Предполагам не е нужно да уточнявам, че е крайно препоръчително да възприемате разказа ми метафорично и иносказателно, въпреки че той си е съвсем реален и пресен. Толкова реалистичен и жесток, брутален и ясен, че седях на земята и плаках като малко дете, когато са му отнели насила любимата играчка.
На онзи банален въпрос да имаш или да бъдеш си отговорих много отдавна, предполагам направих своя избор по метода на онази лисица, дето не достигала гроздето, понеже не искала да се фрустрира, а обстоятелствата били неблагоприятни за нея. А може и просто да е въпрос на характер, знам ли. Така или иначе на моята великолепна възраст от 41 години нямам нищо. Нямам вила в Балкана и къща в Драгалевци, какво говоря, нямам дори едностайна кутийка от бетон в Меден рудник. Нямам още двустаен ново строителство в Младост, нито дори в Манастирски ливади – абсолютно никъде нямам нищо свое. И животът ми не е мой, даден ми е даром.
За превозни средства да си говорим ли? С Бентли не разполагам, Нисанът ми струва 2,5 хиляди лева, събрани с триста зора, преди това карах една Вектра, но тя започна да се превръща в купчинка ръжда и побързах да я продам, докато още има кой да даде някакви пари за нея. Поради временна неправомерност да управлявам това свое единствено богатство на този свят, сега съм принуден да карам колело, а за придвижване на по-големи разстояния си измайсторих една пърпоретка, велосипед с двигател. И си пърпоря. И си мечтая. Как някой ден ще имам вила на село, където ще остарея и ще гледам кокошки. Засега обаче в това село на едно парче земя, което още не е напълно мое, съм разположил една каравана, която си е моя, но на документи е чужда.
Уточнявам имотното си състояние, ако данъчните се интересуват. Иначе те се интересуват от доходите ми, всяка година една приятелка счетоводителка съставя данъчната ми декларация, защото не съм съвсем лишен от предприемачески дух и поддържам на изкуствено дишане едно нищожно ЕООД. Какво да ви кажа, боря се с него, доколкото мога, без да се гледаме под вежди строго. Колкото – толкова. Един познат вика развивай дейността си, бъди активен, виж как го правят другите и се засилвай, ама аз му отговарям, че тази активност и това засилване си имат една твърде голяма цена, която не съм съгласен да платя. Да бачкат немците, да стават хора. Да бачкат китайците, че да прогледнат по-хубаво през тия тесни очи. Не съм фен на Ганьо Балкански, приоритетите ми са други и ми се работи точно толкова, колкото и работя, не повече. Имам приятели работохолици, не искам да бъда като тях и не смятам, че това е грях.
Да ви кажа и аз не знам какво съм. С даскалите съм даскал. Лятото с туроператорите съм екскурзовод. Бутам се между шамарите и в писателските среди, но и там никакъв ме няма. А най-много от всичко искам да съм човек. Но и в това се съмнявам често. Както и да е.
Караванката е моят единствен личен дом засега. За човека е вродено да иска да има дом. Още от малък си правех палатки от подръчни материали през лятото и по цял ден се свирах в тях. За децата ми дом е там, където сме двамата с майка им. Но караваната сега е крепостта ми и жена ми иска да ми сложи табелка на вратата – Творчески дом Фенерски. Привързах се към тази къща на колела за няколко месеца и с голям кеф качвам пърпоретката и отивам в почивните дни да нагледам странджанската идилия. А не е хубаво да се привързваш към земни неща.
Някъде в началото на февруари отидох и видях следите от гадните копилета за първи път. Бяха гризали наред, как се прегризва пластмасата на бутилка с вода? Бяха прегризали една бутилка олио и една зехтин, бяха върлували и отършували навсякъде, бяха преобърнали моята къща нагоре с краката. И срали, срали. Почистих с омерзение, разрових, но не ги открих. Тогава още не предполагах, че са в множествено число, помислих, че се е намъкнал само един единствен гадняр. Преспах там, като слухтях дали ще се появи смрадът, но и той беше усетил гнева ми, звук не издаде. На следващия ден заложих капан и си тръгнах.
След седмица отворих и го видях мъртъв зад решетките. Влязъл вътре, за да си хапне от саламчето и вратата зад него казала щрак. И той умрял в мъки. Как се радвах, че е умрял. Ако беше още жив, щях да го удавя с голямо удоволствие. Около лобното му място обаче имаше много насрано и се прокрадна съмнение, че не е бил сам. На 10 февруари заложих капана пак. И когато се върнах там на 27 февруари, пред очите ми се откри покъртителна гледка. Никой не ме е наранявал повече през живота ми. Никой не ме е обиждал повече. И никога не ми е било показвано по-ясно, че е по-важно да бъдеш, отколкото да имаш и че към нищо земно не бива да се привързваме.
В капана имаше останки от плъх, някъде около една четвърт от цял, малко кости, малко козина и една цяла опашка. Хванал се гаднярът вътре, подлъган от орехчето, което му бях заложил. Поживял още малко зад решетките. И пукнал. Тогава онези неговите приятели, които са още живи и отвън, си го придърпали с лапички да им е по-близо. И го изяли. Гадно ли ви е? И на мен ми беше гадно. Цар плъх го е нарекъл Клавел. Обаче нищо царско няма в тази хищна мишка. Това е мишка, разбирате ли, подло и страхливо създание, но това не му стига, това е хищна мишка. И оцелява и при атомна война, и се приспособява навсякъде. Напомня ли ви за някого? Ще ви разваля кефа да си отговорите сами, както е редно в един такъв кратък разказ – само да ви сервирам историята, лекичко да намекна с половин дума за настроението и вие да си направите изводите сами. Няма да ви оставя сами да си ги направите, аз ще се постарая вместо вас, хем да не се мъчите, да ви спестя труд, хем да наруша всички правила на жанра досущ като един плъх.
Пуснете си телевизора. И погледнете плъховете. Когато един падне в капан, другите го чакат да навири крачета и го изяждат. Че даже и жив почват да го ръфат. Излезте на улицата, качете се в колата си и наблюдавайте – плъховете сме навсякъде. Вървим по планетата и я засираме. Влизаме в чуждата къща и почваме да вършеем и вилнеем. Изпоизяждаме всичко, каквото може да се изяде, продупчваме земята, която не е наша, и я изсмукваме, правим всичко на дупки и на дреб, на парцали и трески, разпердушинваме тоя временен дом, който ни е даден само за малко и само на заем, не все за нас. Ние тук нямаме нищо. Ние тук се държим като плъхове.
А когато дойде някой Божи пратеник, някой свят човек и ни покаже какви сме, къде сме, къде ни е мястото, ние започваме по телевизора да издаваме гадни плъхски звуци, да цвърчим грозно и свирепо, защото дотолкова сме обикнали мръсната си природа, че не желаем някой да ни казва, че грешим, че сме кални и долни същества, не желаем истината за себе си, затова по-добре него да го изцапаме, а да цапаме ние умеем много добре, специалисти сме. Това последното го добавих по повод едно телевизионно предаване, в което едни мишкоподобия вече трети път се опитват да поставят капан, в който да хванат някой заблуден човечец и да му обяснят как един светец не бил съвсем свят, а бил малко нещо като нас – плъховете. Голямо цапане и мазане настана напоследък.
Уж весело започнах, а накрая тъжно се получи, що така?
