''Лагера''

Николай Братоев-Крижицки Последна промяна на 22 април 2022 в 13:45 7598 0

Снимка личен архив

Останките на Автомобилната работилница (Завод 12)

Вали слаб дъжд. Хрумна ми идеята вместо да крачим с чадър в ръка по тъмните улички около ул. "Екзарх Йосиф", да се опитаме да глътнем малко въздух и да кривнем в друга посока. Да зърнем повече небесен простор, отколкото има в прихлупения център.

В София това може да стане, само ако тръгнем по Княжевското шосе право към планината Витоша, която, както знаем, е по-висока от Алпите. Ала това за височината е само в главата на дървения шоп, който на шопско-граовски говор винаги ще ви убеждава: „Е па, по-големо от Витошата нема! Нема и да има!“. Така е!

Пред мен вече е Руският паметник. Стърчи на цели 10 метра, макар, погледнато от всички страни, тази височина да не му личи. Той е от серията паметници в страната, издигнати в чест на победата, на свободна България и на Царя-Освободител Александър II. и е от първите в София от зараждащото се свободно начало на Третото Българско Царство.

Интересното е, че и до ден-днешен все още не е категорично ясно кой е авторът му. Само се предполага, че е на руския академик Владимир Йосифович Шервуд, автор на паметник при Плевен, както и на монумента на „Плевенските герои“ в Москва, издигнати в края на 19-ти век в чест на загиналите у нас гренадири.

Твърде жалко е, че както винаги, по стара българска традиция не се пази и съхранява архив за поколенията, не се записва тъй старателно, както го правят германци или ако щете англичани. Твърди се още, че Руският паметник може да е дело на митичния цариградски архитект Вокар, на когото официално е било поръчано да измайстори серия паметници у нас, непосредствено след Освобождението. Кога някой в наши дни ще каже кой от двамата творци е авторът на монумента и кое е вярно? Изглежда никой не знае.

Освещаването и откриването на софийския Руски паметник, който по онова време се е намирал в края на града, а днес е почти в центъра, става тържествено на 29 юни 1882 г.

Можем приблизително да си представим картината: вирнати мустаци, гордо изправени стойки по военен образец, блестящи ботуши, просветващи на слънцето медали, мъжки плещи, носещи подвизи и победи. Отдясно, наперените оркестранти с изгладени куртки свирят марш след марш в очакване на конвоя на държавния глава Н. В. Княз Александър Батенберг. Князът, пристига за събитието с конвоя, с присъщата си швейцарска точност. Човекът е въодушевен, ръкува се развълнувано с много от поканените опълченци, които стоят изпънати като струни в първите редици. После Н.В. Князът лично срязва лентата под звуците на церемониален марш, придружени от възгласите на радостната тълпа „Ура, ура, да живей!“.

След години, по-точно по време на бомбардировките от пролетта на 1944, паметникът пострадва от една паднала наблизо американска бомба, горната част му е леко изместена, а няколко парчета от тялото са изкъртени от шрапнела. Белезите се виждат и днес, а за по-наблюдателните – има следи по фасадите и на две от съседните сгради.

Точно на 30 метра от монументалният паметник, на мястото на многоетажната сграда, което днес е известен хотел, през 1903 година се е намирала двуетажната къща на един ирландски благородник, филантроп и виден българофил - Пиърс О’Махоуни. Човекът, още преди да пристигне в страната ни, е защитавал каузата на българските въстаници от 1876, а у нас се е грижел за невръстни, осиротели деца, които откривал в цяла България.

Прокудените сираци от Македония и Одринско били настанявани в дома на О’Махоуни и обличани в еднакви униформи. Тези униформи напомняли на носии, за да не прекъсват децата връзката с родината си. На единствената оцеляла снимка на пансионерите и благодетеля им, на главите им са сложени кебета като на македонските комити.

На сиропиталището, заселникът от далечния Дъблин, дал името „Св. Патрикий“ в чест на християнския библейски герой от ирландската му родина. Човекът без никакви колебания вложил в благотворителността си, както и в тази неголяма къща, огромното наследство от прадядо си в размер на 300.000 лири (стерлинги). Колосална сума! Изглежда О’ Махоуни е бил благородник не само по произход, но и по душа.

В къщата си давал подслон на около 30-35 деца, а съпругата му Алис запълвала знанията на децата по английски и всички учебни предмети. Тази благотворителност е продължила до края на живота на Пиърс, въпреки че той се завърнал в родната си Ирландия 15 години преди смъртта си през октомври 1930 година. Сиропиталището му останало празно и било безславно разрушено през следващите години. Не че тук липсвали филантропи, но така и никой не продължил делото му.

Малко след този приют, в съседство, построен горе-долу по същото време, бил домът за самотни старци. Намирал се от същата страна на улицата, където е била къщата на сем. О’Махоуни. Този дом се издържал изцяло със средствата на вече покойната по онова време Йорданка Филаретова, която приживе раздала и завещала всичките си богатства на грижата за социално слабите хора. През 1909 г. общината ѝ дарява този парцел, а с нейни средства се построява домът за възрастни и бездомни хора.

Ако повървим по днешната пешеходна алея, отляво е някогашната болница на Червения кръст. Всъщност, ако обърнете внимание - това са по-старите сгради в двора на института „Пирогов“. От същата страна, след „Пирогов“ е имало колодрум, за който никой не си спомня. Нито пък са ми попадали снимки. А не е било толкова отдавна. На мястото на някогашните шумни събори на състезатели и любителите велосипедисти, днес има малка бензиностанция с градинка, но няма никаква паметна плоча или табела, които да ни напомня за миналите събития.

Събор на Българският колоездачен съюз в София, около 1920г., личен архив

И така в размишления и спомени, стигаме до някогашната спирка „Димитър Несторов”. Аз поне така я помня, а днес булевардът носи името на банкера-академик Иван Евстратиев Гешов.

Когато пътувахме с баба по княжевската трамвайна линия, тя не използваше името „Д. Несторов“, а казваше на същата спирка „Инженерната“, както е било името ѝ преди 9-ти септември 1944. Наистина, там са били скупчени много дребни фабрички, ателиета, работилници и инженерни сервизи за какво ли не. Там един беден студент е изобретил бързовара. От някогашната инженерна работилница днес са останали няколко „огризки“ от покривните ламарини на стария Автомобилен отдел. Години по-късно същият е бил преименуван на „Завод 12“ , а по-натам - на завод „Средец“. Всеки път, когато отивам да пазарувам от големия супермаркет отстрани, паркирам и заставам мълчаливо за 1-2 минути да отдам почит на спомена и на времето, когато там е кипял истински технически живот.

Останките на Автомобилната работилница (Завод 12)

Представям си сенките на майсторите в оцапани с масло тъмносини гащеризони и затъкнати гаечни ключета по тях; на шлосерите с разни бляскави механични чаркове в ръка; подире им преминават и всякакви началници на цехове или отнесени в мислите си изобретатели от лабораториите с чертежи под мишници и очила с големи диоптри. Всички те са работили някога в опърпаните днес тухлени постройки. Сега там няма нищо друго, освен духове.

Друга полусъборена отзад сграда е товарната гара от малката околовръстна железопътна линия на София. Линията е отдавна прекъсната и напълно унищожена, както впрочем и споменът за нея. Единственото ѝ възкресение бе, когато по време на прокопаването на пробива по бул. „И. Е. Гешов“ към „Красна поляна“, багерите се натъкнаха на огромна купчина сандъци, съдържащи много оръжия, снаряди, ръчни бомби и други боеприпаси. Вероятно са били скрити набързо по време на Войнишкото въстание, но кой знае със сигурност?

Мястото, за което пиша, е и малко зловещо. Точно там са били извършени чистките на стотици заподозрени във фанатизъм и принадлежност към реакционните сили социалисти след бомбения атентат в черквата „Свети Крал“ (днес „Св. Неделя“) през април (16-ти) 1925-та. Доста описателен е сюжетът с удушените трупове в чували, включително, мисля, и на Гео Милев на това същото място, в романа „Чамкория“ на Милен Русков. Там, през погледа на шмекера шофьор бай Слави, водачът на фамозния собствен омнибус, са интересно преразказани тези истински, ужасни събития от тъмните епизоди на нашата история.

Следва „Лагера”, кварталът, в който живея от поне 40 години. Името идва като логично следствие от съществувалия на тази територия военен лагер. На офицерите даже са им плащали командировъчни за дните, когато са били на дежурство в „Лагера“, защото местността с гарнизоните е била извън очертанията на града.

По цялото шосе от Руски паметник към Витоша, отдясно са били разположени землянките и палатките за лагеруване на военните – „Лагера“, а отляво дъсчените трибуни на "Хиподрума". Всъщност рядко може да се намери снимка на самия хиподрум, имам такива на състезания пред трибуните на хиподрума, на други се виждат препускащи расови жребци с жокеи на лъскави седла. Намирал съм и заснети групи хора, но като цяло се виждат само отделни части от хиподрума, както и панаирджийски стрелбища, въртележки или части от конюшни. На трети кадри са увековечени деца, подръпващи с лепкавите си пръстчета сладък захарен памук. Цялостна картина обаче липсва.

Като стана въпрос за "Хиподрума" и кончетата - до 1901 год. транспортната връзка на офицерите и живеещите малко по-нагоре новозаселени добруджанци е била единственият общински трамвай, теглен от коне. Едва след тази година, се появява електрическият му „братовчед“ по същата Княжевска линия. Таксата за него е била за две класи: първа класа с цена 15 ст. и втора за 10 ст. Чел съм, че вагонът с първата класа рядко бил пълен. Но по онова време за разликата от 5 ст. е можело да се изпие половин студена бира на последната спирка в Княжево. Преди да се отнесем дотам да наквасим устна с чешката или шуменската наливна бира, нека си припомним военните паради, строевите прегледи и учения, приемани от царските генерали в „Лагера“, както и за живота на военните в мирно време на това място.

След обособяването на българската армия за обучение под ръководството на останалите тук руски офицери, на софийския гарнизон са били нужни и знамена. Ритуалът по освещаване на бойните щандарти на Българската войска е възстановен от първия военен министър (ид) на Княжество България руския генерал Пьотр Паренсов.
Оказва се обаче, че нямало къде да се ушият такива специални военни атрибути, и затова най- първите щандарти/бойни светини за нуждите на армията са били поръчани в една санктпетербургска фирма („Руска Империя“), която изработвала серийно църковни хоругви. Виждали сте ги в шествия по празниците: това е църковно знаме, закачено на дълга дръжка с изписани икони от двете страни, с разрязан диагонално долен край.

За да се олицетвори държавността, в ранната сутрин на 30 август 1881 г. в София, са раздадени първите бойни знамена на всички части на Българската армия. Богато украсените с бродерии, ширити, пискюли и ресни бойни знамена, били тържествено връчвани именно на поляните на кв. „Лагера“. Ливади в момента няма, има изникнали като гъби високи блокове, но споменът за това героично минало все пак остава.

Малко известно е, че преди повече от 100 години, първият полет със самолет в България е бил именно на поляните на квартала. Днес, през летните вечери е тихо и понякога ми се струва, че прелита сянката на аероплана „Фарман“, управляван от демонстрационния полет на авиатора Маслеников. Но, темата е дълга, и затова оставям историята и подробностите за това историческо събитие да бъде описано подробно в някоя от същите летни вечери, както и в повече страници, но за друг път...

Н.В.Цар Фердинанд и синовете му оглеждат самолета преди полета (сн. Изгубената България)

Не мога да не отбележа и синагогата в „Лагера“. Това е дървена, невисока постройка, намирала се е накрая на квартала, на границата с „Красно село“. Защо е била тъкмо там? - В "Павлово" по това време вече е живеела голяма част от софийското еврейство. Специално банка „Геула“, която е най-голямата еврейска банка със собствен капитал за това време, са изградили бъдещето си планиране на заемни пари, свързани единствено с финансирането на новите еврейски кооперации по модерният план на арх. Адолф Мусман за София от края на 30-те години на ХХ век. А това са били неголеми, еднофамилни къщи с дворче. Така в „Лагера“, много семейства са се изнесли от претъпканият център на по-чист въздух. Тухли също е имало колкото искаш в малката тухларна фабрика наблизо.

Сега всичко това от 20-30 и 40-те години е разрушено, тук-там има остатъци от тези къщи и китни дворчета, пълни с ръждиви остатъци от социалистически автомобили. Някои от тези красиви за времето си къщи, днес са схлупени, с изгнили черчевета, пропаднали покриви, но това не ги спира да се запънат между два модерни 6-етажни калкана и стоически да не мърдат от местата си в последните години.

Старото все някой ден ще се откаже, ще се предаде и завинаги ще отстъпи своето място за новото. И така може би ще се пречисти.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Ръкавелите на стария полковник". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици" ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски" 59 или да я поръчате онлайн тук.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
X