Иво Христов (част II): Третият и Четвъртият Рим

Ивайло Цветков Последна промяна на 05 април 2016 в 09:09 13241 0

Първата част на интервюто можете да прочетете тук

Онтологическият проблем на т. нар. “българско ляво” в последните 25 години (а защо не и на европейското ляво по принцип): внимателно подготвяна лява плутокрация, т.е. роден “ляв хайвер” - или пък “хайверена левица”. Писал съм за това - и го намирам за отвратително.

В кръга на анекдота, лично въведох понятието “хайверена левица” в една статия в сп. „Тема“ от 2007. Казваше се „Хайверената левица и чеверме-социалистите“. Днес мнозина го употребяват неправилно. Хайверен левичар в представите на десния трол е онзи, който няма черно под ноктите и има наглостта да носи костюм по мярка. Но всъщност си прав - левият плутократ е този, който паразитира върху надеждите за справедливост, а обслужва олигархията. Който се гаргари с лява реторика, а се е отлял комфортно в статуквото. Хайверената левица се роди и добрува, откакто някогашният социалдемократически елит се вписа в обединена Европа. Прие облагите на евродепутатството, намърда се в комисариатите. Манталитетът му корозира и националните левици. А на изток комунистическата каста на привилигерованите мутира в европлутократи. Този обществен „каймак“ напълно нехае за млякото. Има друга субстанция, друга плътност, плава отгоре и не потъва. Той не зависи от вълненията на млякото по-долу, освен ако то не достигне революционен градус на кипене. Тогава млякото се обръща. Затова хайверената левица е мечтаният спаринг-партньор на неолибералната десница. Празнословен клапан на обществения гняв. Но градусът в казана се покачва. Неолибералният консенсус установи определени догми и откърми елит, който разиграва постановъчна битка “ляво-дясно” за нуждите на демократичния театър. Радикализмите бяха изтласкани в периферията. Един френски антрополог, Ален Берто, твърди, че възходът на ислямския радикализъм е в пряка връзка с рухването на комунизма и на класовия прочит на обществото. Защо? Защото през целия ХХ-ти век съществува и надеждата, ако щеш илюзията, за възможното по-добро бъдеще. Тя е колективно споделена. Към нея има различни сценарии, но и социалдемократи, и социалисти, и комунисти, дори и християндемократи се надяват, че може да бъде цивилизован дивият капитализъм в стил “Жерминал”, наследен от XIX-и век. Това води до серия комунистически революции и социална еволюция из целия Запад в хода на ХХ-ти век.

Крахът на комунизма беше удар и по марксизма, който е в основата на този класов прочит. И както казва Ален Берто, “ако преди гражданите, били те имигранти или местни, имаха социален прочит на участта и неволите си, ако преди инвестираха своите надежди в някакво друго, по-социално общество, с рухването на комунизма тези надежди отпаднаха”. И се разпадна самото мислене за обща съдба, самото усещане за “ние”.

Обществото се атомизира, по Хана Арендт? И Хобс в “Левиатан” – “война на всички срещу всички”?

Именно. Личните стратегии за оцеляване и просперитет замениха общите надежди. Днес хора, които страдат от едно и също - да речем, работещите бедни, които са нископлатени, или пък хората в гетата, които са в периферията на обществената грижа, - всички те вече не знаят какво обяснение да дадат на своите неволи и всеки сочи с пръст различния. Имигрантът счита, че местните са му криви, защото не го приемат, гледат го от високо. А местните са убедени, че имигрантите заемат работните им места. Всъщност и едните, и другите имат своите основания, но това не им дава ключ към разбирането и разрешаването на проблема, а ги вкопчва в борба с нисък градус, от която каймакът горе само се уплътнява. Берто с право отбелязва, че две сюжетни линии текат паралелно – рухването на комунистическата илюзия и възходът на Националния фронт във Франция.

Но Берто е преди всичко теоретик на съвременния [евентуален] ляв протест, особено в "Le temps des émeutes". И тъкмо той сякаш предвиди, че възходът на крайнодесния Национален фронт ще заеме пространство, освободено от “социалния дискурс”.

Да. Защото расовите противоречия каптират социалния гняв, който навремето се материализираше в желание за революции и натиск за реформи. А днес се изражда в междурасови и междуобщностни противоречия. Дори в буквалния смисъл някогашните избиратели комунисти във Франция в немалка част днес са избиратели на Националния фронт.

Т.е. подмяна на един вид консерватизъм с друг вид консерватизъм?

Не, на вид прогресизъм с консерватизъм.

Добре, но как се вписва тук ислямската традиционна имиграция във Франция?

Ислямската имиграция е от няколко поколения и едва днес заплашва да предизвика имплозия на цялото общество. Навремето ислямската имиграция се възприемаше като лек за демографските проблеми в Европа, доставчик на работна ръка в следвоенния период. В годините на митерандисткия просперитет във Франция имигрантите допринасяха за френското културно многообразие с таланта и традициите си. Дарбите, а не религията ги изстрелваха в обществена орбита. Тогава се появиха първите звезди от Магреба.

Да, имаше попкултурна нанореволюция - френски рапъри и изобщо артисти от магребински произход. Дори централноафрикански като MC Solaar.

Да, съвършено точно! През 90-те се появи поколението “Зидан”, което изведе Франция до световна титла, хората откриха романите на Тахар Бен Джелун. По-рано бе построен и Институтът на арабския свят, дело на Жан Нувел - сграда, която стори официално място на исляма в културния облик на Париж. Но днес ислямът вече е проблем за Франция. Капсулираните хора в предградията отказват да възприемат френската култура, нрави, закони и modus vivendi. Налагат своите правила в цели райони. Във Франция се появиха зоните на беззаконие в много квартали, в които полицията влиза въоръжена само когато трябва да извърши някакво задържане, но през останалото време не владее терена. В предградията функционира криминална икономика. Впрочем почти всички терористи имат досие на пласьори, измамници или обирджии. В Брюксел е същото. В Марсилия – дори по-зле.

Като говорим за ислямизъм: кой подход? Консервативният “старозаветен” или мекият натиск, който ти, като ляв либерал, може би трябва да смяташ за някак “по-валидизиращ”?

Считам се просто за свободомислещ човек. Левият либерализъм често е лукав отказ от трезвомислие. Ние сме на етап, на който проблемът вече налага и хирургическо лечение - не може да се лекува медикаментозно или с хомеопатия. Насилието взломи собствения ни дом. Вече не можем да избегнем твърди решения. Не може груповите сексуални агресии да са повод да си преговорим гузно историята на колониализма, както правят левите либерали. Това няма да спре тези агресии. Което не значи, че трябва да се откажем от толерантността. Но трябва да установим граници на тази толерантност и да не чувстваме вина от прилагането на закона. Неотдавна гледах “Лампедуза през зимата” - документален филм, който описва проблемите на Европа през живота на този южен италиански остров, на който акостират имигрантите от Северна Африка. Те нараняват пръстите си, за да не дават отпечатъци в полицията, защото това значи по-късно да ги върнат в Италия. А те искат да стигнат по на север – в Германия, Швейцария, Австрия, Швеция. И местната кметица се извинява на тези имигранти и им казва, че съжалява за процедурата, но такъв е законът. Това вече е криворазбрана толерантност. Самовнушена вина. Няма причина да се извиняваме за законите, които сме приели и на които почива нашето общество. Трябва да ги прилагаме. Ако нямахме нашата хилядолетна законодателна история още от римски времена, вероятно днес нямаше да сме спасителен сал за бедстващите, а сами щяхме да търсим спасение другаде.

Има ли нужда от извънредно “антитерористично” законодателство в европейски аспект?

Не, това е най-опасното схващане, защото означава да се плъзнем по американската плоскост и да отворим вратата към полицейско общество, т.е. да се върнем към 30-те години, към някаква форма на тоталитаризъм. Думата не е пресилена. Това става бързо и неусетно. Да не забравяме, че и тоталитарното общество, в което живеехме като деца, също имаше своята демократична фасада. Наричахме се “народни републики”, имахме парламенти, няколко партии и всички прогласени свободи.

Плюс най-перфидно “питагорейския” и всъщност смехотворен соц-конструкт - “демократически централизъм”.

(смях) Да, всяко време ражда своите абсурди. За да довърша: извънредно законодателство не се налага към момента. Нужни са някои актуализации. Да речем, подобряването на синхрона между европейските служби очевидно е належащо. Не може заподозрян в тероризъм да бъде депортиран два пъти от Турция и да не бъде проследен при завръщането му в Европа.

Мисля, че всичко това, рудиментарно погледнато, е по-скоро икономическа, а не цивилизационна битка, с извинение към Сам Хънтингтън. Колкото и “другата страна” да разсъждава в съвсем различна от нашата парадигма. Битка на следствията от простото неравенство.

Ще се окажеш латентен марксист! (смях)

Да пази Господ.

Всъщност до голяма степен е така, но човек, освен икономическа единица, е и личност с физиология, психология и култура, които правят строго икономическото обяснение неизчерпателно. Европейци приемат исляма и отиват за се сражават в ИДИЛ - не защото там ще разбогатеят, нито защото вярват, че ще си отмъстят на хищната метрополия, а защото имат някакви лични сметки с консуматорското общество, с натрапчивия му ексхибиционизъм или дори с родителите си, както показват изследванията. В обратната посока: от Близкия Изток към Европа хората мигрират най-вече с икономическа мотивация (липсата на дом и работа също е икономическа мотивация), но няма да заемат механично опразнените места на заводските конвейери, както внушават неолибералите, за които миграционната криза била „възможност“ и демографско кръвопреливане. Преселението ще породи културни и икономически проблеми, които трудно можем да прогнозираме и пилотираме. Защото американският месианизъм през 90-те и началото на 2000-те, с европейско съучастие, разруши арабската държавност. България също беше част от това гибелно начинание. В много региони на Близкия Изток цивилизацията бе върната на кота нула.

Едва ли. Полуразпадът на държавността в арабските страни, по моему, беше заложен като “inherent flaw” още след Втората световна. Сякаш базисен недостатък в “колониална” компютърна програма или език. С помощта на всички победители, включително СССР.

Тук не съм съгласен. В арабския свят, до свалянето на Саддам и преди Арабската пролет, съществуваха арабски националистически режими, които бяха без съмнение диктаториални, но категорично бяха за предпочитане пред сегашния кръвопролитен хаос. В този смисъл това, което САЩ сториха там, днес се връща като исторически бумеранг в Европа. По-скоро съм съгласен с Хънтингтън. „Сблъсъкът на цивилизации“ не е съвсем точно определение. По-скоро сблъсък на цивилизацията с варварството. От страната на цивилизацията не е само Европа, а и всички мюсюлмани, които воюват срещу мракобесието на джихадизма. Навремето мнозина заклеймиха Хънтингтън като лош пророк. По това време най-повърхностните се захласваха по Фукуяма и утопичния му „край на историята“. Не зная дали идеите на Хънтингтън са захранили политическите стратегии или пък те са сбъднали негово предчувствие, но е факт, че днес сме в състояние на война по описаните от него разломи, а европейските общества са вътрешно минирани. Ислямският свят ври и кипи, но става все по-монолитен религиозно. Той буквално изхвърли от себе си всички външни елементи. Знаеш, че Сирия и Ирак бяха мултиконфесионални, мултиетнически страни, в които имаше и християнска общност, съжителстваха шиити и сунити. Днес те се отделят като олио и вода.

Хънтингтън, забележи, отдавна вече даде “заден”, но по-интересен е Куигли – според неговите там фази Западът е далеч, как да кажа, по-жилав, отколкото апокалиптиците си мислят. Да не говорим за апоплектиците (смях).

Западът – да, но ЕС е бюрократично „Лего“ и „гъвкав“ за него не е думата. А арабски общества загубиха институциите си, които им донесоха просперитет, стабилност, създадоха образован елит, работещи икономики. Елитът се разпиля в емиграция, подгонен от войните. Тези страни днес са върнати близо век назад в своето развитие. Това е ефектът от американската политика там. Държавите се разпаднаха на конфесии, кланове, родове и наемнически групировки.

Въпросът е дали някога изобщо са били век напред, ако позволиш тази ирония. И доколко изобщо можем да смятаме, че в ислямските диктаториални общества има развитие на мисълта.

Те бяха достигнали това, което описах: изградени институции, работещи икономики, висока грамотност. Начело бяха автократи: Кадафи, Хафез Асад, Саддам, но помним, че тогава българите ходеха на гурбет в тези държави. Днес бежанците от опустошените страни търсят спасение в Европа. Едни от война, други просто защото нямат поминък. Разбира се, никой не може да претендира, че те бяха демократични общества. Но тук попадаме в американска идеологическа клопка: да провеждаме геополитическите си интереси под знамето на „борбата за демокрация“. Неоконсерваторите зачеркват очевидното: че мирът е за предпочитане пред войната, животът – пред смъртта, ситостта – пред глада. Дребнотемни дилеми, казват неоконсерваторите. Императивът е демокрацията да низвегне тиранията. Дори с цената на апокалипсис. Войната, смъртта и гладът завладяха тези територии, а демокрацията не се прихвана никъде. „Демократизацията“ бе целенасочено употребена лъжа, не грешка в преценката. В резултат бяха скъсани всички диги по пътя на човешкия поток от Близкия Изток до Европа - тамошното вътрешно налягане вече се пренесе върху нас.

А какъв е обратният вариант? Да приемем, че великите сили не са пипали там. Нямаше да се стигне до тероризъм, който, настоявам, е по чисто икономически причини?

Трябваше да оставим тези общества да следват естествения си еволюционен ритъм, като оказваме дипломатически натиск, предлагаме икономически стимули, като взаимодействаме с тамошните елити, което преди години се правеше. И от соц-страните с близкоизточните им партньори – Ирак, Сирия, Йемен, и от Франция като бивша метрополия със страните от Магреба. Дори от САЩ в случая с Египет след кемпдейвидските споразумения. СССР впрочем никога не причини в третия свят опустошенията, които предизвикаха САЩ. Да, той въоръжаваше фронтове за национално освобождение на различни места, поддържаше брутални васали, но и инвестираше в развитието, признаваше на своите съюзници статут на някакъв вид партньори. Затова помним имената на низвергнатите арабски лидери, но колцина знаят фамилиите на проамериканските еднодневки в Багдад и Сана днес? САЩ просто преминаха като валяк през Близкия изток. Там вече няма граници, няма институции, няма ток и вода. Камо ли демокрация. Покойният СССР поддържаше светски режими, а САЩ съживиха ислямския интегризъм, за да ги ерозират. Разбира се, тук скудоумците от идейната полиция ще ме нарочат за носталгик по комунизма. (смях)

Тези не ме вълнуват – вълнува ме леко ирационалният, понякога и строго идеологически аргумент, че за всичко са виновни САЩ, включително още от 70-те; САЩ също ли са виновни за войната Иран-Ирак или афганистанското приключение на Брежнев? Но хайде да не спорим за дадености, а да си дадем сметка, че заменихме онзи крайно двуполюсен свят с нещо като, как да го нарека, неохобсианска общност, в която всеки е срещу всеки в момента – както споменах. И въпреки всичко, не царува усещането, че се живее по-добре.

Тезата „САЩ са виновни за всичко“ има два прочита. Първият е антиамериканският, който наистина го твърди. Вторият е този на нискочелите конформисти от ново време, които ползват това изречение като ироничен щит срещу всяка проява на мисъл. Всъщност САЩ са отговорни не „за всичко“, а за това, което споменах. В Ирак и Югославия те сами заобиколиха ООН, с което поеха отговорности, които днес не обичат да им се припомнят. Все още сме в пролога към залеза на американската хегемония, но тя ще завърши като всяка предходна. Ако светът оцелее, след няколко години за неолиберализма ще се говори, както днес говорим за комунизма. Днешните скудоумници тогава пак ще го играят идейни полицаи. Цербери на конформисткото единомислие. Но когато рухне неолибералното статукво, всеки ще е срещу всеки – както точно напомни. Помежду си ще воюват етноси, религии, групи. Наблюдаваме го в Сирия. Когато тръгна процесът по прекратяване на огъня преди месец, в рамките на седмица около стотина опозиционни групи го подписаха. Това ще рече, че не става въпрос за никаква опозиция, а за родове, кланове и банди, на каквито се разпадна сирийското общество след няколко години война. Същото може да сполети всяко общество. Дори в Европа имахме примера с бивша Югославия, която се разпадна на бившите си републики, а в Босна на трите им враждуващи общности. Появиха се куп други фрактури в обществото. Това може да се случи навсякъде. Аз, впрочем, съм убеден про-европеец – но тъкмо Европа с нейните атрофиращи институции завлича всички към дъното. ЕС трябва да ревизира трансатлантическите отношения, които й навлякоха близкоизточния хаос, имиграционната вълна и най-вече украинската криза, която е най-пагубна. Оттам започна разпадът. Там Европа крушира, загуби образа си на мека сила, на морален ориентир. Прие ролята на американски секундант. Тя и до днес е политически и финансов гарант на режима в Киев, с всичките му „доброволчески батальони“, свастики, избити адвокати и журналисти, обгорели трупове в Одеса и пр. Европа се постави в състояние на ембаргова война с Русия, отряза се от суровинната си база и от естествения си пазар.

Пак стигаме до “l’enfer, c’est les autres”.

Така мислят екзистенциалистите. Но Адът всъщност сме самите ние. Другите са предимно проявител на вътрешните ни демони.

Специално българските геополитически провали могат да се проследят обратно поне до 1913. Но не виждам как това засяга евроатлантизма в момента.

България страда от безкритично следовничество в цялата си история. Евроатлантизмът е последният по време политически култ. Ти казваш, “евроатлантизъм на всяка цена”. Но призванието на политика е да договаря цената. „Всяка цена“ е вид търговска, в случая политическа капитулация. Евроатлантизмът е автоимунното заболяване на европеизма. Колкото повече секретираме евроатлантизъм, толкова повече убиваме Европа. Пропагандата подмени европеизма с евроатлантизъм, но езикът е по-мъдър от нея и неслучайно битуват две понятия. Европеизмът е критицизъм, хуманизъм и демокрация; евроатлантизмът е политпросвета, милитаризъм и послушание.

Малко ме стряскаш с тези, по моему, чисто идеологически наблюдения, но както и да е. Но ето нещо друго, привидно наивистко: представи си, че в момента не сме членове на НАТО и ЕС, а подобно на Беларус или Армения силно клоним към “Третия Рим”. Как си представяш подобна България?

(смях) С този въпрос обикновено пращат всеки критик на ЕС и НАТО да изрива авгиевите обори на посткомунистическата пропагандна шлака, за да не смущава евроатлантическата нирвана. Критикуваш ЕС? Значи милееш за “Третия Рим”. Ни най-малко. България е част от Европа. Тъй както Беларус, Армения и Украйна, впрочем, са културно, икономически, езиково и географски неразривно свързани с Третия Рим. Виж Великобритания. Тя също е неразривна част от Европа, но се гласи да я напусне. Едва ли от любов към Третия Рим. Но тя има привилигеровани отношения с Вашингтон, своеобразният “Четвърти Рим”. Лондон играе гросмайсторски на много дъски. А България? Тя бе приета великодушно и предсрочно в ЕС и ще бъде постепенно изолирана от центробежните сили на егоизма. Полша, Чехия, Унгария и Словакия вече сковават вишеградската спасителна лодка. Поканиха и нас. А ние? Опасявам се, че скоро отново ще констатираме постфактум своята недалновидност. Също както през 1989.


Лайкове на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov


NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови