Калин Терзийски

Трети март е. И мнозина ще кажат какво е 3-ти март. Мнозина ще чуят казаното и няма да се съгласят. За тях 3-ти март ще е нещо друго. Между хората никога не може да има съгласие. Просто защото са хора.

Никога не съм се чувствал човек. На всичкото отгоре съм убеден, че в наше време твърде много хора се чувстват като мен. Изпитват някакво странно и безнадеждно желание да се приобщят примерно към вида на котките или към обществото на някои други благородни същества, но да не се числят повече към човешкия род, който някак си се изложи. Всъщност – ще ни се да сме хора само когато искаме да получим облагите и привилегиите, които Хората имат. Но не и когато трябва да носим човешките отговорности.

Край с тези разсъжденията. Сега започвам с други разсъждения.

Тези, горните, които казват „Какво е 3-ти март” правят една сериозна грешка. Попадат във водовъртежите на „обективното говорене”. Без да си дадат сметка, че то е глупост, характерна за децата и идиотите. Няма нищо обективно на този свят: наречете ме агностик, но аз не вярвам, че дори и да има „обективен свят”, той да е познаваем за човека.

„Обективният свят” вероятно си съществува, той е там някъде – но ние изживяваме, живеем, плуваме, тъпчем, страдаме и пеем само в световете на нашите субективности. Аз мога да кажа не „какво Има ей там” – а мога да кажа само „какво Аз Виждам ей там”. Какво Виждам Аз. А не някой друг.

И ако се изказвам за това „какво е 3-ти март” аз ще постъпя правилно само ако кажа „какво е за Мен 3-ти март”

А защо написах „какво е 3-ти март за Поета”? Все едно аз съм Поета въобще, единственият поет? Не...

Просто аз съм поетът, когото аз познавам. Друг поет не познавам, за мислите на друг поет не мога да отговарям. Ще кажете: как така не познаваш? Това е или наглост, или недомислица!

Но аз ще отговоря: никой не може да твърди, че познава другиго! Не си живял в чужда душа, човече, не се изхвърляй – не си способен и една милиардна от това, което е Другият да познаваш! В Живота става така: ние плахо опознаваме донякъде една малка частица от себе си. А после силно се надяваме и другите да са като нас. И когато видим, че те по повърхностните си изяви наистина приличат донякъде на нас, ние съвсем безотговорно започваме да твърдим, че „познаваме Другите”. Каква наивност. Добре, че животът е кратък, та не можем да си дадем сметка за нейната Въпийущост.

И така: Какво е за мен, Поета, 3-ти март?

О, в началото беше свързан с мека, стара шапчица. Ще речете: какви са тия врели-некипели?

М-да. Мека, къдрава, вълнеста, пожълтеличка, зеленодънеста, уютна, малко срамна шапчица. С малко по-тъмно жълто петно на мястото, където е имало лъвче.

Малко срамна? – ще попитате мнително. Да. Малко срамна. Защото само аз нямах нова, съвсем беличка и ярка шапчица при приемането в редиците на детската организация Чавдарче. Децата имаха нови шапки-калпачета. Аз трябваше да се задоволя със старата, лишена от лъвчето си, но пък – по-автентична, по-„историческа” шапка, останала от моя голям брат.

Защо ли? Тогава някак се научих на небрежно-стоическия маниер на родителите си (основно на майка си) – той казваше така: Какви са тия глупости сега, какви са тия еснафщини, сега и нова шапка ще вземем да купуваме, защо, след като има стара? Детето трябва да се научи на презрение към вещите, на презрение към всичко, което може да го закачи със суетата си, със суетността си, с лъскавината си – детето трябва да знае, че работата не е в новата, искряща от новота шапка!

Работата не е в лъскавите и хубави, нови вещи! Те развращават и отклоняват Духа! Работата е По-Дълбока!

С времето и аз възприех този маниер на мислене. Лъскавината на Шапките и на другите Неща ме радва, но в същото време предизвиква у мен леко, насмешливо презрение. И така. На 3-ти март 1977-ма, сто години след началото на Руско-турската война, аз, Калин Терзийски от град София отидох на церемонията по приемането в организация Чавдарче със старата, баткова шапка, която нямаше лъвче, но миришеше на история. И, апропо, приличаше доста повече на шапка на истински опълченец от новите шапки на другите дечица. Помня: на 3-ти март ми беше неудобно. Не само заради старината на шапката и не само за това, че нямаше лъвче. Беше ми генерално неудобно от това, че съм различен от другите. Когато си различен от другите – започваш лека-полека да изграждаш особената „гордост на различния”. И така – аз започнах. Сега мога да видя снимка от тази „церемония”. И да кимна с умиление – какви дечица – малко след бебешкия им период – но вече с бели ризи и калпаци! Умилително. И само аз – като тъмно петно – със стар калпак. Също умилително.

Бих препоръчал на цяла България да тръгне по тоя път – на развиване на гордостта на различния. Това е един мъдър път.

За мен с годините след това 3-ти март ставаше...сега ще експериментирам и ще кажа така: Саваше какво ли не! Ту беше неясна и чужда „институционализирана” дата. Ту беше извор на гордост, една такава – леко кръчмарска, като след футболна победа гордост – във времена на пиене и бохемство – чудесен повод за поръчване на цели кани червено вино и весело разточителство! „Дайте за нашата българска маса още пет кани от червеното и нека пеем!” – и това – изревано с най-красив, ботевски глас – а румените бузи греят над дългата, бохемска брада и песните започват и ехтят!

Най-често и всъщност – винаги – 3-ти март е извиквал у мен образ. Образът на стар опълченец. Може би онзи от картината на Вешин. Но в моята ярка, съвсем картинна представа опълченецът не е като в картината на Вешин (Самарското знаме) – там опълченецът (дядо Цеко Петков) е с черен калпак – моят опълченец е с бял. Всъщност – жълтеникав. И ако се замисля – съвсем прилича на този, с който аз бях на приемането си за чавдарче.

В други времена 3-ти март за мен беше повод за гняв. Съвсем типичния гняв на вече немладия човек, който усеща, че животът му се изплъзва, лека-полека, а той още не е „заживял истински”.

Той...тоест – аз... поглеждам и виждам (както беше казал президентът Стоянов, преди време) че паментикът ни е Руски паметник, големите ни булеварди са руски булеварди, наречени на руски генерали и политици: Гурко, Дондуков, Скобелев, Столетов, Игнатиев...че най-забележителните ни черкви са Руската и кръстената на руски княз – Александър Невски (който е бил васал на монголите-мюсюлмани)...И аз усещам...и че някак не живея в автентично-българска, автентично-своя, истински-истинска, самоосвободила се и самосъздала се – и заради това – горда страна.

В такива времена, мислейки така, ми е ставало някак тежко. Но тогава се е обаждал в мен именно този небрежно-стоически маниер на мислене, наследан от моята мъдра майка. Който казва: каква е тази еснафщина? Ти искаш да си имаш идеална, лъскава, суперготина, богата и „съвсем истинска своя страна”?

Та това го искат само запленените от вещите, разните смешни, не-стоически, дребни души!

Те разпространяват, генерализират личните си еснафства и вещомании в един общ, патриотично-национален мащаб. И както искат лъскави шапки (колички, вилички, часовници-ролексчета и смартфони) така искат „истинска нова, супер яка, силна, мощна и т.н. собствена държава”. М-да. Характерно за инфантилните вещоманчета, нали? Не, не казвам това с ирония.

Наистина – в по-зрелите си години установих, че патриотизмът е всъщност вид инфантилна неосъзнатост, генерализиран и реабилитиран егоизъм: когато те е срам да кажеш направо: „ искам да е Моето, а не Твоето”, казваш: искам да се слави

Моята Държава, а не Вашата!

И така. Сега...

...Сега за мен 3-ти март е това, което е казал в края на една чудесна книга („Кандид” на Волтер) милият Кандид.

Той е казал:„ И все пак всеки трябва да обработва своята градина”

Учителят Панглос му казва: Ако не се бе случило това, и това, и това...и изброява куп премеждия, през които Кандид и приятелите му преминават... та – ако не се бяха случили всичките тези неща – нямаше да сме в това положение, в което сме сега! Добро или лошо – то се дължи на това, което е било.

Учителят Панглос държи на прозрението на Лайбниц, че „живеем в най-добрия от всички възможни светове”. Това, което Е - е най-съвършено – само по себе си. Защото Е.

Ние преживяваме само този живот. И можем безкрайно да проклинаме този живот – но само него ще живеем. И можем да копнеем вечно (всъщност – доста кратко) за „някакъв друг по-истински и по-хубав живот”...но така – пренебрегвайки своя и копнеейки за друг – ще пропиляваме дадените ни минути и дни...

Та накрая на повестта Кандид казва: И все пак – всеки трябва да обработва своята собствена градина.

И аз съм щастлив вече да мисля така. Каквото е – такова е. Хващайте лопатите, кирките, търнокопите (защото има много тръни) и да почваме – да оправяме собствената си градина. Защото, за наше щастие, ще ни се налага да живеем само в нея, само този живот. И нищо друго.

И така - Напред!