- Пази се, Ани. Плочките на тротоара са влажни, ще се подхлъзнеш – той я хвана за ръка. Беше обул онези черни панталони, същите и със същите грамадни обувки - с дебели сантиметър подметки и метални нишки, така че ако падне греда върху краката му, нямаше да го строши. Ходеше и на топлото време, и през зимата на минус 17 градуса все с тези обувки.

Тя нищо не отговори. Продължи напред, без да се обръща към него, съвсем никак не реагира, вървеше равно - нито бързо, нито бавно - сякаш до нея нямаше никой. Тежките обувки с предпазни метални пластини се изравниха с нейните крачки.

- Не бързай толкова – може би обувките говореха, не момчето с брада по-голяма от него, тъмнокафява, като кората на дърветата и като корените на бодливите храсти. Палтото му изглеждаше вехто, носеше го и при минус 17, и когато април бързаше да приключи с дъжда в тая част на земята и да го занесе на друго, по-топло място. Тя не послуша обувките.

Вървеше като онези камиони, които събират отпадъците – бавно, но все напред. Когато жената стигна до нещо, което не беше в никакъв случай езеро, по-скоро блато, веднага смъкна палтото си. Беше дълго и зелено, не палто, а гущер. Свлече зелената дебела фланела, под която нямаше нито потник, нито корсаж, само настръхнала кожа. Не погледна към кафявата брада, към обувките с метални пластини, нито потърси кафявите му очи, които потънаха в настръхналата й кожа. Под дебелите дънки тя отново имаше само кожа. Но кой знае какво виждаше кафявата брада.

- Студено е, Ани – обади се мъжът. – Не е добра идея - но жената, оглозгана като металните колове на оградата пред шосе 109, не се вслуша в мнението му. Коремът й беше леко подут, но с такава слаба жена знае ли човек в кой месец е напреднала бременността. Каква е тая жена - при петнайсет градуса скача в блатото. Бременна. Луда. Можеше да подхвърли – „Все някак ще го отгледаме.“ Вярно, той беше й казал, че не иска деца. Всичко е скъпо, колата не пали, трябва ремонт. Кранът в банята капе. Заплатата не стига доникъде. Щеше да се наложи да продаде гарсониерата. Но… Трябваше да я спре. Веднага. Тя не бива да скача в ледената вода. Идва лято. Все някога ще стане топло. Горещо.

Настръхналата й кожа хлътна във водата. Тя плуваше добре, навътре, още по-навътре – там блатото не бе никакво блато. Водата беше прозрачна и дълбока. Виждаха се зелените стъбла на водорасли и малки рибки, като пирончета, които някой щеше да измами с кукичка и червей - риби моливи, описващи края на това блато, като поглед, който е избягал отдавна, но е видял нещо хубаво.

Мъжът хвърли кафявото си палто, обувките, всичко от себе си свлече и заплува яко, бързо направо през тинята, където не трябваше да маха така – към повърхността се вдигнаха кални въртопи. Кожата му стана тиня като тая по дъното, ако блатата въобще имат дъно. Скоро той настигна момичето. Тя не го погледна, продължи към другия бряг на водата – всяка вода има бряг – но там имаше една тясна циментова площадка.

Мъжът стигна по-бързо до нея, подаде ръка на момичето, но то отказа да хване пръстите му, сама се покатери на площадката. На места циментът се ронеше. Грапаво е. Ще я убива, помислиха обувките с металните пластини, захвърлени на другия бряг. Ще й е студено, уплаши се кафявата брада.

- Ще ти е студено – измърмори, като че й се караше, мъжът.

Момичето не каза нищо. Не го целуна. Любовта, ако площадката с ронещ се цимент може да се нарече любов, ако вятърът, луд и злобен в началото на май, може да се нарече любов, се случи точно там – на вятъра, върху ронещия се цимент, бързо и грозно, без целувки, без приказки. Две настръхнали кожи, втурнали се, сраснали една с друга върху цимента, под вятъра, над блатото, което любовта бе превърнала в езеро. Защото дори когато се случва грозно, любовта е красива.

- Ани - прошепна мъжът. – Обичам те - но думите му се удавиха в брадата и никой не ги чу, нито водата, която може би скоро щеше да замръзне, нито рибите, които забиваха пироните на опашките си в студения април. Дъното, дъното, което се дърпаше надолу, само то чу. – Знаеш ли, все някак ще го гледаме. Не се бой.

Момичето изведнъж - без да говори, без да обръща глава назад, остави цимента сам в месец април, на студа, на дъжда, който любопитно бе започнал да пада, но полека от страх замръзна. Тя скочи в блатото, което заради нея беше станало езеро - и заплува, тънка като току-що подострен молив, нито бавно, нито бързо. Равно и остро плуване - зъби на трион, които изяждат ствол на вековно дърво, а дъждът налагаше косата й и я превръщаше в сняг.

Мъжът също скочи, настигна я с лекота, но тя не го забеляза, не поиска да го види. Той стигна пръв калта на блатото, но сега внимателно, като че заваряваше някакво много фино пръстенче от злато, се плъзна по повърхността и не размъти водата. Тя, за разлика от него, вдигна въртележка от тиня и малки риби, като ония въртележки с кончета, които децата толкова обичат. Но тя не й обърна внимание. Излезе, скри настръхналата си гладна кожа, корема объл и изпъкнал, под фланелата – вълнена, за два лева и 50 стотинки от Втория шанс, тук там проядена от молци, много бодлива, но много топла. Навлече дънките на голо, най-дебелите на Втория шанс, корави като ламарина, но тя беше мършава като ламарина и не ги забелязваше. След това се навря в палтото, дълга и зелена кожа на змия. Мъжът вече беше потънал в предпазните метални пластини на обувките си, в дебелото като асфалта на улицата палто, в кафявата си брада.

- Ани – каза той и извади от единия джоб шоколад, най-обикновен и най-евтин в супер СВА, но друг нямаше, раздели го на две и й подаде едното парче.

Момичето го взе, отхапа, задъвка.

- Гадно време - каза тя. – Война. Не е за деца.

- Ани – измърмори брадата, измъкна от кафявия джоб на страшното си палто нещо завито в найлон - обикновен сандвич. Подаде го на момичето. Тя го раздели на две, но дебелото като асфалт палто махна с ръка. Не. Момичето изгълта едната половина от сандвича за две секунди, втората за една. След това тихо като паяк, каквито висяха от дърветата по обед, се спусна към мъжа. Бързо, като уплашен поглед, устните й докоснаха мократа от дъжда и снега коса.

- Ани. Ще намерим пари. Ще го гледаме – каза той, но момичето вече вървеше напред - между шипките и храсталаците, където никой друг не бе луд да прави пътека. Палтото й се спираше до някой храст, защото беше дълго и старо като река, която скоро щеше да пресъхне. Бодлите го ровеха и изкопаваха, държаха го като куче на каишка, но момичето не чакаше никакви шипки и бодили.

Мъжът я изпревари, раздели някакви храсти пред нея, после две шипки и още две шипки, и точно когато пътят, сив и щастлив под гумите на автобус номер 17, се огъна пред тях, тясно парченце път - защото дърветата тук бяха зарязани от хората и растяха гъсто и жадно - момичето се обърна. Сред тия корави остри дървета момичето спря за малко. Вдигна се на пръсти, целуна за една секунда заедно с дъжда мократа кафява брада, толкова кафява, че дори черна Не чу какво каза брадата, а може би брадата нищо не каза. Момичето вече тичаше по мокрите плочки, тези замръзващи както косата й деца на кафявия тротоар, толкова тъжен, че гумите на автобус номер 17 никога нямаше да го докоснат.

Гадно време, помисли си той. Война. Но трябва да се раждат деца.