Крачка напред, две крачки назад

6-и януари, понеделник.

Едно време сър Боб Гелдоф пееше "Tell me why I don't like Mondays", а аз повтарях в транс този припев всеки понеделник сутрин, а особено първия понеделник от новата календарна година.

Както и да е, сър Боб Гелдоф не е обект на този текст и го намесих само за да видите колко съм възрастен, вадейки изводи от музикалните ми вкусове.

Та понеделник сутрин е. 6-и януари.

Родните телевизии се занимават с важните неща. Антон Хекимян е в Калофер. Температурата е минус 7, но се усеща като минус 15 (как ги мерят тия усещания, не знам, сигурно си има някакви уреди).

Хекимян говори с кмета, с някакви хора, събрали се накуп. Лее се вино, настроението е приповдигнато. В някакъв момент всички се юрват в ледените води на реката и започва едно хоро.

"Детето цяла нощ не е спало от вълнение, иска да играе хоро във водата" - казва мъж и аз превключвам на НОВА.

Там Румен Бахов е в панагюрското село Баня. Дама в народна носия прави мекици. Лее се вино. Жителите на Баня изразяват своя протест - калоферци монополизирали хорото в ледените води.

Следва същата сцена - мъжете влизат в реката, танцуват, пият вино, ядат мекици.

Спирам телевизора. Отварям лаптопа.

"Хорото е примитивно. Противно! То е символ на ретроградността! Ние сме прост народ! Заслужаваме да OMREM F ACKI MAKI!!!!" - чета постове на хора, за които знам, че са далеч над средното ниво на интелигентност.

Затварям фейсбук. Отварям сайтовете.

О, да, и там е същото.

"Хорото е наша гордост!" - пишат едни автори.

"Хорото е срам!" - пишат други.

Спирам да чета. Това съм го чел много пъти! Толкова много, че ми иде да си направя лоботомия и да залича способността си за четене...

Наша ли е луканката?

Знаете ли, ние сме странна страна.

У нас за всяко нещо има две тези.

Едната теза е нелепо казионна.

Другата - нелепо опозиционна.

Ако един човек пожъне някакъв успех, ще се случи следното.

Едните ще ревнат как този успех бил част от великата ни история и продължение на факта, че хан Крум пил вино в черепа на Никифор.

А другите ще заплачат горко как това не е никакъв успех и че тоя не го знае никой и че ние никога не сме имали никакви успехи и никога няма да имаме.

Двете тези битуват в информационния мейнстрийм до такава степен, щото вече не можем да живеем, ако не заемем страна в тоя абсолютно малоумен спор. Спомнете си миналата година, някъде по това време. Димитър Маринов излиза на сцената на Кодак тиатър, за да получи ОСКАР за филма "Зелената книга" заедно с част от екипа на филма.

Резултатът в българския медиен и социално-медиен мейнстрийм:

а) Маринов постигна голям успех за България (човека от много години не живее в България и България никога не се е интересувала от него);

б) Маринов е патриотар, консерватор, той не постигна никакъв успех, наградата ОСКАР не е за него, какво ми вее тоя трибагреник, той е атакист и съратник на Валери Симеонов и Расате едновременно (либералните тези винаги са такива, когато прочетете някоя от тях, искате веднага да се самоубиете, за да не цапате майката Земя със себе си, защото сте имал нещастието да се родите на тая прокълната територия).

Това е реалността. В спора за това дали нещо е родно и трябва да се гордеем с него или сме жалки плагиати, съвсем наскоро един сайт пусна грандиозна новина.

Тя гласеше - "Луканката не е българска".

Огромна, епохална новина!

Ако сте набивали луканка, пиейки вино от черепа на Никифор (пластмасова реплика, закупена от Илиенци), в този момент всичко рухва.

Край!

Не бе, честно ли се вълнуваме от това дали луканката е българска или не?

Искам да видя една статия от английски сайт, в която да се занимаят с темата дали традиционният фиш едн чипс е толкова традиционен?

Да видя как с огромна радост някой местен журналистически корифей е достигнал до тъжната истина, че няма как фиш енд чипс да е традиционен, защото... картофите идват от Латинска Америка. Да е жив и здрав сър Франсис Дрейк, че донесъл компири на острова от района около братско Колумбие (той добре, че не е донесъл още тогава други колумбийски продукти, че историята на света щеше да се развие по друг сценарий).

В крайна сметка на очи се набива следният факт - двете основни тези имат нова тема за спорове.

Луканката.

И ако погледнете новината, т1 поражда следните коментари:

коментар А (либерално трагичен) - Видехте ли ВЕ, и луканката не е българска ВЕ, за нищо не ставаме ВЕ, НИЯ сме незначителни и не заслужаваме нищо ВЕ!

коментар Б (патриотично проправителствен) - Негодници, отцеругатели, майцепродавници, ВИЯ взехте ли грантовете, за да плюете MAJKA BALGARIQ? Луканката е българска, плод на успехите на консервативното управление! КОМОНИЗДИДЕ източиха водата на Перник ВЕ!!!

И така си живеем с две тези. Две тези, които са в състояние да скапят всичко, което се сетите.

Пример - преди време четох нещо за учителя физик Теодосиев, който подготвя деца за всички елитни университети в света. Прави го сам, без да чака нещо от държавата.

Знаете ли какви коментари имаше после?

"ПИШАТ ЗА НЕГО, ЗАЩОТО Е ГЕРБАДЖИЯ! АКО НЕ Е ГЕРБАДЖИЯ, НЕМА ДА ПИШАТ ЗА НЕГО!"

С това слагам край на темата за луканката...

Хорото и неговите трудови хора

Преди време започна да ми прави впечатление, че хората, обединени около двете основни тези на мейнстрийма, са абсолютно еднакви и взаимнозаменяеми. Така, както консервативната част от обществото ни защитава настървено своите тези, така и либералната прави същото.

Едните са склонни да говорят за хорото като за светиня. Нищо, че не умеят да танцуват хора, че не познават автентичния фолклор и че не знаят кои са фолклорните ни области и къде фолклорът ни е най-автентичен.

Другите пък настървено твърдят, че са за свобода, за правото на всеки да изповядва убежденията си, но това приключва в момента, в който видят нещо, което... щях да кажа "не ги кефи", но според мен отговорът е друг - не им е в тренда. Завчера прочетох коментар от един градски либерал, който каза - "прайда не ме дразни, хорото ме дразни".

Ами не, няма разлика между прайда и хорото. И двете са шарена проява на нещо. И двете са ми соц манифестации. Ама да седна да клеймя едно от двете - мога, но за какво?

Единственото, което ме дразни е, че онова място пред Народния театър не е ОК за хора. Не за друго, а защото не бива да се пречи на театъра. А и не е ОК пред академичния театър да се вихри нещо подобно. Пробвайте да потанцувате казачок пред Мариинския театър в Петербург или пък хорнпайп и жига пред Роял Албърт Хол. Не ми се вярва този опит да остане без последствия.

За всяко нещо си има място и това е повече от ясно.

Единственото, за което няма място и време, е интелектуалната мощ на родния мейнстрийм, който е готов да определи всички и по всяко време само и единствено през гледната точка на популярните в момента опорки.

"Харесваш фолклора - ти си консерватор и националист."

"Харесваш модернизма - ти си либерал и розов активист."

За всеки един от нас е приготвено място в тези две чекмеджета. Вие къде ще се поставите сами?

Междувременно в една паралелна вселена

Междувременно животът си тече и - за ужас на либералния и консервативния мейнстрийм - не се подчинява на опорните точки.

Хората живеят зле (за разлика от тезата на консерватори и проправителствени идеолози), в Перник няма вода (въпреки подигравките на либералната част от родния интелектуален елит - "хак да ви е, щом сте прости провинциалисти, които не припознават теориите за полиаморните бракове и джендър разновидностите), а на други места се случват други неща, които не са интересни никому.

Нито на медии.

Нито на опиниънмейкъри и инфлуенсъри.

Помните ли читалището в град Шипка?

Да, онова същото, което преди известно време стана печално известно като читалището, което всеки момент ще падне?

Съвсем скоро бях в град Шипка.

И знаете ли какъв е големият проблем?

Той вече не е в читалището.

Той се корени във факта, че в града се раждат по около 10 деца годишно!

10!!!!!

Запомнете тази цифра.

Преди време бях написал една антиутопия за изчезващия българин.

Либералите ме направиха на кайма - бил съм апокалиптичен патриотар.

Консерваторите - и те. Бил съм безродник и соросоид.

С нетърпение очаквам предстоящото преброяване на България. И последващите коментари след него. Не че не знам какво точно ще напишат всички, но въпреки това тогава ще попитам пак - видяхте ли къде е проблемът? Или пак да поговорим за произхода на луканката?

Крачка напред, две крачки назад

Не, това не е моя мисъл. Това е мисъл на Ленин. Да бе, същият онзи Ленин.

В хорото понякога стъпките са такива. Една напред, после две назад.

Така в съветска Русия определили политиката на НЕП. Тогава, поради мизерията и глада, комунистите върнали донякъде частната собственост. За малко, колкото да се понатрупа малко ресурс, па после утрепали НЕП-маните и продължили напред.

Нашата идеология е такава - една напред, две назад.

Ние не се занимаваме с важните теми, защото трябва да се люшкаме в хорото на общественото мнение.

Определяме се като либерали, консерватори, като зелени или като либертарианци, като социалисти или като християндемократи.

Но правим всичко това само и единствено с идеята, че не трябва да мислим.

Мисленето днес е лукс. Вместо да мислим, повтаряме чужди мисли и изповядваме чужди ценности.

Не че си имаме наши!

Нямаме!

Но ако - не дай си, боже, вземем, че си ги създадем, ще ни се стъжни.

Обществото ни вече не понася и отхвърля като чуждо тяло всяка идея, която се отличава от кресливостта на "правата" вяра.

Знаете ли!

Понякога наблюдавам отстрани основните идеолози на различните (две) идейни групи у нас.

И имам следното усещане - и либералните, и консервативните  гурута успяха да направят така, че либерализмът и консерватизмът се приемат у нас като мръсни думи.

И това ще е така до момента, до който основните, глобални концепции за обществено развитие не загубят основната си ракова клетка - комсомолският плам.

Дали това ще се случи - никой не може да каже.

Но дотогава ще четем за това българска ли е луканката, ще се самобичуваме над тезата, че за нищо не ставаме, ще пием вино в черепа на Никифор, ще танцуваме хора и ще бдим да не би злите норвежки джендъри да не влязат през комина, за да вземат децата ни и да оставят на тяхно място Сорос, Ран и Ът.

А ние ще си вървим така - една напред  две назад.

И накрая, когато Хекимян влезе в ледената вода, за да покаже, че и журналистиката е близо до въжделенията на хората, ние няма да издържим.

Ще затворим вратата отвън и ще отидем някъде, където не пишат статии за това дали френските картофки са френски, дали са белгийски и дали са колумбийски.

...въпреки че не са полезни, защото се пържат в много мазнина и са богати на въглехидрати и скорбяла...

Следете новините ни в GoogleNews