От двайсет години

Здравка Евтимова Последна промяна на 21 август 2013 в 21:41 9832 10

Здравка Евтимова
Здравка Евтимова

Майка ми каза - само за две минути ела да го видиш. За една минута се мерни, да ти каже довиждане. Аз не исках да излизам, не трябваше, знаех си. Веднъж ми каза „ довиждане” преди да побягна за Белгия. Хубава работа ми беше намерила братовчедката, да гледам три малки деца - баща им лекар, майката учителка. Златна работа. Ти дойде да ми кажеш довиждане. „В Белгия постоянно вали, подхвана. В Белгия лятото е три часа, но и тогава пръска дъжд. Чакай да видиш какво лято си имаме ние –вулкан.. Ела под нашия орех. Под неговата сянка сме пораснали, помниш ли? До ореха още фучи железопътната линия, тя пак бяга о Гърция, но за какво ти е Гърция? Нашата поляна е тук. Виж я каква е - цялата бъз и коприва.” Целият свят знаеше, че неговият дядо и моят дядо насадили ореха, за да има къде да пият лете сливова. После моят баща и неговият баща пиеха заедно под ореха, а ние ходехме да им купуваме бира от „Бързото”. За какво ти е да ходиш в Белгия на тяхната киша, измърмори ти. И тогава пак беше извикал на майка ми – само да й кажа довиждане, лельо Нешке. Човек трябва да се види с приятелите си, преди да замине при големия дъжд. „Помниш ли как си правехме сок от бъз?” Че кой ще забрави! Ние бяхме деца на двамата най-солидни мъже в града, Васко и Наско. Сливовата най-трудно им вземаше главите. Ти прибираше твоя баща, аз моя. Аз в училище бях амбициозна, а ти две не виждаше от мързел.

- Излез, Лена - каза ми майка. – Заедно проходихте със Слав. Какво си го стиснала този куфар, остави го, де.

- Влакът няма да чака, мамо – отговорих й аз.

- Ми аз казах на Слав, че пак си намерила добро място в Белгия. Много пари. Интелигентни деца, културно семейство. И му казах, че ти е омръзнало тука. Разбираш от сметки и банки, а работа няма. Там ще си намериш нещо. Хвърлих ти боб – ще си намериш нещо добро – майка ми изведнъж спира и гласът е тънък, тих звън на влак, който никога няма да мине през нашата гара в седем привечер. – Знам, че там е хубаво. Но ти ходи да кажеш довиждане на Слав.

Аз не мога да понасям поляна без бъз и коприва на нея, каза ти. Копривата плаши милите момчета, нека висят в тяхната кръчма, ние ще прибираме бащите си от нашата. Бре, колко си луничава, каза ми Слав вместо довиждане. Но какво е момиче без лунички - поляна без коприва. Става само за врат с голям ланец. Аз за нищо я нямам поляна без коприва и ти да го знаеш. Тогава така и не ми каза довиждане, защото никъде не отидох. Останах в детската градина – двайдсет и седем деца в групата до три години. А в Белгия щях да гледам само три. Културно семейство. Сега щях да имам много пари, ако не се бях хванала на тия тънки приказки за бъза и копривата. След три месеца заминах.

- Слав закара баща ти до болницата – каза мама с оня глас като нощ, която няма да дойде на нашата гара. - Бащата на Слав почина, докато ти беше в чужбина. Аз излъгах Слав - тя се запозна с един човек. И тя ще се ожени за този човек. Грях ми на душата. Ходи да кажеш довиждане на Слав. Да не мисли за тебе повече. Да се огледа за някое момиче. Като заминеш, той ще остане при нас. Ще се навърта наоколо. Майка му не е добре.

Погледнах през прозореца и го видях – Слав чакаше на улицата. Куфарът ми беше готов, нямаше време. Само едно „довиждане” имах за Слав „Всичко хубаво и успех”. Нищо повече.

Баща ми, който беше най-силният мъж в Перник, сега се бе смалил, само кожа, лунички и кости. Аз съм Васко хубавецът, пееше лете той и ми разказваше за луната, която висяла над Перник само за да си допие той бирата на светло. Слънцето му също било силно негов човек. Сега баща ми бавно гаснеше, тънък и мършав, но като го погледнеш в очите веднага разбираш, че само заради този човек пролетта бие път до склоновете на Голо Бърдо – да му каже „Чакай, човече. Виж колко сливова имам в залеза. Ще я изпием двамата.” Слав чакаше като луд пролетта още от първи клас. Трябва да го видя, преди да хвана влака. Той ще остане тука, при баща ми, който е една торба тънки кокали, но пак си е луничав.

- Слав, дойдох да ти кажа довиждане – измърморих.

- Заради тебе сряда дойде тихо и хубаво – каза той. – Специално съм я избирал. В сряда човек не казва довиждане. Огледай се. Стой да дойде четвъртък и тогава си тръгни.

В сряда ще цъфне бъзът. Ония с булдозерите ще дойдат да изорат поляната и да направят паркинг. Но ще да има да вземат! Аз оставам тука. Чакай. Още не съм ти казал довиждане. Какво ще правят твоите лунички без мене? Ти ще ги съсипеш. Ще ги мажеш с кремове да изчезнат. Какво е момиче без лунички – влак без гара Перник. Не бързай, сряда е особено време. Сряда е ден за „Оставам”. Виж, четвъртък е съвсем друга работа. Четвъртък можеш да отидеш при банките и сметките. Но остави луничките при мене. Виж ореха, поляната и влака. Топло и хубаво е на перона. Копривата наоколо е голяма клечка. Бъзът в никакъв случай няма да изсъхне в жегите, не се плаши. Освен това аз ще насадя нов. Помниш ли как беряхме бъз в кошници и чичото ни плащаше едно левче за един пълен чувал? Още е сряда и знаеш какво не се казва в сряда. Никакво бързане. Още десет минути няма да има влак. Какво, от глада ли се плашиш? Какво е един глад. Помниш ли като деца как дебнехме къде майка ти ще скрие бонбоните. После взимахме – една за тебе, една за мене. После пак взимахме – една за мене, една за тебе. Спомни си за тия бонбони и няма да си гладна. Като си мене, все ще е сряда, това е ясно. Ти го знаеш. Аз съм Славко, хубавецът. Слънцето ми е колега, то е човек на чичо Васко. Чичо Васко е една торба кокали, но като го погледнеш, знаеш, че е надбягвал рейса нагоре по пътя към Голо Бърдо. И без да го гледаш, знаеш, че е бил най-добрият приятел на Наско, моя баща. Те двамата бяха най-силните мъже на Перник, най-светлите пияници на Перник. Нищо, че баща ти е торба кокали сега. За него е сряда, когато си тука. За мене е още по-голяма сряда. Най-широката сряда, но ти го знаеш. Нищо не говори, абсолютно нищо. И нито една сълза, защото нищо не е тъжно, момиче. Защото сега ще оставим тоя влак да си върви по релсите там, откъдето е дошъл. Прав му път. Ти и луничките оставате тука. А ако не останете, аз си вдигам шапката и идвам с вас. Идвам. Където и да те отнесе вятърът, и мене ще носи на същото място. Тоя нашият витошки вятър е свикнал да влачи тежко и от нас двамата няма никак да се стресне. Никакъв страх нямай! Няма да е студено. Аз имам лято за деветдесет и осем човека.

Тогава си забравих си куфара на гарата. Въобще не помислих, че чакам влак. Това е най-хубавото нещо, което му се е случвало на тоя куфар.

Никак не усещам как минава времето. По едно време синовете ми се катереха по ореха. Дъщеря ми ги гледаше отдолу. Страхувах се да не паднат. Сега орехът си расте на същото място, същото страшилище - грамаден, зелен, направо безкраен.

- Виж какво, момчетата пак са нахвърляли боклуци в коридора – реди майка ми. – Не слушат. На тебе са се метнали. Направи на Славко кафе, съсипа се от работа човекът. И на мене направи – с две лъжички захар. Бре, че жега. Даде ли шапки на децата? Не стига, че синовете ти луничави, ами и на щерката ти се показаха лунички по носа, да му се не види.

Лято е, август. Страшна горещина. Сряда е. От двайсет години все е сряда.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

03.09 2013 в 14:41

За Перник - САМО ЛОШО или НИЩО!

28.08 2013 в 23:25

ПОКЛОН!!!

27.08 2013 в 11:19

Здравче, знаеш , четем Те с кеф и ни се ще да ти се обадим по телефона, както казва Селинджър!

24.08 2013 в 10:51

Чета този разказ и в същото време чувам онези стихове
Слезе от хълма и тръгна нанякъде -
потъна баща ми в тревите зелени.
Вече двайсет години аз го очаквам
и от двайсет години мама се жени.
Красива проза, в която има толкова поезия.......
Благодаря!

22.08 2013 в 21:41

Поздравления за авторката!Така ми беше зажадняла душата за бьлгарски автор.Живея в чужбина от две години и вече я чета постоянно.

22.08 2013 в 13:18

Всичките Ви разкази ме разплакват.Кога ще напишете нещо по весело за Перник?

22.08 2013 в 13:09

И мен ме разплака...

22.08 2013 в 10:41

Отдавна не бях чела толкова стойностен текст, разплака ме! Благодаря на авторката, има огромен талант!

22.08 2013 в 03:35

♥!

21.08 2013 в 23:07

Чета разказите й от двайсет години и все ми е сряда на душата! Благодаря!