Да започнем от - да го наречем за удобство – родния “културен модел”. И от популярния рев за това как всичко е станало бездуховно, как едва ли не самата национална тъкан се разлага и прочие глупости. Тече и паралелна есхатология по повод на една сравнително добре регенерираща и самоподдържаща се система, което за мен граничи с чистия инфантилизъм.
Покачването на нивото на параноичен драматизъм и историческа неувереност в колективното ни съзнание не е съвсем безоснователно. Все пак в геополитически план често ни се напомня, че от много дълго време насам - фактически от осем века - не сме били в реална завоевателна, доминираща или поне суверенна позиция, поради което самоусещането за положението ни в света е по-скоро самоусещането на жертвата, а напоследък - даже на истеризиращата жертва. Нацията ни или мисли себе си и говори за себе си само в страдателен залог, или пък се пъчи, бие в гърдите и вдига пушилка. И двете издават липса на историческа увереност и примирение с това, че нещата в света просто ни се случват и нямаме потенциал сериозно да влияем върху това как ще ни се случат, поради което винаги се изправяме пред крайния резултат и винаги го преживяваме в негативен аспект. Дори да не е толкова лош. В този смисъл вече никое наше очакване не е задоволимо. Сумтим на всичко и търсим виновни за тежката си съдба, гледайки обаче да не ги намерим, за да можем да продължаваме да ги търсим и занапред. Когато говориш за себе си в страдателен залог, нищо вече не може да те спаси. Първият враг, от когото губиш на терена на историята, е собственият ти изказ.
Това с виктимизацията и излазът от нея е описано още от Анаксагор: че всичко е безкрайно делимо и дори най-малката частица материя съдържа в себе си известно количество от всеки елемент, но въпросът винаги всъщност е в ума/съзнанието (nous), който евентуално да инструментализира този излаз от виктимизация. Т.е., да го преведем, виктимизацията е точно толкова плод на мисленето на самата жертва, колкото и на външния способстващ агент.
Самовиктимизацията окуражава външния способстващ агент, както казваш, подканяйки го да се чувства по-уверен във възможността да завоюва. Самоосъзнаването на колективния субект като изконна жертва е фактическа форма на предаване на суверенитета. Ние обаче имаме и допълнителен принос към това предателство - вече дори един на друг не си разрешаваме да се чувстваме другояче, освен като жертви. Сведущи жертви, но жертви. Жертви в драматична поза.
А има може би и някакъв уют в това чувство. Плюс “кулпатизацията”, т.е. целенасоченото, публично насаждане на чувство за народностна вина у нас - с един или друг мотив.
То е следствие на горното. Вече отдавна не е част от добрия тон да се чувстваш другояче, освен зле. Биваш постепенно овладян от колективното кахърно чувство, изисква се да го споделяш и ако не участваш в самоокайването – в този смешен плач – се превръщаш в индивид, който не е на нивото на драматизма на нацията. Ако не хипервентилираш в публичния разговор, ако не жестикулираш като за последно, ако не поддържаш висока драматична и есхатологична температура, то значи не споделяш жертвеността и не си част от колективния субект. Цепиш се от колектива на оплаквачите, не си си намерил кой ти е виновен - значи ти самият трябва да си виновен. Автоматично и безотказно. Не се ли усещаш като жертва на изнасилване от страна на исторически обстоятелства, геополитически сили, световен заговор, международно разделение на труда, средна възраст или нелек климактериум, то значи си предател. Предател на страдалческата идентичност. Безчувствен и безсърдечен при това.
Т.е. да обобщим: не се мислим като субект, а като обект – почти през цялото време.
Именно. Сякаш са ни натикали тук да се обвиняваме едни-други кой е по-голям предател на националния интерес и кой е достигнал по-дълбоко дъно. Всеки обвинява другия, че не отстоява националния интерес, че го продава на някого отвън: било на североизтока, било на югоизтока, било на континенталния запад, било на презатлантическия запад. Междувременно всички се оказват еднакво неспособни да конструират прилична идея за суверенитет извън външна сила. Поради недостатъчност на субектно съзнание, както справедливо напомняш. И идват на помощ симулациите: страдалчество, самоокайване, фукане, гордеене, позиране, самоизтъкване, вербална агресия, публицистична “смелост” – все неща, свидетелстващи за недостатъчна увереност в собствените възможности и водещи до ентропия, която освен че е актуалното състояние на нещата, се усеща и като всичко, което предстои. Оттам и напрегнатият суеверен есхатологизъм: битов апокалипсис, който идва да те отнесе физически, да те направи да изчезнеш безследно от лицето на земята по всякакъв възможен начин. При това с допълнителното предвещание, че за децата ти и за всяко следващо поколение ще става все по-зле. Тръбите на апокалипсиса, доведени до карикатура в гротеската на тъпотата.
Т.е. есхатологичното става някак си онтологично определимо през цялото време. То започва да изчерпва не само дискурса, но и преживяването.
Именно - започва да не дава възможност да се изпита каквато и да било радост от живота. През деветдесетте години това още не беше очевидност. Имам силни спомени за колективна жажда за живот - не интелектуален, разбира се, а така – хормонално-битов. Всеобщата настройка, да я наречем, все още беше позитивна. И то не само хедонистична във вулгарния смисъл, ами някак социално ангажирана... Но тази перспектива на упадъка и трайния застой на смисъла, този еснафски запек, това енергийно затлачване пие жизнените сокове и убива жаждата за колективен живот. Така пресъхва изворът на радостта, дави се импулса за творчество и изригва калният фонтан на самоокайването. Поне в социален аспект.
Забележи: у нас, ако не се оплакваш през цялото време, един вид ставаш безнравствен – включително в платонов смисъл.
Ясно защо: нравственият компас става жертва на магнитни аномалии и стрелката му стои само от едната страна – от страната на “прецакаността”. Сякаш вече почти не можем да си представим обществен разцвет. То даже някое цвете да цъфне, веднага ни обхваща желание да му пръднем и да го наакаме, за да е в унисон с нас. Да не се делим в нещастието, така да се каже. Е, в това няма ли самоопределение, няма ли тежнение към пропадане? Няма ли, ако щеш, самопоставяне на ниско място в международната йерархия? Няма ли отказ от суверенитет?
Което ме подсеща за евентуалния сърцевинен проблем на нашия диалог: ние с теб просто ще “разкажем” част от симптомите на българския свят днес, без прословутата рецепта за излаз. Така, донякъде парадоксално, не падаме ли жертва на същия роден феномен?
Да, падаме. При това с плонж. Като достойни парчета от гореспоменатия колективен субект, неизкушили се да се отделят от него с вербалните клетви на отчуждението. Ето, добросъвестно се опитвам, когато предявявам претенция към колективния субект, да съм и първият на фронта, който ще я получи като упрек, а не да я отправям към някакви други абстрактни българи, които не съм аз. В този смисъл не са ми особено приятни изказванията от типа “българите са еди-какви си” от хора, които също са българи. Дистанциращите словесни практики не спасяват от колективна идентичност, а разкриват комплекси от същата. Казано по-просто, никой никого вече не може да уплаши със заплахи, че ще се отправи окончателно към Терминал 2. Най-много да сломи истински любящото сърце на загрижената си баба, която действително би страдала от подобен изход, при това незабележимо, с тихи имплозии. Друга форма на добре оправдана леност са мантрите от типа: “Ако животът тук беше правилно устроен, то – ехее - къде щях да стигна”. Ами, горе-долу, пак там. Мисля си, че възможностите за каквото и да било самооправдаване задължително трябва да се пропускат. Ей така, за по-добра връзка с реалността.
Какво да кажем за българския интелектуалец – имаме ли такъв във френския смисъл, или и той пада жертва на същия смешен плач?
Да си интелектуалец днес е въпрос на самоназоваване. Качеството на твърдението е непроверимо, тъй като за него няма никакви критерии и изисквания. Поломотиш из социалните мрежи и готово – интелектуалец си. Потвърждаващи авторитети не са нужни и всеки може да претендира. Достъпът е свободен, а дейността - безплатна. В този смисъл и претенцията е универсално предявима. Ето, говорейки си тук, я предявяваме и ние (смях).
Да припомня все пак: “интелектуалец”, ако изобщо има такава категория, е човек, който се занимава само с мисловни модели, без значение от професията. Но според българските медии всеки, който се е отъркал в “изкуството”, е “интелектуалец”. Към него – да пукнеш от смях просто – се обръщат с въпроси за съдбата на нацията и строежа на света.
Да бъдем честни: хората най-често не желаят да се задълбочават в познанията за нещата, а чувстват нужда да им се препотвърждават и доукрепват идеологическите предразположения. Затова и подборът на интелектуалци е по, хм, “демократичен”. В крайна сметка работата по доукрепването и препотвърждаването може да се свърши от много хора. Тя е въпрос на папагалско повтаряне на мантри, така че си прав. Освен това, важно е телевизорът да шуми и да създава илюзия за живот в стаята.
Явор Гърдев. Фотография: Яна Лозева
Представи си да кажеш на някой като Пачино, Брандо или Скорсезе, че е интелектуалец, и че трябва набързо, в рамките на 12-минутно ТВ-участие, да обясни американската “народопсихология”. Най-вероятно би се изумил. Но, извън шегата, въпросът е как в колективното наше съзнание се размиха границите на мисловността и се възцари ефектът “Парис Хилтън” – медийни дрехи без никой вътре.
Подобното се интересува от подобно. Каквото се гледа, такова се показва. Но да оставим медията. Има разпад в разбирането за професия. Професиите също взеха да се придобиват чрез клетвено самоназоваване. Нещо като детска игра. Какъв искаш да си? Ами такъв и такъв. Речено-сторено – каза го и стана.
Вид самоизвратена пигмалионщина? Ако се самосъздам, ако започна да се самонаричам такъв, следователно ставам такъв? Плюс: трагичният залез на експертизата. “Ужасът, ужасът” на виртуализацията.
Във виртуалния свят – чудесно подсказваш – имаш опцията да се реализираш експедитивно чрез симулация. Отваряш един профил, смело написваш под името си, че си 50 неща, и готово – реализиран си. Разграждането на професионалните експертизи е най-силно в сферата на културата. Все пак по-трудно е да се самоназовеш неврохурирг и смело да започнеш да практикуваш тази професия (смях), докато напълно безпрепятствено можеш да се наречеш писател, ако така се чувстваш.
Горната и долната земя вече са едно и също - на ниво култура, заради неотрагическата ситуация, в която публиката изведнъж получи вид “електронен лиценз” да се качва на сцената, което доведе до морален крах на експертизата. Приключи ерата на четенето (модернизъм, пост-модернизъм) и настана ерата на писането (хипер-модернизъм).
Точно така, в тази сфера идеалът на равенството – в това е парадоксът – всъщност е постигнат. Чрез дигитален плебисцит влязохме в ерата на самоопределението. Поне от гледна точка на стратификацията в културната сфера. Вече е като в Ню Йорк, където всеки сервитьор всъщност е актьор, а сервирането е само неговата day job.
Още по-красиво e на английски – той/тя moonlights as a waiter/waitress.
(смях) Именно.
Това е изцяло друг модел обаче - моделът на системното пресяване, без който не би могло те (Бродуей, Холивуд) да постигнат качеството, което постигат. И властовото разстояние между плебейската мечта и успеха е огромно. Както и в Русия, впрочем. Докато при нас, поради възхода на културата на аматьорското плюс крайно скъсеното властово разстояние, винаги си на няколко крачки от сцената, у всеки се крие по един Криско или Куката.
Има и още един проблем тук. Не знам защо така се е случило, може би поради вековен недостиг на суверенитет, но ние сме усвоили едно отношение към държавата като към нещо, което трябва задължително и постоянно да се саботира. За морална и честна се счита позицията, която уронва властта, а не тази, която я укрепва. Един вид властта е априорно зло, а не служба за регулиране с оглед избягването на ненужен хаос. И ако има някой, който комформира, за да може властта да усъвършенства някакви работи, тогава той губи романтичната позиция на борец с властта, която е нещо като извор на авторитет.
Т.е. авторитетът е само от революционната страна на нещата, а не от еволюционната?
Да, пак добре казано. Авторитет си само, ако си “смел” да се сбориш с властта, защото властта е априори вредна и лоша. Това не е понятието за властта в цивилизованите държави. Представи си Скандинавия, да кажем. Там властта е средство, с което постигаш по-добро качество на живот на обществото и по-смислено битие, по-добра организация. При нас властта е първороден грях, който трябва да бъде преодоляван със словесни заклинания срещу властта. Единствените личности, които могат да имат морална валидност, са тези против властта. Или през цялото време се легитимират като говорещи срещу нея, което много лесно се превръща във виртуална идентичност, която е за пред другите – чакай аз да ти кажа тук два-три лафа срещу властта, за да се самолегитимирам. Всичко това, разбира се, до влизането във властта. А после като със самолета – атеист си, докато не тръгне да пада.
Това е позата на вечния опозиционер, който обаче – забележи - няма така или иначе кой знае какъв избор, той не е Каспаров и опозиционерството му обикновено се дължи на факта, че е изключен от “раздаването”.
И от тази позиция също няма да дойде отговорът на вечния въпрос какво да се прави. И демокрацията започва да се практикува като гладиаторска игра – кой ще се задържи по-дълго на арената с цената на всевъзможни хватки и за кого ще обърнем палци надолу, понеже е спрял да ни кефи.
А ако гладиаторът откаже да умре?
Ако гладиаторът откаже да се държи така, както се харесва на публиката, която го е пратила на сцената, настава обществен запек. В прищевките на публиката понякога също има известна скрита подлост, понеже пък тя развива апетит да възкачва, за да може веднага след това да започне да сваля. Едва гласувала “за” с торби надежди и очаквания, веднага обръща палец надолу, за да демонстрира кой в края на краищата е суверенът. И започва една мъка, като в детската градина. Публиката дърпа ряпата, ряпата се не дава. Започва едно дърпане, едно чудо. И така от мандат на мандат. Механичен процес без промяна в качеството, но пък с висока степен на трудова заетост в интриги и подлости.
Но – и много важно – ирационален процес.
Да, служещ за потвърждаване на мантрата, че всички политици и хора на власт по дефиниция задължително трябва да са провалени хора. Но, представи си сега, че вземе да се е роди един-единствен, който не е такъв. Със сигурност ще бъде опорочен и екзекутиран, без да е носител на вина, по задължителност. Ще загине от ръката на тълпата. Заради садистичното удоволствие да низвергваш. Не, всъщност няма да се стигне дори до това - ще бъде смлян от инерционната административна машина малко преди това.
Ницшеанският ressentiment. Или пък по-късната Sсhadenfreude.
Да, нагон за отмъщение на суверена, неосъзнат като субект. Sсhadenfreude – злорадство от провала на другия. В крайна сметка нас май въобще не ни интересува какво точно ще свърши даден министър в сферата си. Интересува ни да се зарадваме, като се сурне. Него, респективно, също започва слабо да го интересува какво точно ще свърши и започва да употребява енергията си да се задържи. Така обществената енергия е разпределена между това да клатиш стол и да се задържаш на стол. Национален спорт. В това има нещо изначално самоунищожително. В последна сметка, има и нещо много глупаво - от чисто практическа гледна точка. Неразумно поведение, похабяващо огромно количество енергия за чисти глупости. Безумен театър на соченето с палци нагоре и надолу.
Да обобщя по Юнг, ако позволиш – по-важно е как ще ги преживеем вътрешно, отколкото какво те ще извършат като действие.
Точно така. Перформативен публичен живот. По-важно е колко фишека ще изгърмят, отколкото намаляла ли е безработицата. Оказва се, че има някаква взаимносподелена злост в нацията, която не позволява появата на позитивен герой. Героят винаги трябва да е негативен, или поне да е в процес на превръщане в негативен. Така и героите се озлобяват и покваряват. Понеже последното нещо, което възниква в колективното въображение е, че някой може да има някакви по-мащабни стремежи и мечти. Стремежи и мечти отвъд самооблагодетелстването. При такъв ценностен целеполагащ режим - как да няма перманентна есхатология, любимата ти тема? (смях) Това си е самият Ад. Защото, когато предположиш, че максимумът на стремежа на човешкото общество има битов характер, оттам нататък апокалипсисът е единственото възможно следствие.
И какво друго можем, освен да стоим и да ръкопляскаме на апокалипсиса? Тук ми хрумват хиляди неща – от Емпедокъл до Хюм, но да не нагазваме съвсем в непонятното.
Не знам. Най-гадното в цялото това злорадство е пророческата поза: “Аз казах ли ви още в началото, че този имаше лош блясък в очите!” Като този, lui, се оказа такъв, какъвто всъщност предварително си беше. Странното щастие, че си предрекъл злото и си го пуснал на терена, за да се докаже като такова. Публичният живот се оказва сбор от “перипатетии” на хора, които задължително се провалят, а ние се хвалим, че сме го предрекли отрано.
И това някак напомня и за “рудиментарния” наш мит за свестния народ и лошата, “въсточна”, винаги вертикална власт.
Да, самооневиняващата мантра: “Ако имахме друг тип управници, щеше да е друго.” Работата по регулирането на обществените процеси обаче става чрез солидарно действие по отношение на нещо. Т.е. в момента, в който приемеш един добър закон и всички, включително гласувалите го, започнат да го саботират, проблемът вече престава да бъде само в управниците. Няма как винаги всички други да са “българи” с отрицаващи кавички, а все ние да сме българите без кавички, истинските българи. Ние цветята, търсещи други цветя. Ние - доброто същество, търсещо да срещне поне още едно и тогава, тогава... Индивидуалният субект на говорене удобно се самоизключва от колективния субект, подлежащ на обвинение. Демонстративно пледира: “изключение”. От този вид изключения се оформя шизо-съсловието на виртуалната аристокрация, която се самокоронова и поема мисията да научи всички останали на ум и разум от последна инстанция, от позицията на крещящия не-аз. Нацията се разпада на словесно еманципирани, но социално и икономически зависими индивиди, които просто не могат да понасят смрадта на “другите”. Е, какъв суверенитет оттук нататък?
Хем удоволствие от екзекуцията, хем удоволствие от моралното съдничество.
Забелязваш ли колко смело и лесно хората тук заемат позицията на съдници на неопределен обвиняем? Съдят някакъв абстрактен колектив, гневят се на “тях”, ежат “им” се. Своеобразна психологическа вендета, овъзмездяваща кого? Неслучилия се субект. Преживяваш момент на замайваща деперсонализация, губиш способността за емпатия, но сечеш, колиш и бесиш в безответното празно. Пускаш злото от себе си да гони абстрактния “не-знам-си-кого”. Фучиш и проклинаш. Всуе. Понеже няма споделен критерий за правилно, няма и справедливост. Безкрайно релативизираното понятие за “правилно” се търкулва и пропада в безкрая. И няма какво да запуши безкрая: нито Бог, нито фактите.
Изтрива се самият грайфер на действителността. Дори на нравствеността, ако позволиш.
Да. Нищо не е достатъчно основание. Всичко се релативизира. Дори и настоящото твърдение.
Дали пак не си жертва на онова чеховско неудоволетворение от живота? (смях)
Да, но чеховското неудоволетворение от живота идва с едно много щедро и фино разбиране, че животът е такъв и точка. Чехов придава на живота красота в неговия неудоволетворителен вид. И на въпроса струва ли си все пак този неудоволетворителен живот да се живее, той сякаш казва едно тихо и дискретно “да”. И насред мировата скръб светът засиява.
Значи, да не се плашим от този непрестанен чеховски крах на идеализма.
Да, в крайна сметка той е жизнеутвърждаващ. Животът може да е всякакъв, може да е и много лош, но в него винаги я има и убежната точка на финалния смисъл – че животът изобщо го има. Че е тук. Че макар и абсурден, все пак е.
Аха. Но когато любовта – без значение дали между Иванов и Петрова, или Заречная и Тригорин, или между двама оберкелнери (ако цитираме гения Уди Алън) – се провали, животът става, един вид, бидермански, отива си смисълът, разбридва се самата му тъкан. И човек се пита защо да го живее, защото дори у приматите някъде дълбоко живее бъдещ наивист. (смях)
И тогава е възможно да се оживее. Дори и тогава. Според мен хората, преживели разтърсваща любов, под една или друга форма я задържат в себе си. Тя не изчезва. Благодарение на нея преживяването на живота става много по-обемно и обхватно и твоят любим Чехов добре знае това. Затова впрочем и пиесите му носят жанровото определение “комедия”. Защото по неназидателен и задълбочен начин показват абсурдната невъзможност животът да се изгради като кохерентен и последователен. Всички опити пропадат, но в продължаващото им предприемане има красива тъга.
Целият въпрос го повдигнах най-вече заради вратичката, която ни оставя Чехов - към травматичното надсмиване над живота, да намериш за какво да продължиш да го живееш. И там е работата, ако я пренесем у нас – ние сме в порочния кръг на отчаянието, но не го съзнаваме. Някъде при Пинтър, Саймън Блок или Греъм Грийн.
Така изглежда, да. Въпросът е дали виждаш красотата.
Въпросът вече е дали можеш да видиш красота в нещо изобщо.
Едно време дори един градински домат можеше да предизвика у мен joie de vivre. Сега са нужни поне два (смях). А има филмови персонажи, които са способни да открият красотата дори в подмятано от вятъра найлоново пликче и да кажат: “Sometimes there's so much beauty in the world, I feel like I can't take it.”
Личното удоволствие окончателно ли отстъпи на индустриализираното?
Удоволствието се виртуализира поради опосредеността си. Първо, става предвидимо, второ, става планируемо, и трето, бива остойностено. А като бъде и предприето, се банализира. Непосредствеността му изчезва за сметка на всички тези калкулируеми облаги. Така дори ходенето на ресторант се превръща в столуване.
Да обобщя за момент: твоят театър сигурно се опитва, доколкото му е възможно в почти напълно игнорантна среда, да върне неопосреденото удоволствие. Но тук падаме сякаш жертва на ръселов парадокс - в смисъл, че театърът е опосредено удоволствие per se. И по-важното: ние хубаво констатираме безсмилието на днешното “обществено”, но де факто не правим нещо срещу машините в трюма и не сочим пътя извън културологизираното малцинство.
Разбира се, че не го правим. Ако го правехме, щяхме да управляваме страната, а не да диалогизираме относно красивото. И разбира се, че падаме жертва на парадокс. Макар преди малко уточнихме, че думата “жертва” силно дразни субектното ми мислене.
Eто още нещо, което ми пречи да спя, освен Чехов и Стравински – културата на протеста. Тя няма как да се справи с политическия тумор и разсейките му, и сама метастазира в нещо “нищо”, в радичков “верблюд”, в гибелински светоглед без свежия “гвелфски” порив на Данте и т.н. Къде е системната грешка?
Всеки протест в определен момент опира до следния избор: саморазвитие или самопромоция. И в момента, в който самопромоцията започне да надделява, тогава целта излиза от фокус. Тогава всяка тема се превръща в претекст за себедоставяне в публичното пространство. Грях, от който, предполагам, и ние не сме далеч в момента.
Още на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov
NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.
