Един от акцентите в работата на поредното заседание на 49-ия Конгрес на БСП бе свързан с приоритетите на българското Председателство на Съвета на Европейския съюз. В контекста на останалите теми и доминиращия тон, наложен в хода на дискусиите, този въпрос придоби неочаквани измерения. По-същественото е че именно на терена на този дебат отделните политически партии могат да бъдат разпознати много по-добре, отколкото чрез предизборните им програми или партийни лозунги.

Правителството участва активно в изработването на общата програма на триото Естония – България – Австрия и от юни 2017 година общите теми и приоритети са публично достояние. В тази рамка правителството лансира няколко основни теми, по които е в ход публична дискусия, която постепенно започва да преодолява ниското равнище на информираност по отношение на реалните възможности и отговорности на страната, която на ротационен принцип председателства Съвета.

В оставащия поне един месец тези национални приоритети ще получат своя отзвук и подкрепа. Независимо от критиките, ГЕРБ и управляващото мнозинство следват европейски дневен ред, който среща все по-отчетлива подкрепа. Отвъд метафорите за различните скорости, правителството заяви ясна позиция по отношение на отговорностите пред страната ни. По този начин мнозинството се позиционира сред другите политически субекти в Европа, които настояват за повече и по-ефикасна интеграция, разпознавайки в това националния си интерес.

БСП се оказа неподготвена за дебата по Бялата книга за бъдещето на Европа, която Европейската комисия лансира на 1 март 2017 година. Първата интерпретация, която се опитаха да наложат българските социалисти, бе свързана с представата за „Европа на две скорости“, за това че България ще бъде оставена в „задния двор на Европа“ и че българските граждани не са втора категория хора. Европейският съюз винаги е функционирал с различен ритъм, в зависимост от готовността на страните членки да постигат по-лесно съгласие помежду си. Не „Брюксел“, а отделните страни и техните правителства са избирали темпото си на реформи. Но, въпреки това, говоренето за различните скорости и за „втората категория граждани“ успя да се впише безпроблемно в устойчивата нагласа за това, че „България е малка страна“, зависима от митичните Велики сили, че другите ни пречат и че ние сме жертва на обстоятелствата.

След първата част от предизборната реторика на БСП, на конгреса на партията прозвучаха още по-ясно същите послания, но този път придружени с твърдението, че партията не е анти-европейска, а че това било израз на борбата за „Солидарна Европа“. Както ръководството на БСП, така и на ПЕС, се оказа единодушно в необходимостта по време на българското председателство да бъде лансиран политическия дневен ред на левите и социалдемократически партии в Европейския съюз. Същият този дневен ред доведе до тежки изборни загуби повечето социалистически и социалдемократически партии в Европа през последната година и половина.

Изчерпването на левия политически проект за Европа е очевидно, но за съжаление на освободения терен на левите партии навлязоха национал-поулистки формации, които използваха част от арсенала на социалния популизъм, допълвайки го със собствената си неприязън към европейския проект.

ДПС настоява на своята либерална принадлежност, без в същото време да се ангажира активно с дебата за приоритетите на българското председателство или за бъдещето на процеса на европейска интеграция. Движението се задоволява да съсредоточи усилията си във вътрешнополитически план, настоявайки или за оставката на Валери Симеонов от поста вицепремиер, или за оставка на цялото правителство. В тази позиция остава все така трудно да се разбере как ДПС си представя бъдещето на Европа и мястото на България в него. На пръв поглед изглежда, че движението е съсредоточено върху националния политически контекст и поради това не изразява своя позиция по отношение на големите въпроси на европейската интеграция.

Традиционните десни политически формации, както и новите политически проекти, позиционирани в тази част на политическия спектър, изглеждат фокусирани по сходен начин върху управлението на ГЕРБ и почти напълно безразлични към европейския дебат. Отсъствието на позиция отрежда на десните формации незавидното място на изявен конкурент на БСП по отношение на критиките срещу корупцията и модела на управление на ГЕРБ.

Никой вече дори и не си задава въпроса защо политическите формации, които би трябвало да продължават традицията на българската антикомунистическа опозиция; защо тези партии, които би трябвало да продължат решителната евро-атлантическа линия на развитие, което получи първата си цялостна перспектива в мандата на правителството на ОДС от 1997 до 2011 година; защо именно тези партии не успяват да разпознаят общата основа на дебата за бъдещето на България и развитието на Европейския съюз? Защо именно тези партии не поставят въпроса за степента на съгласуваност между политиката на интеграция в ЕС и в НАТО? А докато организират битката си срещу корупцията, все по-трудно ще бъдат различавани и самите те.

Много често последната линия на аргументация на българските политици по отношение на Европейския съюз се свежда до средствата от европейските фондове. В началото тази тема бе интерпретирана в контекста на твърдението, че ние сме бедна страна, но сме в Европа, следователно трябва да ни допуснат в „клуба на богатите“ и там ще ни дадат онова, от което имаме нужда. Постепенно, под натиска на левия популизъм, тази тема се трансформира до безкраен спор за дълбочината на социалните неравенства и липсата на солидарност.

Сред всички тези маневри за заемане на позиция, в публичното пространство все така трудно си пробива път разбирането, че българският национален интерес е единствено и само в задълбочаване на процеса на европейска интеграция. Това не е въпрос на политическа еквилибристика или на рефлекси от времето на Големия съветски брат. Фактите потвърждават по категоричен начин тази теза през изминалите десет години, а онова което ни предстои още повече ще изисква преодоляване на фалшивото разделение и противопоставяне между „патриот“ и „европеец“.

През цялата епоха на българското Възраждане поставянето на подобна бариера би изглеждало като акт на предателство. Българският национален интерес може да бъде отстояван и страната ни да постига успешно целите си единствено и само в сътрудничество, основано на принципите и ценностите на Европа. Колкото по-ясно сме в състояние да артикулираме собствения си интерес, в толкова по-голяма степен можем да го реализираме, особено сега, в условията на активния дебат за бъдещето на Европейски съюз. Но вместо това, отново част от политическите партии предпочетоха да се позиционират встрани от този дебат, да продължат да спекулират с ниското ниво на информираност и страховете на големи групи от хора, вместо да се опитат да изразят собствената си позиция.

Председателството на Съвета на ЕС ни предоставя много добра възможност, в условията на непознато досега внимание към темите за бъдещето на Европейския съюз, да изразим собствената си позиция и да аргументираме тази позиция като част от перспективите пред европейската интеграция. Ако не успеем да го направим, това ще означава само че самите ние не знаем какво искаме да постигнем.

Мястото в Европейския съюз не е въпрос на география. Все повече това място ще зависи от заемането на активна позиция и готовността за аргументирано отстояване на собствена гледна точка. Но подобно поведение изисква да знаем какво искаме да постигнем, да можем да го аргументираме и да отстояваме нашата, а не позицията на страна, която вижда в дестабилизирането на Европа единствен шанс за собственото си оцеляване.

Още по темата

25/08/2017

Нашите автори

Новият политически сезон

20/07/2017

Нашите автори

Българското председателство е шанс най-после да се разберем какво точно искаме от ЕС