През летните вечери тук е тихо. Не се чува нищо, освен концерта на щурците, тръгнали из тревата с цигулките си далеч преди залез, а в късните часове - подсвиркването на самотния мъжки чухал*, който упорито си търси булка.

Този самотник се спотайва на тополата и издава звуци, ритмични като радиомаяк. Романтична цел, изпълнена с надежда за женска кандидатка, която да определи къде се намира той, да долети и най-сетне да свият семейното гнездо за бъдещите си отрочета. Повикът на чухала се чува на километри из квартала ни, а това пиукане ме омайва. Сякаш ме хипнотизира и започвам да виждам от балкона си мъгливи сенки.

Сенки от първият полет с аероплан в България, изпълнен тъкмо на широката поляна пред мен. Издигането и кацането на това летателно чудо е било възможно само за 5-6 минути, защото техническото средство не е позволявало повече от това натоварване, просто конструктивно такъв му е бил характерът.

А пък и облитането е било само с кратка, демонстрационна цел. Петте минути представление се превръщат в едно невероятно явление, след като от векове се знае, че човекът е искал свободно да се рее из облаците като Икар, размахвайки криле като птица.

Струва ми се, че вече по-ясно виждам очертанията на случилото се преди повече от 100 години назад във времето. Ето го дребният силует на пилота Маслеников, който слага кожени ръкавици на ръцете си, стъпва по стълбичката от тревата и се държи за стоманените кабели, докато се изкачва. Сетне краката му стъпват по скелета на сложната конструкция и тялото му се намества на тясното място с ръчките. Отдолу са поставени педали, които той веднага изпробва.

Единият обслужващ техник завърта двулопатния въздушен винт и двигателят забръмчава. Друг маха стълбицата и я захвърля настрани. А машината, която ще се управлява от смелия човек, дори не прилича на самолет.

Като задържа още малко очите си затворени, забелязвам в тъмното нахлупения на главата му шлем от овча кожа. Очертава се и дебелият кожух, с който е облечен авиаторът. Логично е - горе е студено, а кабината открита. Никой тогава не си е помислял, че след няколко десетилетия, горе в облаците ще може да седиш на топло, изтегнат в удобната тапицирана седалка, и в недрата на тая алуминиевата птица ще се движи красива стюардеса, която да ти предлага питиета и храна?!

Но, да се върнем към онзи момент - още продължавам да стискам клепачи, за да видя как тържествено светят белите, платнени крила на самолета „Фарман“. Вятърът донася и магичния рев на мотора. Скелетът на самолета се състои от кухи, много добре слепени цели стъбла бамбукова тръстика, защото трябва да е лек, а крилата са обвити с бели парчета твърд немски плат, старателно обтегнати като бродерия с тънки стоманени жици.

Солидната за времето си конструкция, управлявана от пилота с овчи калпак и предпазни очила, сякаш прави няколко последователни полета към друг свят. Посоката е „Павлово“. Ако я следваш с очи, гледката е невероятно красива: пълно сливане с природата. За нас, наблюдателите на чудото, е възможност за отпускане в ненаситно, даже алчно съзерцание, което се задълбочава, когато аеропланът прави плавен завой за маневра – изравнява се до слънцето, залязващо под белия връх на Витоша.

Планината седи настръхнала като черна котка и се готви да скочи и улови с лапата си малката досадна, бяла птичка. Авиаторът не забелязва това, той е зает с друго. Дори се извръща за миг към захласнатите в него хора, които го следят с поглед, и им маха с ръка, а белият му шал се поклаща елегантно, като остатъчно ехо на поздрава.

Самолетът на Маслеников се приближава и плавно каца на тревата, после ръмжи още пет минути с двигателя си преди техниците да го бутнат за крилете и завъртят по поляната в посока за излитане към Витоша. Аеропланът се засилва и отново се издига на височина 250-300 метра от земята. А когато е готов за обратен завой, пилотът натиска ръчките и благополучно се връща на същата тая морава, откъдето е излетял.

Отварям очи, за да прогледна. Прояснява ми се и виждам отчетливо как отстрани е почерняло от хора. Чувам и аплодисментите на нетърпеливата публика, която е попивала като мен всяко негово движение, сякаш е някакъв бог.
„Слава! Ура! Ура!“ – чуват се мощни възгласи. Това е все пак невиждано събитие, афиширано предварително с вестници със специално отпечатани за целта съобщения.

Сетих се, че имам военен бинокъл, вадя го и с негова помощ различавам от балкона си, че вече присъстват не само обикновени хора, но и висши военни, народни представители, министри. Бомбета, шапки и калпаци летят във въздуха и падат на земята. След като си сипвам нова чаша вино и се връщам към наблюдателницата, забелязвам, че междувременно е пристигнал Н.В. Цар Фердинанд I Български със синовете си – младите князе Борис и Кирил. Там е и цялата свита от двореца, начело с министър Малинов. Величеството е много въодушевен, позволява си лично да премине зад кордона и зад белите ленти, а князете остават зад него.

Снимка: личен архив

Наблюдавам го как гали корпуса на кацналия френски двуплощник „Фарман“. Не чувам какво си говори с пилота, но долавям вълнение в движенията и мимиките и на двамата. Авиаторът кима усърдно няколко пъти с глава и поредният полет е в присъствието на държавния глава, който се е качил на борда и любопитно се оглежда наляво и надясно, седейки на мястото на навигатора или наблюдателя.

Все пак преди да се уговорят за нещо, успях да направя една снимка. След сто години тя вече ще е стара, но у всички, които я зърнат, ще създава носталгично усещане, разтапящо сърцето. Това все пак е първият полет!

След пет минути те се връщат откъм небето на Павлово. Проследявам ги с бинокъла как кацат меко на моравата. Фердинанд слиза величествено от бялата птица, а след пет минути следва още едно плавно излитане към облаците, този път с престолонаследника Борис.

Докато допивам чашата си с вино, всичко тихо приключва. Скоро, след като тълпата се е разотишла, долу под мен е спокойно. Под балкона ми, импровизираната почетна ложа, остават само стъпкана трева, изпочупени клони от околните череши, парчета от лентите за преграда, както и няколко вестника. Навеждам се, за да вдигна една от разпилените страници и виждам какво пише за събитието пресата:

„Входът за учащите се, водени от учителите, е 50 стотинки на лице. Като съобщаваме това, считаме се за длъжни да предупредим публиката, че не трябва да върви след аероплана, понеже той не е тъй безопасен. Вън от обграденото място не трябва да се минава."

Оставям парчето вестник като скъп спомен от паметния ден с царя, князете и Маслеников. Но, преди да го прибера, ще го покажа на г-жа Вяра Дянкова, която живее в квартала, в съседен блок. Дъщеря е на Стоян Терзийски - запаленият фотограф, известен с участието си не само в реалния първи боен полет със самолета "Албатрос" (купен и докаран от Берлин на части по време на войната), ами с това, че заедно с авиатора поручик Радул Милков заснема от този самолет бойните позиции на неприятеля на турския фронт. Реално, това е първият военен шпионаж в България. С Вяра Дянкова се запознах покрай изданието на албума ни* за бомбардировките на София. Сигурен съм, че тя много ще се зарадва на това парче хартия, което ще я върне във времето, когато баща ѝ е бил не само млад, но и безумно смел.

*Чухал – (Otus scops) малка, ушата сова, наричана още „ кюхало “поради звукът „Кю “, който ритмично издава

* Вяра Дянкова – съкварталец, автор на много статии и на книгата "Отломъци горди, отломъци горестни" – история на известния и род.

* „Бомбардирана София“ (ISBN: 978-619-90816-0-0), първо издание, 2017. Сборник фотографии за последствията от бомбардировките над столицата през Втората Световна война

Първата част "Лагера" можете да прочетете тук.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Ръкавелите на стария полковник". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици" ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски" 59 или да я поръчате онлайн тук.