'Къде сте виждали залез, пред който да умреш от смях?!' – Мария Силвестър отговаря на Макс Фриш

Роси Михова Последна промяна на 16 февруари 2021 в 13:49 10539 0

Фотограф - Мария Саботинова

Швейцарският драматург и белетрист Макс Фриш (1911-1991) има необикновена творческа съдба – през годините работи като архитект, журналист, автор на критически студии и сценарии за филми. Популярни в България са романите му „Щилер“ и „Хомо Фабер“, както и комедията „Дон Жуан или любовта към геометрията“.

Като част от своите „Дневници“ (1966 – 1971), Фриш публикува поредица въпроси, групирани в няколко части. Всяка от тях полемизира определена тема – човешкия род, брака, надеждата, хумора, парите, приятелството, родината, собствеността и смъртта.

Мария Силвестър е водеща, репортерка и актриса, позната на аудиторията най-вече с работата си в телевизионни проекти – „Красива наука“ и „Неделя по три“ на БНТ, „България търси талант“ и „Бригада нов дом“ по bTV, „Тройка по никое време“ на TV7 и др. Често за нея ще чуете, че е „синеока чаровница“, „топманекенка с неустоим магнетизъм“, „атрактивна телевизионерка“.

Мария наистина е висока, красива и подкупващо непринудена. Аз обаче се радвам, че този разговор няма да се случи пред камерите. Предпочитам читателите да не се заплесват толкова по външния ѝ вид и великолепна усмивка. Иска ми се да се вслушат в думите ѝ - да не се разсейват от това как говори, а да чуят какво им казва. И още с първия въпрос скачаме в дълбокото.

Да предположим, че досега не сте убивали човек. На какво го отдавате?

На това, че никой не е заплашвал живота на детето ми. Ако това се случи, мисля, че няма да се церемоня. Хората обичат да говорят красиви хуманистични думи, но за мен идеята човек да стигне до подобна крайност не е чак толкова далечна. Ние сме много по-дълбоки и сенчести, отколкото си въобразяваме. Отричаме убийството в главите си и се успокояваме, че сме добри, но това човеколюбие е крехка черупка. Човеците са готови да се убиват дори в името на кауза, а какво остава за акт на самозащита.

Нямам представа обаче какво е усещането да си на ръба на убийство. Четем книги за това, гледаме филми, но то не е истински преживяно. Ние не знаем на какво сме способни, не познаваме до дъно себе си. И продължаваме инстинктивно да се страхуваме да изследваме съзнанието си, макар че там се случват най-интересните неща. Притесняваме се да ровим и разглеждаме подсъзнателното. Плашим се от нещата, които можем да намерим, от чудовището, което дреме вътре. Може би защото тогава трудно можем да оправдаем грешките си с липса на знание и опит.

В това отношение за мен самата нещо се преобърна, когато станах на 40. То бе онзи момент, в който (ако имаш куража и силите) се случва най-хубавата среща – тази с жената в теб. Започваш да се познаваш, да се приемаш и харесваш. Откриваш в себе си не само майката и съпругата, но и целия си сексапил и красота, която излиза извън клишетата и стандартите. Наяве изскача нещо диво, неопитомено.

„Дивата“ жена не е непременно купонджийка или авантюристка. Тя е свободната жена – тази, която запретва ръкави и започва да твори живота си – да твори изкуство, наука или хляб, да твори мислите си. Най-тъжното нещо за една жена е да пропусне тази среща със себе си – да се размине с онази другата, от която може много да чуе и научи.

С кой човек, вече починал, съжалявате, че сте се разминали?

С Шопен. Ще уточня, че той е от моята зодия и аз от много млада имам сериозна връзка с него. Има химия между нас двамата. (смее се)

Музиката на Шопен ме докосва много, много дълбоко – сякаш знам какво точно е мислил и чувствал, докато я е писал. Много хора я възприемат като твърде меланхолична, но за мен е пречистваща - минава през теб като вълна, отмива всичко грозно и след това отново си красив, чист и светъл.

Него бих искала да срещна. И не, за да си говоря с него. Искам просто да го погледам – как седи, например, в едно кафене, и си мисли за нещо. Гениалните хора ме вдъхновяват, но те са като от друга вселена. Не виждам какво бих могла да ги попитам. Защото то е все едно да питаш Слънцето – ти как така светиш? И то какво да ти каже: „Ами, как да ти обясня, имам плазма и магнитни полета и сутрин като стана, започвам да обикалям и...“ Тя цялата работа отива по дяволите. Не може да питаш. И няма нужда.

А има ли нужда от институцията на брака, например?

Честно казано, смятам, че на този етап ние не сме дорасли дотам, че да я няма тази институция. Защото, ако съзнанието на хората бе такова, каквото ми се иска, то нямаше да има нужда от какъвто и да е договор, който да регламентира човешките отношения.

Защо мъжете не трябва да разбират жените?

За да имат поколение. Ако ги разбираха, много трудно щеше да се стигне дотам. (смее се)

Коя е Вашата приемлива дефиниция за любовта?

Ние непрекъснато я търсим тази любов около нас, някъде навън, а тя е вътре. Аз съм осъзнавала любовта в моменти, когато тя изобщо не е била свързана с конкретен човек. Стоя на върха на планината и усещам, че цялата съм любов. Нещо се случва с мен - виждам красотата и усещам яснота, която дори не мога да назова с думи, защото няма такива думи. И когато установиш, че се намираш в състояние, което не можеш да го опишеш, но то те изпълва цялата и ти светиш, ето това е любовта. Любов, в която си едновременно и малък, и голям. Ставаш част от едно по-голямо цяло, но си оставаш пак ти. Разпилян си в него, но също така си и в най-концентрираната си форма. Много е интересно. В малкото е голямото и в голямото е малкото.

Когато се замислите за света днес, какво очаквате: че разумът в крайна сметка ще надделее, че ще се случи чудо или, че всичко ще продължава без промяна?

Аз съм болен оптимист. Това е, което ме крепи. Не вярвам в постоянството. Всяко добро, но и всяко лошо нещо има своя край. Природата го е измислила така. В нея всичко се променя, енергията никога не е в застой. Затова независимо в колко трудна ситуация се намирам, вярвам, че ще оцелея. Ще се спася, независимо как. Това е инстинкт, заложен във всеки от нас. Когато си поставен в ситуация или да се предадеш, или да оживееш, тогава изведнъж попадаш в онези дълбини, за която говорехме в началото. Ставаш животно, което не може да се познае, но оцелява. Така че, ако съм на „Титаник“ и всички се качат на спасителните лодки и няма място за мен, ще хвана една дъска, ще плувам и няма да потъна. А ако ме изяде някоя риба, ще я побъркам вътре, но няма да умра.

Когато се замислите за някой починал човек, кои от неговите надежди и амбиции Ви се струват по-суетни и безсмислени – осъществените или неосъществените?

Осъществените. Защото неосъществените винаги запазват ореола си на идеализъм. В тях винаги остава нещо мечтателно. Те са само идея, но идеята е като новородено – чисто и невинно, неопорочено от досега с реалността, красиво в целия му още неразгърнат потенциал.

Надявате ли се да има някаква форма на отвъден живот?

В детството ми живеехме срещу църквата. Виждала съм какво ли не и това изгради до голяма степен представата ми за вярата. Oт една страна – каква е нейната същност, и от друга - как я практикуваме. Това са две противоположни неща и аз живея в това противоречие откакто се помня.

Трудно ми е да изразя това, в което вярвам. Не вярвам в нищо, в което мозъкът ми не вижда убедителна логика – един вид, не може ли да се сметне, не му вярвам. В същото време вярвам в ирационалното, което носят усещанията и чувствата ми. Не вярвам в измислените религиозни ритуали, но вярвам в моите си лични духовни просветления.

Аз, разбира се, мога да ползвам назаем готови постулати от някоя религия – християнство, ислям, будизъм, тантризъм. Опасявам се обаче, че лихвата, която ще се наложи да платя, може да се окаже твърде висока. Виждала съм такива случаи, в които хората силно прегръщат някаква религиозна доктрина. Взимат я много навътре и се загубват – къде са, с кого са. Така този кредит на вяра, който взимат, излиза прескъп. Забравят кои са. В крайна сметка истината можеш да я припознаеш във всяка вяра, защото тя е винаги една и съща. И това е интересното – да я откриваш навсякъде, а не само на едно място.

Всъщност вярата е като любовта – състояние, за което просто не намираш думи. И точно в това е чудото. И точно натам винаги се запътва и изкуството. То върви само една крачка след вярата и винаги се стреми към вълшебството на това усещане – иска да го докосне, да го обясни на своя си език. Вероятно затова казваме, че изкуството носи божествена искра.

Изучаването на коя наука е абсолютно задължително, но подценявано в училище?

Етиката и психологията – науката за човешкото съзнание, за подсъзнанието, за това какво ни движи отвътре, за сенчестите места на ума и душата ни.

Защото, ако децата не ги познават, ще се наложи да ги напипват слепешком, с цената на много грешки.

Когато казвате, че някой има чувство за хумор, какво имате предвид – че умее да Ви разсмива или, че Вие успявате да го разсмеете?

Че той умее да ме разсмива. Аз обичам да се смея. Хуморът е средството ми за оцеляване в моменти, когато мога да умра от болка или от скука сред хората на тази планета. Защото в природата, планината или морето, е различно. Там няма нищо глупаво или абсурдно. Къде сте виждали залез, пред който да умреш от смях?!

Обичам хумора на хора, които умеят да се движат по ръба и да импровизират, а не да възпроизвеждат готови смешки. Обичам хумор, който се ражда на момента. Да видиш комичното и да го заковеш. Баща ми бе много добър в това - да каже едно изречение и то да осмисли цялата ситуация. Ето това е чувство за хумор.

За мен то е най-голямото и най-плашещо удоволствие на света. Защото отраснах срамежлива и изпитвах огромно неудобство да говоря пред други хора. Дори сега, когато застана пред камера или пред публика, изпадам в едно особено състояние. То е подобно на медитация – едновременно дишам, говоря и се наблюдавам отстрани. А най-любимото ми от всички неща е да се изправя и да не знам за какво ще говоря. Да се понеса и да импровизирам без да имам представа накъде ще ме отведат думите. Това не е да научиш текст. Не е да четеш от аутокюто пред теб. То е единствен по рода си продукт, който добър или лош – никога повече няма да се повтори. Това е сцената за мен - тръпката да изляза от зоната си на комфорт и да изпитам адреналиновия шок от риска. Да съм супер концентрирана, да мисля и съобразявам с непривична бързина и да се чувствам истински жива.

Животните имат ли чувство за хумор?

За другите не знам, но котките имат. Те няма да разкажат виц, но могат да те разсмеят дори само с поглед или определен жест. Застават в ъгъла на шкафа, гледат право в теб с лице на играч на покер и започват леко с лапичка да събарят всичко на пода с влудяващо спокойствие и систематичност. За мен това е гениално изпълнение и то винаги ме разсмива. Котките са дзенбудисти отвсякъде. Ако ги наблюдаваш достатъчно дълго, ще разбереш как трябва да се движиш, как трябва да живееш, какво всъщност означава спокойствие и какво означава да обичаш, без да си привързан. Котките са страхотни учители и хуморът категорично е застъпен в учебния им план.

Променя ли се чувството за хумор с възрастта?

Да. То пораства с теб, усложнява се, обраства с много други емоции. Научаваш се да го владееш - да си наясно с границите, които не искаш да преминеш. Аз, например, не харесвам бруталната насмешка и грубостта, която е особено популярна в социалните мрежи. За мен това е изява на тотално бездарие и безсилие. Трябва да е фино. Трябва да е деликатно. Трябва да пипаш с меки ръкавици. Трябва едва, едва да го докосваш нещото. Даже не трябва да казваш смешката. Висшият пилотаж на това изкуство е ти да намекнеш, да направиш пауза и да оставиш хората сами да си я довършат.

Ако срещнете човек облечен само с бански костюм, за когото не знаете нищо, по какво бихте разбрали, че той или тя е богат човек?

По това, че няма да ме оглежда как и с какво съм облечена, а ще ме гледа в очите.

Има ли място, което Ви изпълва с ужас при мисълта, че би могло да бъде родното Ви място?

Там, където жените са безправни същества. Това би било кошмар – да си зависим от мъжа до степен, в която нямаш лице, нямаш глас и единствената ти връзка със света е той. Това ме изпълва с истински ужас.

Целували ли сте някога починал човек? Има ли нещо в погребалните церемонии, което не приемате?

Целувала съм татко ми, баба ми, дядо ми... Но пак ще кажа, че аз съм отраснала срещу църквата. Всяка седмица на терасата гледахме една и съща програма. В събота – сватба и кръщене, в неделя – погребение. Това, което ме тревожеше тогава и сега, бяха оплаквачките с платените им сълзи. Смятам, че те смущават не само мен, но и душата на покойника. Аз, ако съм на нейно място, на душата, направо ще си излетя и ще се махна оттам. Ще има кажа директно: „О, не, съжалявам! Много лошо пеете. И горното ла хич не ви се получава. Тръгвам си.“

Но тези неща – венчавката и погребението – те са двете корици на една и съща книга. Между тях е разписан животът. Началният и крайният момент отново и отново те смиряват, приучават те да приемаш хората и решенията им без да бързаш да ги съдиш. Придават някаква яснота и ред. Спират те. Забавят те. Дават ти време да си поемеш дъх, преди да продължиш напред. Иначе как ще оцелееш?!

Как наистина?

Ами, като начало – сутрин с кафе.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови