Лили - разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 01 октомври 2022 в 08:30 6651 0

Здравка Евтимова

Снимка Сергей Антонов/OFFNews

Здравка Евтимова

Трябва да се науча. Обезателно. Колкото по-бързо, толкова по-хубаво. Но беше студено. Не водата, тя беше приятна като капучино с канела, но вятърът, вятърът я блъскаше. Лили беше скъсано найлоново пликче – от тези, в които си слагаш ябълките и после изхвърляш. Но аз не съм за изхвърляне, каза си Лили. Внушиш ли си, че си за изхвърляне и ще те изхвърлят, то ще е написано на лицето ти с флумастер. Добре, Кристиян се усмихваше както по-рано, висок и тънък. Тя харесаше точно това. Мълчанието му харесваше, то беше като дъжд за тревите – само чакат капките и тръгват нагоре, пробиват земята и развяват зелените си знамена с вятъра.

Харесваше усмивката му, харесваше лицето му и когато не се усмихваше. Харесваше новите му обувки и старите. Беше толкова хубава с него. Понякога той правеше кафе и беше прекрасно, купуваше хляб и беше вкусно. Когато похапнеше трохи от този хляб, й вървеше през целия дин. Харесваше най-старата му риза, когато имаше да прави нещо важно, например презентация за изпита си по историческа граматика, тя обличаше ризата му и презентацията ставаше мощна и убедителна. Когото се боеше, че госпожа Попова, директорката на агенцията за преводи, ще я мъмри, тя обличаше най-вехтата риза на Кристиян, обуваше чорапите му и наказанието се разминаваше.

Но не презентациите бяха важни. Важно беше, че Кристиян изпълваше стаята с равното си дишане, което я успокояваше. Кафявият му поглед разстилаше тишина, а стъпките му, тихи като първите кокичета в градинката й, носеха пролет – макар че сега тлееше дълбока есен. Харесаше как се облича и как говори – тихо и равно като алея, по която се разхождат деца. Беше се превърнал в нещо постоянно и сигурно в дните й - например днешната дата в календара, песента на телефона в шест сутринта, чашата кафе. Той беше вятърът над трамвайна спирка, от която Лили не хващаше трамвай, за да пести.

Разделяха парите точно и ясно в таблица. Записваха – тя го правеше – колко е внесъл той, колко тя. Какво платил той и какво тя - но Кристиян не държеше да знае. Накрая й оставяше всичките пари, което бе спечелил, често много, по-често малко, но достатъчно и въобще не се интересуваше какво е направила с тях. Но как можеш да излъжеш такъв човек и защо? Той обичаше прегорели картофи, прегорели фъстъци – беше решила още съвсем в началото да готви каквото тя иска – печеше, къкреше, вареше всичко по свой вкус и Кристиян ядеше с нея.

Кристиян, такова тежко име не отиваща на характера му, мек като детска кофичка с пясък. И тя започна да готви каквото обичаше той – човекът хапваше, без да приказва, но лицето му (малките бръчици около устата му тя познаваше по-добре от пътя към неговата гарсониера, където живееха) – това лице грейваше след обикновената й супа с картофи. Накрая се получи така, че й оставаше всичко – парите си, дрехите си, и когато на десети май дойде рожденият ден, я попита:

– Може ли да ми дадеш 60 лева, за да ти купя подарък?

Тя държеше финансите, тя беше човекът, който управлява, той не можеше да управлява нищо, живота си никак. Тръгваше на работа, казваше й „Пази се“. Не се сещаше да я целуне, но тя го научи – защото след тази целувка й вървеше през целия ден. Беше неприлично разсеян човек. Една вечер й призна:

– Изгубих си якето.

Беше хубава дреха, заедно я купиха – Лили плати, той стоеше встрани, измърмори – „Много е скъпо, да не хвърляте пари.“ Само да беше казал – „Искам то!“ - Лили щеше светкавично да изскочи от магазина, но той изтърси съвсем друго нещо.

- Топло яке беше – каза Кристиян. – Ще ходя четири недели на работа и ще го наваксам.

Просто умът на Лили работеше така – подозираше: - може би го бе продал, за да купи подаръче на дървената Людмила в службата им. Може би когато избъбри, че ще работи в неделя, имаше план да излезе с нея. На той, този Кристиян, й каза, че иска Лили да отиде с него, защото как ще изкара толкова време без Лили. Постоянно си губеше телефона, торбичката със сандвича, ръкавиците, шапката.

Не я питаше кое колко струва, даваше й парите, дори накрая й каза – ще прехвърли заплатата си на нейната сметка и Лили не можеше да определи – слабохарактерен ли е, тъп ли е? Тя ли е най-ограничената жена да пропилее живота си с такъв мухльо?

Може би просто й се щеше да го види ядосан. Маже би й беше омръзнало да бъде начело, да си къса нервите с всичко. Да, беше мил, но човек не може да понесе купичка малини за десерт цял живот. Човек иска да изпита всичко, да печели възхищение, името му да означава блясък, сила, а в Кристиян нямаше блясък. Нямаше борба, чувстваше се затворена в някакво забутано селско дворче - чисто и подредено, но глухо - дълбока провинция, няколко бабички на пейката пред кметството. Дори клюки нямаше.

- Щастието е далече отблясъка – каза й Кристиан.

- Сигурно ще кажеш, че е глупаво – обърна се към него Лили. - Отивам си.

Той не можеше да повярва. Промърмори „Защо?“, но не получи отговор. Стана й тъжно наистина, но какво е глътка тъга, когато искаш животът ти да бъде плуване в океан с луксозен кораб, лайнер, достъп до курорти, сервитьори в бели сака, усмихващи се възпитано, блещукащите очертания на друг континент. Да дреме в тихото дворче, да бере вишни и да прави сладко, после лютеница с доматите, които е отгледала. Не.

- Може ли да ме закараш до гарата? – попита Лили.

Той я закара до гарата, колата му, естествено, беше стара и, естествено, добре поддържана. Лили я беше блъскала няколко пъти при паркиране – като начало в един спрял не на място камион, после в трамвай, и накрая по улица “Мария Луиза“ отнесе огледалото на един повехнал Опел. Кристиян дори не вдигна скандал. Беше по всяко време отворена книга, а Лили обичаше загадките, умееше да открива несъответствия между думи и постъпки, разшифроваше причините зад лъжите, които се раждаха всяка минута около нея.

Така беше изграден умът й – да хапе, да вижда улики, да ги свързва в плътна мрежа около хората и да знае защо мамят така, а не иначе. Очите й виждаха онова, което другите не забелязваха. Мислите й построяваха пътища до места, където никой не би желал да попадне. А с Кристиян тези мощни, безценни черти на характера й оставаха неизползвани- както баба й Лиляна, мъдра жена, бе подхвърлила: - „Да имаш къс самородно злато и зиме да затискаш с него киселото зеле в кацата.“ Тъпо нали?

Кристиян я закара на гарата. Свали двата куфара, в които бе събрала багажа си, след това измъкна от багажника още един. В него беше натъпкал без логика, без ред и естетика всичко ценно, което бе останало в гарсониерата му – картина на диво море, която му бяха подарили колегите за рождения ден. Беше програмист, като че не ходеше по земята, а постоянно газеше в пясък и вода - в куфара беше хвърлил онова прекрасно украшение от бронз - антилопа, награда за сложна програма, която бе измислил, Лили тази миниатюрна статуя. В смачкания куфар бе натъпкана още една малка картина – не картината, а рамката бе привлякла вниманието на Лили. Под нея лежеше старият часовник, който тя харесваше.

Без друго щях да си ги взема – усмихна се в мислите си Лили. Той знае, че каквото ми допада, рано или късно попада в ръцете ми. Много по-лесно е да ми го даде с добро.

- Не искам да си отиваш – каза й Кристиян.

Тя не му отговори. Храсваше мълчанието му, но то й беше тясно. Харесваше го, но не можеше да живее без предизвикателства, искаше да проследява, да рови, да разкрива, а той беше празен лист от тетрадка. Но когато облечеше ризата му, най-старата, през деня пред нея се отваряха пътеките на радостта. Той беше натъпкал още неща в един найлонов плик – най-хубавия си пуловер, чифт чорапи, които Лили имаше навик да обува в случай на сблъсък с колеги в агенцията – там от всеки лист хартия беше повод за битка.

Лили откриваше грешки и изобличаваше този, онзи -всъщност поредния неграмотен елемент в екипа. Тя искаше и не криеше желанието си да оглави агенцията. Не се стесняваше да демонстрира превъзходството си. Умът й беше прекрасен механизъм, елиминиращ е в зародиш пропасти, заговори и двукраки хлебарки С Кристиян този механизъм бездействаше.

- Не си отивай – отново я помоли той.

Тя обичаше гласа му – беше тих, като на баща й – кротък възрастен човек, който забелязваше предателствата, въздишаше и отбелязваше с угаснал поглед – „Горкият човек“.

- Разсъскай го. Сега ти е паднал в ръцете - намесваше се майка й, но баща й не разкъсваше никого. Той беше топъл есенен ден, който правеше щастливи и малки, и големи, и мързеливците, и работливите, което според майка й беше наистина проява на малоумие.

- Добре че светът е измислил парите – кимаше майка й. – Те поставят некадърниците там, където им е мястото – край контейнерите за отпадъци.

- Не си отивай – измърмори Иван. –Ако искаш, ще започнем да се караме като всички нормални хора.

Лили не отговори. Той бръкна в джоба си – беше разсеян като есенната мъгла. Купчина окапала есенна шума беше Кристиян. Извади пари.

– Вземи – каза. - За всеки случай.

Без да приказва, Лили преброи банкнотите- четиристотин и десет лева.

- Благодаря – отговори тя. Раздели ги - на по-едри банкноти; десетолевки и двайсетолевки. Разпредели ги в различни портмонета. При нея всичко беше изрядно и излъчваше блясък. Тя трябваше да бъде програмист, не Кристиян – за нищо не ставаше, горкият. Така харесваща усмивката му. Жалко, че с това заседяване пред компютъра щеше да напълнее.

Обичаше да готви като майка си – просто умееше и го правеше удоволствие – блюдото има своя логика, своя пътека, чрез която достигаше съвършенство. Когато сложиш повече сол или твърде малко джоджен, веднага проличава – подправките бяха вселената на наблюдателния човек. Лицето на Йоан се променяше след всяка хапка от невероятната гозба, която тя създаваше всяка поредна вечер. Тогава то светеше – беше красиво. Всеки друг би се разтопил от възторг пред кулинарните й шедьоври. Кристиян мълчеше.

- Може ли да поседя с тебе във влака? Да пътуваме заедно?

Лилия щеше да хване експреса за Бургас.

- Само за няколко гари - помоли Йоан. – Не тръгвай, ще те науча да плуваш.

Но тя вече се беше научила – водата беше все още топла, но вятърът, о, вятърът беше капан, който я предизвикваше – силен, напорист, нагъл - това беше необходимо на Лили. Сила, която блъска. Нещо, което обезателно тя трябваше да победи. Светът е за победителите, всички останали са обслужващ персонал. Изпрати я до Стара Загора, прилепчив човек. Не програмист, а лепило. Кристиян не умееше да приказва, заплиташе се като шал около врата й с всяка дума, но все пак й избъбри:

– Като те няма, няма смисъл.

Не го изчака да продължи. Нямаше смисъл. Тя слезе на гара Стара Загора. Той свали трите й куфара, целуна я и това беше.

- Връщай се на влака – напомни му Лили и Кристиян се обърна към вагона. Съветите й почти винаги бяха мъдри.

- Вземи - каза той. Свали елека от гърба си и й го даде. - Да ти носи късмет.

После влакът понесе вагоните си и Кристиян към Бургас. По дяволите, сега Лили трябваше да плаща за такси до автогарата – щеше да замине с автобус все някъде, след нова всички пътища са открити. Париж, Берлин, Ню Йорк. Добре, че й бе оставил дребни – все пак човек трябва да разполага с налични пари за таксиметровите шофьори, за кифличка и капучино.

Беше свободна – от хубавия му глас, който я връщаше назад. Не искаше да се вижда с баща си, за когото всички хора бяха „горкички“. Това не беше така. Хората мамеха с такава лекота, с каквато дишаха. Прекрасно – всеки човек (с изключение на Кристиян) беше измамник – следователно поле за действие, случай, който предоставяше на Лили неограничени възможности да блесне с остротата на интелекта си.

------

Град София отдавна беше престанал да се удивлява. Столицата не изпитваше никакво възхищение при вода на автомобили с размери на междуградски железопътни гари. Такъв презокеански лайнер с четири колела спря пред един съвсем обикновен блок – нито саниран, просто панели, струпани една върху друга до осмия етаж, остъклени балкони, четири квартала далеч от центъра на най-големия град в България. Панелка, която едва ли заслужава пред нея да паркира космическа совалка.

От совалката слезе жена – не особено висока, с руса, очевидно грижливо боядисана коса, с дрехи, които със сигурност струваха повече от блока с всичките му остъклени тераси и останалите паркирани наоколо коли – оказали се далеч от първа автомобилна младост. Лицето на жената както повечето женски лица, беше красиво. Обувките - за онези, които разбират от обувки - бяха симфония от кожа, кой знае как попаднала в тази асфалтова провинция.

Жената енергично пое към вход В на блока. Вратата не беше заключена, още един детайл, говорещ за състоянието на жителите - от тях едва ли си струваше човек да открадне каквото и да било. Асансьорът естествено не работеше. Елегантната госпожа не даде вид, че е удивена от този факт. София едва ли можеше да смае когото и да било, според нея. Изкачваше стъпалата грациозно, с лекота, като че обувките й докосваха клавиши на пиано.

Фигурата й беше гъвкава, очевидно цяло състояние беше вложено в нея – фитнес, хранителен режим, масаж и всичко необходимо за придобиване на съвършенство.

Жената стигна до петия етаж, ръката и, бяла лунна пътека, докосна джоба на сакото и извади ключ. Напъха - с неописуемо изящество - ключа в ключалката и го превъртя. Вратата на апартамента се отвори.

- Кристияне – извика жената. – Кристияне!

Изведнъж – но жената не признаваше думата „изведнъж“ , защото в живота всичко подлежи на планиране - с известно забавяне пред непознатата изтърча момче на около три години, пък можеше и да е на повече или по-малко, кой да гадае за възрастта на едно облечено в мърляв гащеризон хлапе? Във всеки случай главата му беше остригана до кост.

След остриганото се появи друго - със сигурност сополиво - хлапе. То се клатушкаше несигурно. Още не можеше да ходи стабилно – два косъма на главата. Точно в центъра космите бяха пристегнати на кукуригу с розово ластиче.

След двата гуреливи гущера изплува жена. По-скоро висока, видимо затлъстяваща, в рокля, която й стоеше като комин – твърде широка кройка, в която телесата на жената плуваха като патици.

- Кого търсите? – попита жената, затънала до врата в комина на роклята си.

Непознатата й огледа. След малко от кухнята – ако се съди по миризмата на загоряла запръжка, извираща от тази посока – се показа висок, върлинест тип. Слаб, кожа, кости и сухожилия, избелели дънки, фланела, вероятно от втора употреба, защото той плуваше в нея като кораба „Титаник“ сред океана.

- Какво има… подхвана върлината. Погледът му се препъна в красивата жена.

Дългият загуби дар слово и всички останали дарове на природата, предоставени на човечеството.

- Лили! – прошепна. След това гласът му се окопити. – Лили…Лили! – задави се мъжът.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови