Нетърпимост

Антоний Гълъбов 10 юли 2014 в 18:45 9212 9

Съчетанието между некадърност и крадливост е най-опасно за страни като нашата. Ако нещо не може да бъде откраднато, то бива разпиляно или дори блокирано, така както се случва с европейските фондове за България. Това е най-лошата фаза на политическата корупция, при която държавата не само е превзета от корупционни схеми, но и корупцията се превръща в подробност от пейзажа, в нещо, с което като че ли всички привикнахме.

Основният проблем в момента е съчетание между няколко неблагоприятни тенденции.

Липсва гражданска енергия за съпротива и търсене на отговорност от управляващите. Публичните институции, които би трябвало да противодействат на корупцията, са блокирани или напълно компрометирани. Пространството за публичен дебат е сведено до медиите, огромното мнозинство от които, на свой ред реализират корпоративните интереси на своите собственици. Интерпретациите и коментарите са много повече отколкото обективната информация за случващото се в страната. Коментарите взаимно се обезсмислят, а липсата на информация задълбочава усещането за безпътица.

Политическите партии са напълно неспособни да формулират какъвто и да било дневен ред извън обхвата на собствената си зависимост. Гражданското общество или поне онези групи от активни граждани, които поддържаха протеста, днес изглеждат демотивирани и разколебани в необходимостта да продължат да защитават принципи и ценности. Страната ни губи позиции и постепенно се превръща в неразбираем и безинтересен пример за това как не трябва да се правят реформи.

Този списък може да бъде продължен, но това няма да ни доближи до възможни решения на проблемите, които се струпаха над страната ни като градоносен облак през последната година и половина.

Загубата на споделена перспектива за преодоляване на негативните ефекти от кризата насърчава радикалния социален и национал-популизъм. Все по-лесно изглежда общото усещане за безизходица да бъде трансформирано в искане за забрана на партиите, пращане на всички политици в затвора, прогонване на чуждестранните инвеститори, обща национализация и… нова диктатура. Гласовете на онези, които настояват, че решенията могат и трябва да бъдат търсени само в рамките на демокрацията, звучат все по-слабо.

Безогледното заобикаляне на закони и принципи се превърна в най-ярката емблема на съчетанието между некадърност и корупмираност на властта в България.

Към края на своето съществуване е най-слабото Народно събрание от началото на политическите и икономически промени у нас. Почти двадесет и пет години по-късно българските партии успяха да произведат парламент, чиято практика би трябвало да бъде разглеждана от студентите по право като пример за рисковете пред закона, произтичащи от политическата корупция. Този състав на Народното събрание произведе правителство, което остана единствено и само израз на корпоративните зависимости между партиите, които го подкрепиха. От създаването си до скандалния край на мандата си това правителство успя да концентрира в себе си целия политически цинизъм и престъпна алчност, които генерираха във властовия елит на България изминалите години.

През тази година и половина след подаването на оставката на ГЕРБ страната ни навлиза във все по-дълбока обща криза, с всичките й трайни негативни последици. Досегашният ни опит показва, че от подобни периоди на обща криза успяваме да излезем за период от около пет до седем години. Вярно е това, че два пъти сме излизали от такава криза с нова енергия за реформи и сме постигали конкретни резултати, но сега и тези перспективи не изглеждат достатъчно надеждни. Почти всички държавни институции са засегнати от кризата и не могат да се противопоставят на нейното разрушително действие.

Повече от всякога трябва да се запитаме какво може да се направи в тази ситуация? Ако доверието в партийната политическа система поне частично беше запазено, можехме да разчитаме на това, че опозиционните партии ще успеят да неутрализират амбициите на управляващите за разграбване на страната и подмяна на демокрацията. За съжаление, това не е така. Разбира се, че българските граждани трябва да се опитат да се включат в най-простата и лесна форма на политическо участие като гласуват на предстоящите извънредни избори. Но, само по себе си, дори и това универсално средство може да се окаже недостатъчно.

Авторитетът на съдебната система е трайно подкопан. Именно това ни отдалечава от перспективата на италианската инициатива „Чисти ръце”, тъй като няма достатъчно магистрати, които да са готови да рискуват всичко в името на справедливостта и равенството на гражданите пред закона. Откровените лъжи, които у нас се превърнаха в част от репертоара на политическия популизъм, нямат нищо общо с историята на борбата срещу мафията в Италия, която продължава и до днес.

Доверието в синдикатите и професионалните съюзи е критично ниско и не би могло да се очаква именно чрез тях да бъде генерирана нова гражданска енергия, още повече, че част от техните структури охотно продължават да участват в пазарлъците на властта.

Подкрепата и доверието в гражданските организации също не е достатъчно, за да бъде съчетана тяхната експертиза с гражданското усещане за нетърпимост. През всички тези години именно в неправителствените организации бе натрупана експертиза, там бяха формирани добри професионалисти с модерно демократично мислене, но относителната им отдалеченост от групите, чиито интереси се опитваха да отстояват, ги оставя встрани от възможността за решителна намеса.

Доверието в медиите се изчерпва с разбирането за това, че ако някъде се появи телевизионен екип, проблемите започват да се разрешават. Мнозинството от българските граждани възприемат електронните медии и най-вече телевизията като последна преграда пред управленския и криминален произвол. Липсата на видими и категорични следствия от журналистическите разследвания обаче разколебават и тази опора, разрширявайки социалния песимизъм и апатия.

Относително съхранено е само доверието в Президента, но поне засега той не може да се намеси непосредствено в управлението на кризата. През следващите две седмици, в които всички тези негативни фактори ще продължат взаимно да усилват разрушителната си сила, българските граждани не могат да разчитат на непосредствена подкрепа. Нещо повече – част от защитната тактика на управляващите е да задълбочат масовото усещане за загуба на перспектива и да обездвижат всеки опит за съпротива, която би могла да застраши интересите им.

На какво, все пак, можем да разчитаме? На първо място - на това, че служебното правителство ще осигури повече прозрачност върху сделки, договори, споразумения и корупционни схеми. Освен ангажимента му да подготви изборите, служебното правителството трябва да направи пълна равносметка на действителното състояние на страната. Опитът ни от миналата година показва, че служебно правителство може да се справи с подобна задача. Установените престъпления и техните извършители, включително ако става дума за предателство срещу интересите на България, трябва да поемат пътя към съда.

Ако искаме, поне след време, да имаме повече доверие на съдебната власт, на това управление не трябва да бъдат спестени нито проверките и разследванията, нито осъдителните присъди. Колкото и зле да звучи подобен призив, той е единствената алтернатива на политическия реваншизъм и личната саморазправа.

Никога не трябва да забравяме, че сме граждани на Европейския съюз. В Хартата на основните права на ЕС за първи път в модерната история на света е записано, че като европейски граждани имаме право на добро управление, на коректна и отговорна администрация. Хартата има същата юридическа сила като Договорите на ЕС. Нашите права са основата на Европа и от нас зависи да ги защитим, когато сме изправени пред разрушителната сила на съчетанието между некадърност и корупция.

Виж още за:
    Най-важното
    Всички новини
    Най-четени Най-нови

    Още от Нашите автори

    Коментари

    За писането на коментар е необходима регистрация.
    Моля, регистрирайте се от TУК!
    Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

     
    X

    Заедно с Азов на фронта в Донбас. Нашият кореспондент Горица Радева разказва войната от първо лице