Всеки живее в свой свят.

Това го знам, това го знае всеки. Това, ако все пак държим повече на авторитетите, отколкото на себе си – го казва Томас Ман в „Йосиф в Египет”: Всяко същество има собствено средище, всяко е обкръжено от свой собствен свят.

Та, в моя свят културата започна. Беше затворена, сега вече е отворена.

Но да карам по същество: Първите ми покани за тази година бяха не от Мюнхен или Пловдив (все големи градове, като погледне човек), а от село Беласица.

Първите покани за културно събитие, литературно събитие, в което да представя своята литература пред публика. Защо казвам „покани”? Защото получих покана от Беласица, а няколко дни по-късно ми се обадиха и с много извинения ми казаха, че „ме искат” и в село Коларово. О, Боже, та това е нещо като бой за писатели, това е прекрасно! И поканите станаха две. Както се разбрахме с прекрасните организатори – с един куршум да застреляме два заека. Беласица и Коларово.

А всъщност аз предусещах, че зайците ще са повече. И те се оказаха повече.

Тук ще направя напомняне: Ако някой се подразни, че говоря за „културата въобще” – ще му припомня, че казах още с първите думи: всеки живее в свой свят. Аз знам за съществуването на културата. Както всички знаем за съществуването на Марс. Но усещам културата и нейното съществуване именно когато се включа в създаването й. Едно е да си чувал за Марс, друго е да си бил там. Аз именно преживях открехването на културата чрез тези две покани – от Беласица и Коларово.

Внимавам да не подредя имената неправилно, защото все пак между тези села има конкуренция и ако наруша хронологията на поканването – ще засегна някого. Шегувам се. Но така де – първо Беласица, после – Коларово.

И аз наистина се зарадвах. Как се радва жена, когато разбере че е бременна? Как се радва жътвар, когато очаква жътвата? Вероятно се радват като хора, които очакват тежести и трудности – в сърцата им бучи глуха тревога, но се надига и гордост и решителност: ще се борим, ще работим, ще се справим! Така си казах и аз. Ще пътувам, ще се срещам, ще говоря, ще убеждавам, ще наблюдавам, ще вдъхновявам и ще пътувам пак! Така си казах.

И отидох в Беласица и Коларово.

Сега ще кажа така: Кой каза, че България е малка? Кой каза, че България е бедна? Кой каза, че българите не се справят? Кой каза, че българите не са будни, че не четат и че няма надежда за тях! Кой, за да му кажа, че говори глупости!

В Благоевград ме посрещнаха две от организаторките (надявам се все още мога да използвам женски род за такава дума). Чудесни дами – майка и дъщеря. Заведоха ме в ателието на дъщерята. Тя имаше всъщност училище за мода и дизайн, не просто ателие. Пълно с невероятни дрехи, картини, модели. И един стар американец с вид на рейнджър, с огромна руса и побеляла брада, мъничък и тънък като летяща по вятъра царевична свила. И когато го попитах какъв е бил – той каза: рейнджър в природен резерват. Бре, гледай ти! Как познах. Американецът беше ученик в училището по мода и дизайн и тъкмо кроеше нещо. И после набързо пристигнахме в Беласица. А тя (селото имам предвид) се излежаваше под планината на припек и ме чакаше. А планината, както веднага ми казаха, е най-върлата в България. Тоест – най-стръмната. И наистина – величествена. И някак – чиста. Запазена. Дори девствена. Но не защото няма човешка дейност. О не – човешкото е навсякъде. Но просто няма човешко безобразие! И аз си казах още там – на влизане в селото и запознавайки се с кмета – в България има места, на които безобразието не само, че не е победило, то не е и стъпвало! В планината нахлуваха и се катереха дворовете и къщите – но те бяха чисти; стари, но чисти, смислени, правени от грижливи ръце. Планината се срещаше с човешките дворове и къщи и те се облагородяваха взаимно.

Поговорих с кмета. Той се казва Велик. Каза: на трийсет и шест съм, но за да имам авторитет, се научих да изглеждам малко по-стар. Завършил съм четири висши образования. И сега смятам да наблегна на езиците – ще уча вероятно гръцки, за да се разбирам със съседите. И аз му стиснах ръка. Защото винаги съм се възхищавал от хора, които се съпротивляват на привидната безсмисленост на усилията да се развиваш като човек. Особено на село (би казал някой): какво ще ми учиш езици, не виждаш ли че си в някакво си забутано село! Така би казал склонният към саботажи песимист; щом сме от село – да вдигаме ръце и да се отказваме!

Но кметът не се отказваше. И аз му стиснах ръка не един, а два пъти. Защото също така ми каза, че ще се бори с всички сили да запази училището в селото. Едно от малкото останали в общината селски училища.

И после аз представих книгите си. А малката зала на пенсионерския клуб беше пълна. И очите бяха напълно живи! И в тях имаше въпроси. И аз си казвах: Ако продължаваме да повтаряме, че при нас нещата не стават – ние всъщност игнорираме, пренебрегваме и омаловажаваме тези хора – тези живи очи. Ние се вторачваме в лошото, тенденциозно и злонамерено пренебрегвайки доброто. Хората бяха живи и имаха нужда от култура и аз им говорех за културата; и все едно бяхме на обща маса, на която всеки слага каквато храна носи. И масата ми се струваше пълна. Нашата културна маса беше пълна и богата. И аз си казвах: Няма нужда да имаш Лувър или д`Орсе под ръка; стигат ти живи хора – жадни за култура. И ти ще я споделиш с тях – и те – с теб. При културата жаждата е по-важна от напиването. И не ти трябва Лувър – или поне – не веднага – защото всеки живее в свой свят! И във всеки свят има място и нужда от своя култура.

А после – и в Коларово. Голямо село. Няма да кажа кое от двете беше по-красиво. Но и двете – живи, големи, чисти, прекрасни. Именно – прекрасни. А под тях – богатата равнина. А над тях – храмовете на белите върхове. Кметицата на Коларово ми подари своя красива (като самата нея) стихосбирка (и не го казвам от куртоазия) и след представянето купи книга на малкия си талисман – момченце с умствена изостаналост, но любезно и весело, съвсем в крак с цялата обстановка. И след това – почерпка в еко хотела. Ех – всичко е еко – казах си шеговито. Но хотелът се оказа наистина еко. В смисъла на ойкумен, древногръцкия корен на думи като „ико-номика” и „еко-логия”; ойкумен, което ще рече „дом, обитаем свят, очовечен свят”. Уж на края на света, това място беше по-хубаво, по цветущо, по-умно замислено и построено от повечето, които бях виждал...не само в България, а и из цяла Европа!

Да ти кажа, майсторе – казах на собственика, докато обикаляхме владенията му, целия този спа-еко-център – обикалял съм доста Европа... но толкова хубаво място, такова съчетание между природа и човешка работа... много рядко съм виждал! Браво! Това нещо аз от сърце ще го рекламирам! – казах му – защото така рекламирам Хубавото в България.

И собственикът се съгласи с мен. И ми разказа, че преди бил прочут в цялата област агроном. И накрая допълни, че бил съгласен с мен, че „култура” означава „обработка, облагородяващо човешко въздействие” .

Мога да ти го кажа като агроном – каза той.