Неочакван сняг

Завали ли изненадващо сняг в края на април - винаги се сещам за един приятел на име Снежин. Роден е през 1910 г. като второ дете в семейството на родители, прехвърлили 50-те си години. Първата си рожба, също момче, те изгубили от коварния бацил на Кох, туберкулозата, болест наричана масово “охтика“ и доста разпространена в началото на ХХ век.

Възрастното вече семейство дълго време изобщо не мислело за второ дете, дори до един момент не подозирало за появата на малкото ангелче точно на тия им години. Но Божият замисъл очевидно ги изненадал. Броели дните и чакали детето да се роди на друга дата, но отрочето решило да сюрпризира родителите си като неочаквано се яви в цялата си ангелска прелест малко по-рано.

Пръкнало се заедно със спускащия се от небето сняг в края на топлия тогава месец април. Затова така го и кръстили - Снежин. Единственото съвпадение с крехката замръзнала небесна капка, която се топи за миг и бързо изчезва бе, че той наистина беше изключително слаб физически човек. Гледаш го как върви по улицата един такъв крехък, тънък като спица, сякаш ако духне дори най-слабият вятър ще го скърши на две.

Запомнил съм го как седи в къщата, на едно грохнало, старо кресло, с чаша кафе в едната ръка и с димяща цигара в другата. В малкия си тъмен хол, този фин човек, винаги в обичайното си бодро настроение ми разказваше всякакви истории. А щом навън се посипеха първите ситни зимни снежинки - той повтаряше тази специална история с раждането си, при това без да бъде разкрасена с разни нови вариации.

Креслото беше грохнало, но той изобщо не беше като него – въпреки слабото си тяло се качваше пъргаво до последния етаж на кооперацията на бул. “Мадрид“, където живееше, като навит с някаква невидима пружина и без нито един път да изохка или да изпъшка за своите години. Аз се задъхвах нагоре догонвайки го - а той никога. Винаги стигаше до горната площадка преди мен.

В детството си мислех, че старците са някакъв отделен вид хора. Не разбирах как така човек от малко бебе става дете, после по-голям, сетне възрастен, а накрая старец. Това не можеше да бъде така. Имаше нещо сбъркано. А може би е така, защото хората са престанали да се обичат, да се целуват, да скачат по кревата, докато пружините се скъсат. Или просто са спрели да вярват в невъзможното и затова са остарели. Кой знае?

Първото нещо, което забелязах на стената в дневната на Снежин, беше една снимка на стара сграда. Висеше между останалите портрети на негови роднини и не се връзваше с тях. Попитах го какво е това здание и защо изобщо е закачено там вместо лика на някой член от семейството.

“О, мило момче“ – отговори ми чичо Снежо – “ Това е единственото място на земята, откъдето човек черпи космическите знания!“

Оказа се, че на старата фотография е пловдивският френски колеж „Св. Августин“. Разказа ми, че учителите били йезуити-успенци. Когато постъпил там, бил посрещнат от един доста страховито изглеждащ човек - отец Ален. Бил с червена брада и огнена коса, при това еднорък и с едно око. Заприличал му на пират. Французинът загубил ръката и окото си в една от битките на фронта през Първата световна война. Докато лежал в болницата си дал тържествен обет, че ако оживее, непременно ще стане монах и ще се посвети на преподаването.

Тъй като завършил висшето френско училище “ L'École normale supérieure“, отец Ален бил високо образован, а необикновената му съдба накрая го изпратила в България. Можел е спокойно да стане преподавател в някой престижен френски университет като Сорбоната. Но отецът предпочел да дойде и да просвещава на Балканите. Така се озовал при българчетата в Пловдив, за да им отвори вратите към необятния свят на знанието.

1925 г., шествие на ученички от Френският колеж „Свети Йосиф“ (девическото католическо училище) в Пловдив, снимка: личен архив

Макар и завършил отдавна френския колеж за средно образование, чичо Снежин още носеше духа на това забележително учебно заведение, посветено на разпространението на френския език и култура. Понякога със страхотно произношение хвърляше по някоя фраза, докато говореше или цитираше някой поет на френски език. В моето училище не изучавахме френски и не разбирах абсолютно нищо от казаното, но от интонацията му схващах изобилието и красивата гама на речта.

Не се учудвам, че помнеше и говореше без акцент този език, това е доказателство, че годините старателно ръководство на монасите бе превърнало колежа в едно от най-престижните учебни заведения не само у нас, а и на Балканите. Разказваше ми, че колежанските дипломи били признати както в България, така и във Франция. За да бъде на това ниво - едно от условията за перфектното овладяване на чужд език било говоренето само на френски. Дисциплината била повече от строга: обувките лъснати до блясък като стъкло, ръб на панталоните, риза с чиста яка, изчеткани старателно сака, на които проблясвали лъснати с вълнен парцал медни копчетата, а на главите фуражки с козирки и с кокардата на колежа.

Обучението било осигурявано от високоерудирани свещеници като Ален, получили своето образование във Франция или Белгия. Снежин с гордост разказваше как любимото му училище било построено изцяло със средствата на свещениците и въпреки че Чирпанското земетресение през 1928 г. разрушило напълно горните етажи, сградата била отново възстановена. Много от учениците помагали доброволно за възстановяването рамо до рамо със строителите, а фасадата съществува и до днес.

Днес съпоставям чутото за “Св. Августин“ с условията в разни чужди или наши корпоративни компании, в които има куп задължителни обучения за толерантност към полове, религии и раси. И ето сега пъзелът се подрежда - от разказите на Снежин става ясно каква е била религиозната и друга толерантност от онова време. Първо, в двора на колежа имало два параклиса: един католически и един православен. Още тогава са били положени първите стъпки към обединението на религиите, нещо което наблюдаваме в последните години от Ватикана и православието. Второ, в класа му учели и две момчета от български мюсюлмански семейства. Имало и други деца мюсюлмани в съседните паралелки. Факт е, че това не е било пречка за обучението в колежа.

Сградата на колежа след след Чирпанското земетресение, снимка: личен архив

Чичо Снежин се гордееше с библиотеката си със стари книги на френски, а началото на създаването ѝ е било заложено, когато попаднал в богатата библиотека на „Св. Августин“. Сравняваше я с тази на Ватикана, представете си какви колосални количества книги е имало в колежа. Френските възпитаници се радвали и на собствен природонаучен музей, създаден от друг отец - Таверние. Всичко, което ми описваше Снежин, седейки кръстосал кльощавите си старчески крака на креслото в тъмния хол, сега се подрежда като един огромен пъзел.

Днес ми се иска да знам дали съкровищницата на колежа е запазена някъде, а не е изгнила в коридорите на някое подземие на БАН или в мазите на университетите. Спомням в детайли поразителни неща от разказите за онова минало и наистина ще е изключително жалко, ако безбройните скъпоценни книги и препарираните животни от музея на отците-успенци са пропаднали или са наблъскани, занемарени и чакащи във влагата благочестивата чиновническа ръчичка да реши съдбата им.

Колежаните са били насърчавани да се грижат за болни хора, а тези от по-заможните семейства обикаляли улиците на града, за да продават специално отпечатани спомагателни билети или марки, все дейности с благотворителна цел.

За да ми покаже как на дело това може да се случи на моята детска възраст, чичо Снежин поиска разрешение от родителите ми да отсъствам за един следобед и да отида с него на обучение. Настани ме в колата си и потеглихме. Накъде - не знаех. Стигнахме до болницата на Червения кръст, където след кратко чакане в коридора бях поканен в една от стаите да чета пасажи от “Война и мир“ на Лев Толстой. В помещението заварих три лежащи неподвижно жени. После разбрах, че това са жертви на пожар, с не много тежки изгаряния.

Четох им с вдъхновение сцените с Пиер Безухов и Наташа Ростова до пресъхване на устата. Накрая бях изпратен вместо с аплодисменти - с помахвания на пръстите на ръцете им, в знак на благодарност. Пациентите изглежда останаха доволни и мисля, че успях да внеса малко успокоение и мир в изгорените им тела и най-вече в изтерзаните им души. Даже мисля, че макар два часа от един обикновен детски следобед да не са кой знае колко много, все пак успях да се почувствам полезен за тези безпомощни хора, за които така или иначе друго нищо не можех да направя.

Мисля, че това беше първият път в живота ми, когато се усетих като голям и полезен човек. Сега разбирам защо тези занимания, благотворителност и милосърдие към болни във френския колеж са били така горещо поощрявани в ония далечни времена.

Учебното заведение просъществувало до 1948 г., когато дейността му била прекратена от комунистическия режим. След много години разбрах с тъга за нелепите съдебни процеси и дори за екзекуциите на отците преподаватели от колежа: Камен Вичев, Йосиф (Павел) Джиджов, Роберт Матей (Йосафат) Шишков и монсеньор Евгений Босилков. Те и други свещеници и преподаватели са били арестувани и обвинени в „участие в нелегална католическа организация и шпионаж“. Били подложени на мъчения и унижения и накрая разстреляни в една ноемврийска сутрин на 1952 г. в Софийския затвор. В по-нови времена, четиримата изброени бяха канонизирани от Папа Йоан Павел II на тържествена церемония. Помислих си, че ако чичо Снежин беше жив към тази дата, щях да му кажа, че е учил и живял сред светци. Което май си е чистата истина.

Днес неочаквано заваля сняг. Чичо Снежин явно се е сетил за нещо, което не ми е доразказал. Или просто иска да подскаже, че много се радва, че пиша за него.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Ръкавелите на стария полковник". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици" ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски" 59 или да я поръчате онлайн тук.

Следете новините ни в GoogleNews