в една от останалите свободни стаи имаше магазин за дрехи втора употреба - според мен - петнадесета или двадесет и пета употреба; магазинерката очевидно не ме познаваше.

Беше много мургава, с кал под ноктите, сбръчкано лице, скрито под слой руж, дебел няколко километра.

- Какво искаш? - пита ме направо тя. - Много си дебела и не знам дали въобще ще се побереш в нещо.

- Искам някой костюм - обясних й аз.

- Хм, такива костюми като за тебе няма. Ето ти една рокля, но е скъпа, щото ми е единствена - тя ми поиска един лев. За пръв път чувах, че нещо, което струва един лев, е скъпо. Платих й веднага; жената се усмихна като ламя, поради което ружът започна да се топи и потече, смесен с пот, по бузите към сбръчкания й врат. Веднага ми предложи още две рокли - също тъй грамадни, но сега поиска десет лева. Предложи ми обувки - толкова разкривени и разпрани, че освен да удариш някое куче между ушите, за нищо друго не ставаха.

- Отлична работа - похвали ги тя. - Ще ги носиш още шест сезона. Продавам ти ги кърпени и няма да ходиш на обущар.

Не купих обувки, взех едни чехли, които едва се крепяха върху токовете си и й дадох пет лева за тях. Жената грабна парите, веднага ги пъхна в сутиена си и се почеса, сякаш я пареха. След това скочи, сграбчи ме за ръка и ме повлече към горния етаж - там имала "шик стока за такива едрички котета като тебе". Показа ми хавлия, кърпена на седем-осем места. След това отвори един сандък, в който имаше блузи - жълти, зелени, розови, така избелели, сякаш бяха киснати един месец в сярна киселина. "По пет лева парчето" - обяви щедро жената, без да пуска ръката ми. Дланта й беше топла, след това тя ме хвана за рамото с двете си ръце и ми показа комбинезон - с размерите на палатка, с разкъсани презрамки и дантели, от които висяха конци. Купих и комбинезона за десет лева, което накара жената да зине срещу мен. След като стоя така може би минута, тя ме прегърна през врата и ме целуна по бузата.

- Бог да ти помага - благослови ме тя. Устата й бе препълнена със слюнка. - Бог да е с тебе винаги, винаги! - Тогава изведнъж ми хрумна мисълта да попитам за някое момче при нея.

- Как се казваш? - рекох аз. В черните й очи, хлъзгави като пързалка, веднага блесна съмнение.

- Защо питаш?

- Искам пак да идвам да пазарувам при тебе.

- Наташка се казвам - отвърна тя. - Но правилното ми име е Фатма - помислих си, че с една от пачките в чекмеджето, което ми бе подарил баща ми, можех да купя всичката й стока, заедно с целия блок, тинята и жабуняка в мазето. Жената бе забила черните си очи в моите, без да изпуска ръката ми. - Искаш още нещо, познавам те.

- Да. Слушай, Фатма. Можеш ли да ми намериш мъж? - започнах направо аз.

Тя продължи да вкарва погледа си дълбоко в мен, светкавиците на съмнението буквално изгаряха всичките ми мозъчни клетки.

- Мъж ли искаш? - повтори тихо тя.

- Да - потвърдих аз. Погледът й се измъкна от очите ми и запълзя първоначално по планините на гърдите ми, след това по пищната възглавница, както наричах корема си, и се спусна към бедрата. След това ръцете й се откопчаха от рамото ми, потупаха корема, гърба, след това съвсем безцеремонно опипаха задните ми части, сякаш бяха огромен, неизследван дял от глобуса.

- Дебела си - зацъка тя. – Казвам ти го откровенно! След колко време искаш да се ожениш за него? Кажи и ще ти кажа колко ще струва.

Очевидно не ме беше разбрала. Думите й ме накараха да се затреса, вследствие на което възглавниците над кръста се раздвижиха като чували, натъпкани със зелки.

- А болна ли си, от болест ли си толкоз дебела?

- Здрава съм.

- Това е добре. Значи има какво да ядеш. Имаш, ами. Толкова работи изкупи. Блазе на дебелите - изцъка тя и отново ме опипа - този път по корема. - Можеш ли да се заплодиш? - не отговорих.

Съмнителните камшици в очите й ме шибнаха здравата, след което тя добави:

- Идва ли ти редовно кръвта всеки месец?

- Да. Идва ми.

- Какъв искаш - слаб или дебел като тебе?

- Слаб. Но...

- Какво?

- Аз не искам да се женя за него.

- Що? - хлъцна тя. След това ме огледа още веднъж, лицето под ружа изведнъж се замисли така дълбоко, че бръчките се обтегнаха и лъснаха като паралели и меридиани върху глобуса на бузите й. - Аха - тя ме потупа още веднъж по ръката и намигна. - Аха. Ще ти доведа женен мъж, ще му дадеш нещичко за децата; той ще е доволен и ти ще си доволна... Киро има три деца. Ще носиш по две кифли на всяко. Знам една фурна, дето ги продават евтино.

- Не. Не искам женен мъж - замислих се за баща си, за мен, за мама и изведнъж ми стана едно криво за децата, на които трябваше да давам нещичко - по две кифли от евтината фурна. - Искам да го опозная - излъгах я аз.

- Хайде, хайде - намигна Фатма. - Сега ли го искаш?

Не бях готова за такова решение. Но може би утре нямаше да успея да се измъкна от Данчо. Мама беше поканила на гости някакво семейство адвокати в седем вечерта.