Как проспахме ребрандирането на злото

Доротея Николова Последна промяна на 10 май 2022 в 10:09 12376 4

„Злото се върна“... последните два дни изгледах няколко пъти черно-бялото видео с украинския президент Володимир Зеленски. В началото емоционално, после рационално – с визията, преценена до последния пиксел на картината, с речника, с изказа, с интонацията, с яростната надежда за край на войната. И волно или неволно се сетих за всички онези истории за края на онази, другата война – през май 1945 г.

Единият от дядовците ми – Йордан, бил мобилизиран през есента на 1944 г., няколко месеца след като се запознали с баба ми, на вероятно последното издание на известния от столетия с посещенията на дубровнишки търговци Връбнишки панаир.

Близо година след тази среща, той се оказва сред онези няколко десетки хиляди български войници в полетата край Дравасоболч. Нямам представа къде точно е посрещнал края на войната, но имам смътни спомени, че разказваше как се завърнал в началото на лятото на 45-та. Дали е било у дома му или другаде? Няколко срещи преди 37-40 години не са достатъчни, за да съм категорична.

За другата част от фамилията ми обаче – онази, в която израснах, и чиито истории бяха моите „приказки за лека нощ“, краят на войната дошъл доста по-рано и рязко още през есента на 1944 г.

Тогава другият ми дядо – Васил, се оказва на македонския фронт. С армията на Царство България.

Бил страстен пушач, завършил статистика и с гениален музикален слух и талант (десетилетия след кончината му съм срещала два пъти музиканти, които бяха чували истории за „златните му пръсти“), не създавал проблеми на войниците, които, докато пушели, се „разсейвали“ да пренасят партийни позиви в подкрепа на съветската власт.

Когато деветосептемврийският преврат достигнал до действащите военни, комунистите оглавили българската армия в районите на Струмица и Брегалница и наредили офицерите да бъдат разстреляни. Дали защото си бил затварял очите за войнишките „разсейвания“, дали поради друго, но обикновените редници, които командвал, застанали пред него като щит да го предпазят от куршумите.

И дядо ми оцелял.

Когато до родата достигнала веста за разстреляните офицери на 4-та българска армия в Македония, нашите сметнали, че баба ми – с малко дете, вече е вдовица. Направили набързо опело и предвидили да сложат плоча върху празен гроб. Дядо ми Васил се завърнал седмици по-късно, изпосталял, загубил към 10-ина кила и цвета на косата си. Никой не го очаквал. Били го отписали.

Трябваха ми повече от 20 години и една случайна попътна среща-разговор с единствения към 2011 г. евреин свещеник в Българската православна църква - отец Йоан Макавей Леви, за да навържа историята на разстреляните офицери и оцелелите по-малко от 40 души команден състав. Неговият баща и моят дядо са двама от тях.

Животът понякога има странен усет за ирония!

Докато разминалият се с разтрела ми дядо Васил чакал демобилизацията си в Македония, в дома им, където били жена му – баба ми Стояна, и тъстовете му – Стоян и Гена, били настанени съветски войници и местният военен щаб.

Майка ми по него време нямала и две години.

Местните комунисти подбрали дома ни, защото прадядо ми Стоян говорел руски, бил опълченец, а и бил запасният офицер с най-висок чин. Познавал руснаците един вид.

Вероятно точно защото ги познавал, семейният съвет решил, че баба ми – весела и хубава 22-годишна студентка, трябва спешно „да замине“. За броени минути събрали няколко ката дрехи, малко храна и я укрили в малка стая до пристройка на къщата, зад помещението, където зимно време се нареждали дървените въглища и цепениците за отопление. Метнали няколко дюшека, дали ѝ ключ да се заключи, а на майка ми казали, че мама е на изпити в София.

Стаята, която аз съм виждала неколкократно като дете, е толкова малка, че дюшекът трудно се побира в нея. Крили баба ми там три седмици и един ден. Тя можела да излиза само нощем, за кратко, храна ѝ носели тайно и почти не разговаряли. Малко опушено прозорче с изглед към двора с насадените четири ара цветя – тъпкани от руснаците, които се мотаели пред и в щаба, бил единственият ѝ поглед към външния свят.

През това прозорче баба ми виждала как руснаците „влачели“ медни тави и котли, женски дрехи, бохчи с храни, прибори, сервизи, обувки, завивки, дребен добитък, домашни птици, костюмите и ризите на мъжа ѝ... дори ленените кърпи и чаршафи, тъкани от майка ѝ, и ги пращали към „великия Съветски съюз".

Особено много се тачела калайдисаната посуда.

От нашите съдове оцелели само два, и то защото прабаба ми Гена ги засипала с пръст и някак си ги сритала надалече. Житото и тютюна, които нашите отглеждали, също намерили нови рускоезични стопани.

Слава богу, руснаците пиели само водка – с литри, и виното на дядо ми останало неизпито.

Междувременно, младите руски войници опитвали да продадат десетките копринени комбинезони и дамски чорапи, задигнати по пътя към България. Мисля, че до смъртта си баба ми така и не спря да се чуди как някоя жена може да си купи бельо, окрадено или съблечено от друга и вероятно жертва на насилие.

Прадядо ми Стоян в рамките на 66 години за втори път в живота си чул, че в България живеем „прекалено богато“ и имаме много неща, имаме градини и ...кафе?!?

От същото, разказвал той, се изумявали „братушките“ и през лятото на 1877 г.

Баба ми Стояна продължавала да гледа през малкото опушено прозорче. В един от дните видяла как застреляли в тила две млади войничета, защото не отдали чест достатъчно бързо. В друг - как седналият край изнесената паралия насред градинките с цветя съветски капитан изхвърля зад гърба си един по един филджаните за кафе и за ракия на фамилията – предвидени и за гостуване на няколко десетките ѝ лели, чичовци и братовчеди.

Напуснала укрието си непредвидено, за да спаси гъските на възрастна съседка - баба Селиме, подкарани от мародерстващите представители на „могучая“.

Като хазяйка, която „официално“ се била прибрала от София, била удостоена с честта да носи храна и да прислужва на германски генерал с фамилия Фон Щайн и двама полковници. На два или три пъти генералът се опитал да я заговори и повтарял името си, тя се уплашила и не откликнала.

А и колко лесно си слагаш главата в торбата, когато съветски войник седи с насочен автомат зад гърба ти?

Няколко години по-късно, по медицинска линия, баба ми Стояна се оказала на екскурзия във Виена. Сталин още бил жив. Когато се прибрала, показала вестник, където имало обява, излизаща периодично в едно от тамошните издания – „че Валентина Фон Щайн търси информация за генерал ...фон Щайн“.

Още чувам гласа ѝ с нейното „Страх ме беше да посмея да се обадя и да кажа, че съм го виждала жив през есента на 44-та“.

В интерес на истината, преди 10-ина години със съпруга ми успяхме да намерим публична информация, че въпросният генерал се е завърнал в родината си след близо 20 години съветски плен.

Баба ми носила храната на тримата германци около две седмици и половина. После представителите на Съветите си заминали, но злото не си тръгнало с тях. Останало.

Видоизменено, с нови дрехи и далеч по-уродливо.

Точно 10 години след като руснаците пристигнали – през септември 1954 г., приемниците им в България – сред тях и един от бившите ратаи на фамилията, едвам завършил днешния трети клас, пребили до смърт баща ѝ - прадядо ми Стоян, с первезното удоволствие на по-силния и надарен с власт, и след няколкочасови издевателства го захвърлили почти недишащ край близка ограда.

Намерили го преминаващи от там съседи турци. В началото дори не повярвали, че кървящата маса е човек. Занесли го до нас, за да си отиде сред близките.

Когато баба ми и прабаба ми започнали да мият кръвта от поруганото тяло - баба ми Стояна казваше, че "нямаше здрава кост по него", на корема му открили малка залепена бележка - "Ни поп, ни лекар!".

Нашите обаче заклали няколко животни, увили го в кожите, баба ми донесла конски дози морфин от болницата и викнали най-стария поп да го опее. Съседите турци, сред тях и внуците на баба Селиме, както и роднини мъже вардели къщата денонощно близо два месеца - никой не очаквал, че прадядо ми Стоян, тогава на 94, няма да умре веднага!

И една вечер викнали майка ми - да се прости с него. Тъкмо била навършила 12. Клепачите му ги нямало.

Баба ми разказа тази история с всичките жестоки детайли, малко преди да почине, „защото някой трябва да знае“.

Беше я пазила повече от 50 години.

Изпадала съм в същия ступор само два пъти след това – когато четях репортажите и свидетелствата за издевателствата на „руските освободители“ в Чечения и сега, след първите снимки и репортажи от Буча – за разстрелите в тила, изнасилванията, мародерствата...

Последните дни с всеки текст, снимка, разказ за зверствата от войната на един хвърлей камък от България си мисля за баба ми Стояна, която крили 22 дни, за да я опазят от „освободителите“, които междувременно цапцаросвали де що намерят. За онези заметени и неразказани други такива истории, които плахо се прокрадват в последните години. И за дядовците ми, които в края на онази световна война сигурно също са си мислили „Никога повече“.

Гледам видеото със Зеленски и си мисля, че злото не просто се е върнало.

Никога не си е тръгвало. Брандирано е по нов начин, с нови слогани и налети милиарди за маркетинг. А ние – европейците, го проспахме.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

1010

5

Constanza

10.05 2022 в 22:14

До Cipolino:

Вие се познавате лично със Случайно прочетох?
Или просто така предполагате?

14677

2

случайно прочетох

10.05 2022 в 11:32

Поклон пред дедите Ви, госпожо Николова!

Крайно време е да се разделим с илюзиите за "освободителите", защото винаги са били интересчии.
Орките, избили цвета на нацията си и сътворили СССР след робството, са пропуснали да научат за цивилизационния избор на човеците.
Сега отново са се активизирали да убиват, изнасилват и крадат дори замя!
Трябва да ги върнем в резервата за орки и да запазим човечеството!

1899

1

fiki

10.05 2022 в 10:47

Просто винаги сме били бавнярска нация, на всичко отнема 20 години да стигне и тук след останалия свят, а спрямо Русия дори сме още в 18ти век.