Моя милост и Моцарт

Венци Мицов Последна промяна на 27 януари 2022 в 09:48 5378 3

"Пропих се, щото някаква си кучка
ме чупи и сега не знам си к'во,
седя си сам, рева и слушам Моцарт
и вените си режа със стъкло."

1. 1977 година

Не помня кога реших, че непременно трябва да свиря на пиано...

По-скоро това бе от нещата, които човек никога не планира. Бях странно дете от пролетарско семейство. Тата работеше в хлебозавода в Кюстендил. Мама пък шиеше дрехи ширпотреба в завод "Марек".

Помня, че някак случайно родителите ми бяха установили, че съм музикален. Това станало, след като се притеснили, че съм глух. Първо мислели да ме водят на УНГ, но после се усетили, че спирам да чувам каквото и да е, когато пусна грамофона.

Родителите ми ме заведоха в културния дом в Кюстендил с ясната идея, че трябва да свиря на акордеон. Само че там ме посрещнаха представителите на старата олд фешън немска музикална школа - другарят Христов по солфеж и елементарна теория на музиката и другарката Папазян - една много възрастна арменка, която преподаваше пиано.

И двамата бяха категорични - сакън, никакъв акордеон. Детето има слух и понеже е въздебеличко с големи ръце, няма как да свири на цигулка. Затова - пиано.

Речено - сторено. Пиано нямах. С мама нарисувахме бели и черни клавиши на една дъска. И така започнах да се упражнявам на сухо. Чат-пат вечер ми отключваха кабинета по пеене в Пето основно училище, което носеше името на някакъв партизанин (няма да носи името на Карлхайнц Щокхаузен, я).

В края на учебната година за първи път през живота си трябваше да се явя на продукция. Там всички от класа по пиано показвахме какво сме научили.

Бях шишкав и смотан хлапак. Беше ме срам и тогава другарката Папазян извади един картон, на който бе начертала сама петолиния с педантична точност. И с молив бе написала откъс от едно музикално произведение.

Съвсем кратък откъс от "Сватбата на Фигаро".

"Това, моето момче, е Моцарт! Той е кралят! Най-великият композитор за всички времена! Той ще ти помогне да се престрашиш и да заобичаш още повече музиката!", каза другарката Папазян.

Взех картончето. До мажор, 4/4 размер. До, до, до, ми, до, до, сол, сол, сол, до, сол, сол...

Транскрипцията беше като за първокласник. Но там, точно в кулминацията...

Там, където обикновено солистът пее каденцата... Там се спирах драматично. Изпусках въздух. И после атака към финала!!!

Първата ми продукция беше блестяща. Изсвирих три реда на пианото. На моята възраст Моцарт вече бе написал първата си симфония...

2. 1984 година

Неусетно ранните детски години отминаха. Другарката Папазян я пенсионираха, аз минавах през различни учители и се блъсках да намеря себе си. Свирех какво ли не. Някъде около 1984 реших, че Кюстендил е тесен за големите ми музикантски амбиции и започнах да се готвя за изпити в Музикалното училище в София.

Свирех и опитвах различни неща. Но Моцарт, с когото се бях сблъскал при първото ми излизане на сцената, все не ми се получаваше. Някъде по това време моята учителка, доцент Лидия Кутева, ми каза горчивата истина: "Моето момче, ръката ти е тежичка за Моцарт. Но виж, Бетовен с неговата буря и устрем ще ти паснат страхотно".

И речено - сторено. Вместо да свиря Моцарт, аз нападнах Соната номер 5 от Бетовен. До минор. С нея кандидатствах в Музикалното училище и ме приеха.

Приеха ме сред последните. На моята възраст Моцарт бе първи в Европа и бе написал няколко симфонии и опери...

3. 1986 година

Учех в класическо музикално училище, но вече бях много изкушен от рок музиката. И затова с мои приятели решихме да направим немислимото. Да изсвирим последната част от Моцартовата соната ла мажор ("Рондо ала турка") с рок група.

Още повече, че някой от големите хардрок китаристи вече бе правил това. И направихме няколко репетиции. Получаваше се ужасно, но това не ни спря да излезем на някакъв самодеен концерт в читалището в Кюстендил и да се опитаме да забием тази блестяща и доста сложна за свирене част.

Дали се получи? На знам. Озвучаването беше ужасно. Публиката беше съставена от подпийнали тийнейджъри, част от които натискаха гаджетата си по ъглите на залата, а други така се бяха нафиркали, че им беше все тая дали свирим Моцарт или Весна Змиянац.

Като цяло, след като свършихме, не бяхме много словоохотливи.

На същата възраст Моцарт вече бе автор на оперни, симфонични и концертни шедьоври.

4. 1987 година

Перестройката вече се усещаше във въздуха. През 1987 в София се проведе първата кинопанорама. А един от филмите там бе "Амадеус" на Милош Форман.

Помня, че се редихме няколко приятели за билети цяла нощ. Сменяхме се през два часа, стояхме на пост по двама все едно сме на война. Такъв огромен глад за кино съм виждал само тогава. На практика с киното у нас пристигаше свободата.

А после помня как гледах "Амадеус" в кино "Сердика". И как се опиянявах от трактовката на Питър Шафър - геният срещу посредствения. Божията благодат срещу закостенелия академичен терор. Моцарт срещу Салиери.

Помня как Салиери гледаше тайно партитурите на Моцарт и как изгори кръста, защото Бог не му е дал талант.

Някъде по това време започнах да пиша музика. Пишех пиеси за пиано, струнни квартети, инструментални неща.

И все си казвах, че ще постигна нещо голямо.

Бях десетокласник. На моята възраст Моцарт вече бе изнесъл няколко хиляди концерта...

5. 1989 година

Комунизмът падна. Моите съученици, с които заедно гледахме "Амадеус" и ходехме по концерти, един по един завършвайки си събираха багажа и заминаваха. И аз ги изпращах, махах им с ръка и им казвах: "Скоро ще се видим". Но знаех, че те няма да се върнат повече в тази тъмна и мрачна ченгеджийска клоака.

Беше 31 декември 1990 година. Седях у нас и слушах "Реквием" от Моцарт. Беше странно време. Имах чувството, че ни очакват велики промени. И с трепет слушах последните тактове на "Лакримоза". Последната страница, която е написала ръката на Моцарт.

Имах няколко записа на "Реквием". С Караян, с Карл Бьом, с Дьорд Золти.

Аз бях на 19 години. На тази възраст Моцарт има 29 симфонии... А на мен ми предстоеше първи опит в този жанр... Неуспешен...

6. 1995 година

Светът около нас се сгромолясваше. От дълбините на фекалното блато поникна чалгата - като едно цвете на злото, но не от Бодлер.

Предстояха славни години, в които щяхме да живеем не под звуците на Моцарт, а под звуците на опуси като "Тигре, тигре", "Радка пиратка" и "Селската баня".

Опитвах се да оцелея. Повтарях си, че това е временно, че всъщност скоро хората ще спрат да живеят с тая гадост. Повтарях си, че скоро мутрите ще изчезнат и вместо тях ще се появят едни мили, добри и възпитани хора, които ще милеят за изкуството.

И докато си повтарях това, се опитвах да пиша музика. Да говоря с приятели за Моцарт.

Само че никой не се интересуваше от това. На никого не му пукаше. Скоро тате, който ми купи първото пиано, щеше да си отиде. Скоро аз щях да изоставя музиката, защото нямаше за кого да я правя.

Скоро всичко щеше да потъне в мрака на прехода...

На тази възраст Моцарт вече пишеше "Сватбата на Фигаро" и "Отвличане от сарая"...

7. Някъде напред във времето

Веднъж, доста години по-късно, седях у дома и слушах 40-а симфония от Моцарт. Сол минор. Една от най-великите му симфонии. Вече бях женен. Имах дете. Животът ми се бе стекъл странно. Дълго бягах от музиката, но тя все ме настигаше, колкото и да се опитвах да се отрека от нея.

Една вечер по БНТ пуснаха "Амадеус" на Милош Форман. Бяхме седнали в хола - аз, жена ми и синът ми. И след като филмът свърши, малкият тогава мой син започна да ми задава въпроси. За Моцарт. За музиката. За това защо едно нещо е такова, а друго - различно.

И тогава...

Някъде там, в тоя миг аз разбрах. Разбрах, че цял живот съм се опитвал да бъда Моцарт.

И цял живот съм установявал, че никога няма да бъда Моцарт.

Още от оня ранен миг, в който излязох за първи път на сцената, за да изсвиря едни 16 такта от негова опера.

Бях възрастен. Моцарт не беше имал късмета да доживее до моята възраст. Но за малкото си години живот бе осмислил биографията на стотици лишени от неговия талант музиканти като мен.

Честит рожден ден, Волфганг Амадеус.

Днес е 27.01.2022 година.

Ти беше гений! А ние не бяхме! И този факт по някакъв начин осмисля нашия живот.

Защото ние, бездарните, щяхме да съсипем света, ако не бяха гениите...

Това е моята история с Моцарт, който днес има рожден ден.

...и нещо любопитно за край...

Наскоро разбрах, че бонбоните с марка "Моцарт" вече не се произвеждат, защото компанията, която ги правела, фалирала.

Това, да ви кажа, е само работа на Салиери...

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

4023

3

dolivo

27.01 2022 в 19:23

има ги бонбонките, франчайза живее :)

чуден разказ, поздравления!

сега, как се стигат висоти - мери се да си по добър от себе си предния ден.

току виж, невъзпрепятстван от мерилки други и критики, надскочиш някой, и някой ти каже браво

меренето по шепа гении съсипва подрастващия, и е смазващо за психиката, дори за гении в началната си фаза

1000

1

тъпчо

27.01 2022 в 10:36

Чудесно написано. Само малко уточнение:
Салиери в никакъв случай не е бил бездарен. Напротив - талантлив за времето си. Просто не е уцелил момента. И не е бил поне малко гениален като Моцарт. Гений срещу талант. Не случайно във виена наред с кафене 'Моцарт' има и кафене 'Салиери'.
От лакримозата на Реквиема Моцарт пише само няколко такта - маркира оркестровата и вокалната тема. Оригиналът е изложен в къщата-музей на Domgasse 5 във Виена.
И накрая, бонбоните 'Моцарт' слава богу не са изчезнали съвсем. Произвеждат се от няколко фирми и само едната май го е закъсала. На вкус не са нищо особено, но за сувенири на туристите са си ок.