Иво Христов (част I): Българското ляво и моралната неотвратимост

Ивайло Цветков 21 март 2016 в 07:23 16690 0

Иво Христов (част I): Българското ляво и моралната неотвратимост

Хайде направо за родната съвременна съдба – кой, къде и защо е сърцевинният проблем? Например липсата на морални ориентири спрямо неопровержими ценности, от които да конструираме нов светоглед? Или пък изобщо някак тертулианов провал на българското въображение спрямо българското бъдно?

Обречено начало. „Къв морал, бе? Ти кой си?“ - чувам вече бирените философи, които едва ли ще четат нататък (смях). Уви, моралът е плаващият пясък, който подрива българския дом. „Една страна може да се управлява с добри чиновници при лоши закони, но не и обратното“, твърди „железният“ Бисмарк. Но властта е покривът. А у нас ерозията е из основи. Ние хитруваме с моралните дилеми. Избягваме ги. Отлагаме ги. От 25 години гласуваме, но никога не правим морален избор. Не търсим почтения, подкрепяме „наште хора“. Мутрите обраха народа, а той им „отмъщаваше“ с вицове. Правосъдието е общественият гарант на справедливостта – а българските магистрати го превърнаха в гише за индулгенции. Но съществува нещо, което можем да наречем “морална неотвратимост”. Напоследък наблюдаваме локални бунтове. Срещу обвинен в блудство кмет в Стрелча, срещу деребей в Галиче. Дълго отлаганите и избягваните морални дилеми ни застигат на улицата. Родители въоръжават тийнейджърите си с боксове. Шофьори слагат бухалки под седалките. Моралът вече не е луксът на избора: когато гласуваш кой да те представлява, купуваш вестника, който казва истината, или залагаш на съда да въздаде справедливост. Всички тези рубежи - политически, медиен, съдебен - вече са пробити. Сега моралният избор е въпрос на оцеляване за хората и децата им. Ако не се браниш сам срещу триумфиралото зло, ще те сгазят.

Видимо изповядваш леви идеи. За мен “ляво” – да уточня, за всеки случай – не е стигмата.

Знам – и заради твоята интелигентна, зряла толерантност ще поясня тъкмо пред теб защо считам, че политическият избор, който правим, не е морален. В България бившите комунисти, които се преименуваха на социалисти, са твърдо ядро, което бавно се топи. ДПС е монолитен блок. Тези две партии са напълно безкритични към елита си и никога не го санкционират. Дори тотално проваленият Станишев бе изпратен с почести. Остава така наречената “десница”. Една маса от хора, които прегръщат всяка следваща измама с неизменен ентуасиазъм. Стига да им внушат, че е антикомунистическа. Тези хора се именуваха “седесари” преди 20 години, след това мутираха в “царисти”, след това станаха “гербери”, а един малък дистилат от тях днес се наричат “реформатори“. Тази критична маса хора определя избора в България. Уви, за четвърт век тя не надмогна обидно глупавата манипулация, че „добър“ е всеки, който се бори с „комунистите“. Така последователно избра и низвергна костовата клиентела, после царските юпита, сетне два набора герберски деребеи. През всички тези години борбата с „комунизма“ бе димна завеса за далаверизма. Тъкмо от тази маса недоволни от статуквото се очакваше морална преоценка, а те останаха заложници на елементарен политически блъф. Най-фарисейската част от десницата, историческите „сини“, днешният Реформаторски блок, успоредно с облагите приватизира и моралната реторика. Днес тази партия буквално се гаври с избирателите си. Елитът й хем е на власт (в министерства, бордове, посолства и други хранилки), хем си къса ризите, че е в опозиция. Довчерашният партай-идол Москов внася ваксини „за бежанците“, гласи се да вземе пръстови отпечатъци от целокупното население, а законът му крушира в Конституциония съд. Но за него няма партийна санкция. Нито премиерът му иска оставката.

Може да се поспори, но в случая е важно друго - няма ли кой да хвърли един вид Дьо Гол-ов мост над тоя наш вече дребноват разлом “ляво-дясно”? Впрочем, първо довърши критичната си парабола.

Десницата монополизира морала и подмени понятията. Пробутва на избирателите изветряла антикомунистическа патетика, а прибира реални гласове, пари, постове. Нахъсва населението срещу комунистическото минало, а междувременно изяжда общото ни бъдеще с милиардни заеми. Последният - преди седмица. В България измамата се установи като норма: един продава кафе втора цедка, друг обещава таблети след избори, трети налива безакцизно гориво, четвърти лъже, че цъфти в чужбина, докато всъщност води унило съществувание. Ние не санкционираме тези лъжи. Примиряваме се. През последните месеци насилието неусетно се настани в бита. Официализира се не като форсмажор, а като рутина. У Оруел имаше „десетминутка на омразата“; в българската антиутопия сутрешните блокове предлагат „двадесетминутка на безсилието“. Показват ни кадри на джигити в насрещното, саморазправи на мутри и последната екстра: обири, заснети от охранителни камери. Риалити на победилото зло. В САЩ и Бразилия има специализирани крими-телевизии. У нас това са наионалните телевизии. А що се отнася до моста между лявото и дясното, за който спомена, той съществува, но – уви - не по архитектурата на “стария Шарл”, а във вид на топла, интересчийска връзка между високите етажи на бизнеса и политиката от всички цветове.



Дали защото ние самите сме неспособни да изградим наша, българска “полития” – за която впрочем нямаме никаква доктринерска, философска основа? Ето ти Диоген, първият “ляв”, ако позволиш тази шега – той смятал, че Прометей и черният му дроб са наказани с право, защото донесъл на смъртните изкуствата, които породили условността и неестествеността на всичко “модерно”. По идеология той прилича и на Толстой, и на Русо, дори на Лао Дзъ, и т.н.

Спасяването поединично е истинската и най-пагубна идеология на българския преход. Междувременно ни бяха продавани пакетни идеи във вид на “плавен преход”, шокова терапия, капитализъм, европейско бъдеще, 800 дни и най-различни условни хоризонти, към които уж крачехме като нация. Но през целия преход българите следваха лични стратегии за оцеляване или разбогатяване. Ние не осъзнаваме, че и да искаме, няма как да бъдем сами. Илюзията на Тачър, че няма общество, а сбор от индивиди, бе опровергана. „Сборът от индивиди“ не може да се бори с тероризма, нито да овладее имигрантския наплив. В България обаче неолибералните заблуди все още се продават като откровения.

Т.е. българското “дясно” само мимикрира като инициативен индивидуализъм?

Да. И не само българското. Егоизмът ни се продава като индивидуализъм. Да речем, у нас има либертарианци, които ни пробутват графоманията на Айн Ранд като извор на прозрения. Когато всички ние сме на една планета, т.е. в една лодка, групирани в градове, живущи в семейства, оплетени в различни личностни отношения, човек не може да бъде сам.

Да, “no man is an island” – Дън, един от първите “скрити” модернисти. Макар че, да бъда съвсем честен с теб, вярвам, че повечето ни проблеми произтичат от строго колективистичната ни култура, съчетана с някак трагична “вътрешна груповост” и “клановост”. Като вид антиномия на предприемаческата искра.

Говоря за градивно обединение, което в България сякаш не успяваме да осъзнаем – и това е различно. Т.е. продължаваме да се спасяваме поединично. Приличаме на озверели ватерполисти, които се борят в басейна на лайнер, който плава с пълна пара към айсберга. Корабът ще крушира, но ние продължаваме да си бъркаме в очите и да си натискаме един другиму главите под водата.

Въпросът обаче е по-дълбок: някак априори сякаш не може да има споделени цели, а само лична цел, която винаги някак си по default се постига само през “удар”. Този начин на мислене напомня и за вторичния бум на суеверията – Ванги, манги и пр.

Това е същата логика, проектирана в различна среда. Търговецът се надява с една сделка да направи удар, певецът с хит, фолкаджийката с флирт. Това са нормални амбиции, но преобладават, защото обществото е дългосрочно непредвидимо и е естествено да заложиш на „врътката“. В българското общество няма никакви регулиращи кодове. Религиозният бе затрит още при соца и не успя да се възроди. Законовият що-годе ефикасно функционираше при соца, но в по-нови времена се разпадна. Остава личната почтеност. Но средата ерозира морала. Всекидневието те убеждава, че моралът те обрича на провал. И така, постепенно, моралът отстъпва. Както образно се беше изразил алжирският писател Буалем Сансал, “най-коварен е този аморализъм, който прониква тихо като влагата в един дом“; той не се вижда, не може да бъде “осчетоводен”, но е осезаем. В Париж трафикът е свръхнатоварен, по тесните улици циркулират коли, автобуси, мотоциклетисти, но също и десетки хиляди хора на ролери, тротинетки, скутери, скейтове, моноциклети, солоуийл и всякакви причудливи возила. И въпреки всичко това първият рефлекс на всеки участник в движението е да пропусне или да отстъпи. Странното е, че задръстванията никога не са драматични. У нас нагонът е да засечеш или да изпревариш - „всякой гледа само да бъде напред“ (смях). И сме в постоянно напрежение, често задръстени. Трафикът добре илюстрира логиката на осъзнатата общност и „сбора от индивиди“ – както и това, което произтича от тях.

Кое от изказаното дотук би могло да бъде проследено до народопсихологически травми от комунистическия режим – това, по моему, тежко наследство?

Мисля, че коренът е много по-дълбок. Вековен. В някои отношения комунизмът играе, без съмнение, разграждаща роля. Но не и определяща. Има куп фактори. Да речем, урбанизацията откъсва от патриархалния морал, тя съвпада с комунизма, но не е негов монопол, а протича по същото време и на Запад. Бай Ганьо е персонаж, който далеч предхожда комунизма, а е носител на всички познати пороци. Малодушието не е рожба на комунизма. За мен най-изумителната, най-говорящата сцена на българската литература и история е вдигането на въстанието в Панагюрище и онова отчаяно лутане на Бенковски, Захари, Волов и Икономов. Четиримата обикалят като изоглавени един градец, отнапред спечелен за въстанието, в който всички знаят, че такова ще има - но трябва час лутане, за да излезе първият и да попита, “какво става”? (смях) С това не снемам отговорността от комунизма, но той е твърде удобно и някак манипулативно универсално обяснение на маразма ни.

Дотук бичуваш основно “несъстоялата се” десница. А левицата? Да си припомним ли Ален?

Чудесно напомняне. Той казва, че онзи, който отрича съществуването на левица и десница, винаги се озовава в десницата. Разграничение между левица и десница има и трябва да има, защото го изисква самата диалектика на обществения живот – ако няма алтернативи, няма взаимен контрол, няма и развитие. Но нещо важно: виждаме, че след като преболедува неолибералния грип, в Европа солидарността получава реабилитация. Засега предимно емоционално, тъй като не успява да пробие монопола на десните идеи. Те са изградили своя институционална архитектура. Остеритетът е заложен в самия механизъм на еврото. Той не може да бъде пробит с гласуване, защото е изведен извън националния суверенитет и дори извън правомощията на европейските институции. Но солидарността се възражда. Видяхме го на последните избори в Гърция и Испания. В момента французите масово излизат на улицата заради реформата на трудовия кодекс, същото ще се случи навсякъде. Сега, ти уместно питаш дали това има смисъл в България, когато морално сме стигнали почти до кота нула.

И най-вече как според теб трябва да изглежда едно българско ново “ляво”. Но не вид преболедуван хиатус на “традиционото”, а ново-ново.

Лявото в световен мащаб бе развратено от неолибералните догми, то им пристана в икономически план, и постепенно бе изтласкано в гетото на маргиналното. В последните години има почти пълен консенсус между левица и десница в Европа по икономическите въпроси - не се дискутират основни теми като данъчното облагане, като офшорките. На лявото са харизани само маргиналните общности. Признават му правото да се занимава с проблемите на сексуалните различия, с проблемите на бежанците, но не и с икономиката.

Т.е. пак моето вече старо напомняне, че либералното е по дефиниция ляво – а някак дясното го иззе, не само у нас.

Да. Харизали са му утешителната роля да заема хуманитарни пози пред огледалото и да се самолюбува на речта си. Но да не посяга на обществените механизми. А лявото не се изчерпва само с грижа за бедстващите. Ако не променя обществените механизми, лявото няма инструмент за въздействие и приема да е куха реторика.

Как се стигна дотук - никой де факто да не допуска “лявото” до, как да кажа, идейния консенсус? Това понякога леко ме изумява – дори покойният Ленън си остана ляв либерал до смъртта си.

Според мен трябва да се върнем към основите. Лявото трябва да отстоява няколко принципни каузи: например в икономически план парите и на бедния, и на богатия свят се оттичат в офшорните зони. Стотици милиарди. Капитален проблем в буквалния и преносния смисъл (смях). Затварянето на офшорните зони трябва да бъде основна лява кауза. Но можем ли да очакваме да бъдат затворени офшорките, когато председател на ЕК е бивш премиер на офшорна зона? И още: лявото трябва да отстоява прогресивното данъчно облагане. Плоският данък съдържа илюзия за равноправие – равен процент от всички – но този процент за богатия може да значи една яхта по-малко, а бедния да лиши от животоподдържащо лекарство. Лявото трябва да отстоява критицизма и да се бори с всяка установена идея, всяка догма, защото неолиберализмът минира идейния терен и сега човек не може да разсъждава свободно. Той е хванат в корсета на политкоректното - когато е социален, му придирят, че е носталгик по комунизма, ако критикува ЕС, е евразиец и т.н.

Но каквото и да прави българското “ляво” в идеен план, все не успява да стигне отвъд етатизма. Никаква крачка нататък, нищо “шведско”.

Факт, но засега светът не е изобретил друга защитна мембрана извън държавата – в едни страни тя е по-устойчива, в други - по-пропусклива, но тя държи социалната система, държи системата за сигурност и друга не е изобретена. Опитите да се изградят наддържавни защитни механизми, координационни механизми като ЕС – всички те, както виждаме, достигнаха своите лимити и вече са пред имплозия. Оттам и странното често съзвучие между левите и крайнодесни партии в последните години, тъй като това са все партии, които залагат на инструмента “държава”, а неолиберализмът ненавижда държавата. Тя му пречи да изнесе парите си в офшорки, да изнесе производството в Азия и да уволни работниците си тук, защото му излизат скъпо. Оттам и това привидно противоречие – крайнодесни и леви да се срещат в надеждите си, инвестирани в държавата, докато неолибералната десница ги изобличава лукаво в тази странна и неестествена близост от позицията на сила, която няма интерес от държавата. Но въпросът е да осъзнаем от какво имаме интерес ние. Не всяко общество има един и същи интерес. Обществото на голяма и могъща държава като САЩ има интерес от падането на правилата, докато обществото на една малка държава като България има интерес от доза защита. Владимир Войнович писа в “Монументалната пропаганда”, че по време на соца сме били като затворени в клетки кошути, които със завист са гледали как красиви зверове се разхождат свободно сред природата. С демокрацията отворихме клетката. И какво стана? Примерно договорите за свободна търговия – които са основна кауза в позициите на “Солидарна България” - целят тъкмо това: отмяната на последните защитни механизми. Мита, такси, санитарни норми и прочие в циркулирането на стоки и капитали между ЕС и САЩ. Винаги давам един и същи пример: България е аквариум, те са океан. Ако махнем последните прегради помежду ни, не е трудно да предвидим кой кого ще помете. Затова предотвратяването на ТПТИ ми се струва основна лява кауза.

Аз казвам така: през 2016 леко ми е все тая за “лявото”, “дясното”, “центристкото” и т.н. Искам единствено “рацио”. Било то Анаксагор, Лайбниц, Леви-Строс или Хайдегер. Имаме “свръхзадача”, но сме далеч от осъзнаването й, защото от десетилетия насам у нас, наследствено, управляват неспасяеми [идейни] илитерати.

Опасявам се, че още сме на етап „подзадача“. За да се овладее престъпността, да се арестува и опандизи убиец, е необходим функциониращ закон. Политическият избор, ляв или десен, има за предусловие завръщането на правовата държава, която на хартия съществува, но де факто не функционира. Обществото ни е паднало под санитарния минимум на регулация, щом се саморазправяме по кръстовищата. А това, че държавата разпределя „баницата“, не е регулация, както внушават десните, а обикновена криминална дейност в административен мизансцен.

Позволи шега или не дотам: според мен има страхотна хранителна среда в България за “ляво” - и това са безделниците, защото е пълно с такива, плюс хората на социални помощи, т.е. онези, които смятат, че така могат да прекарат живота си. И далеч не говоря само за малцинства.

(смях) Според мен това е заблудено разбиране за “лявото”. Безделниците са вторични продукти на щедра социална политика в развития свят. В последните години тази категория хора се стопи. Европа се деиндустриализира, социалните бюджети вече се финансират от заеми и стагнират. А цените пълзят нагоре. У нас от помощи можеш едва да вегетираш. Когато родител изпушва детските надбавки на децата си, това е възмутително. Но бюджетът изтича от другаде: контрабанда, комисионерство по обществени поръчки, аутсорсинг на административни дейности, далавери с ДДС. Впрочем паразитиращите върху социалната държава имат бързоликвидно мислене и гласуват за който плати. Правят го абсолютно всички партии. Това не е ляво мислене. В България има хранителна среда за лявото, защото сме обрулена държава с преимуществено бедни хора. Но спасяването поединично им пречи да заявят правата си.

Тук просто ще замълча, за да си спестим излишни идеологически разправии. Продължи. (смях)

Ето - на социалдемокрацията дължим втората благоденствена половина на 20-ти век в Европа, в частност в Скандинавия и Западна Европа. Но тя предполага много висока степен на демократична зрялост. Така нареченият “рейнски капитализъм” в Германия почива на съгласуваното вземане на решения в предприятията от работодателите и от представители на колектива. Това изисква диалог, взаимно уважение, търпение, градивно мислене, надмогване на егото - все неща, които са в разрез с българския манталитет. Неслучайно социалдемокрацията в България не се е прихванала и не успя да се възкреси след 89-а година. В Европа социалдемокрацията също отстъпи от своите позиции от 90-те насам - и от това бе нанесен ущърб на обществата, защото какъв е ефектът от триумфа на неолиберализма в Европа? Сочената за месия Маргарет Тачър (без съмнение политик от изключителен калибър, с воля, стил и целеустременост - това не може да бъде оспорено) сбърка генерално в утопичната си вяра в пазара. В идеята, че дерегулацията ражда меритокрация. Всъщност тя роди един процент привилигеровани и милиони бедни, стопи средната класа и декласира Европа като икономическа сила. Резултатът от дерегулациите е този, че парите и производствата мигрираха масивно на Изток, а социалните системи, които правеха Европа привлекателна (които и до днес гарантират относителен комфорт на нашия живот), се разграждат. Днес Европа стагнира във всички сфери: социална, икономическа, дори културна. Континентът вече е стресирано пространство, което загуби самочувствието, че държи съдбата си в свои ръце, не успява да изработва решения, няма самочувствие да заяви себе си.

Т.е. това вече не е Европа на Шуман, така да се каже?

Със сигурност не е Европа на Ромен Гари, да речем. На европейците по дух, защото Европа като политически проект след войната вече съдържа кълновете на пороците, които днес метастазират в нея. Европа е духовно пространство. Има един роман на Ромен Гари, който така и се казва – “Европа”. Преведох го на български преди няколко години. Той е конструиран като спираловидно бълнуване. Там Гари родее Европа с “курва” – чисто и просто. Дори тя метафорично е въплътена в романа от една бивша съдържателка на луксозен бардак, ако не бъркам в паметта си, във Виена. А Гари има право да го каже. Той е квинтесенция на европеизма: руски евреин, живял в Полша, велик стилист на френския език и участник в битката за Англия през 1940. Нима нещо родее Гари с конвейерните чиновници, които разнасят чанти пред камерите в Брюксел? Нищо. Европа не произвежда европейци и се обслужва от конформисти.

Но големият гальовник все така си остава европейският проект?

Европейският проект бе похитен от бизнеса с платеното съучастие на политиците. В момента се ограничава до това колко да плати Брюксел на Турция, за да се откупи от миграционната вълна.

Гари, впрочем, като че постъпи най-достойно накрая.

Безкрайно си прав – и това е тъжно. Той се самоубива като уморен рицар. А Европа гасне бавно - от безволие, корист и глупост.

(следва)


Още на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov


NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.

Втората част на инервюто можете да прочетете тук

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови