Тони Николов (част II): Борисов и парменидовият аргумент

Ивайло Цветков Последна промяна на 29 октомври 2015 в 15:41 10063 0

Първа част на интервюто с журналиста, философ, преводач и главен редактор на портал "Култура" Тони Николов.

Не те ли плаши, че, как да кажа, трупането на невежество върху невежество генерира единствено още повече невежество? Което заживява собствен гнил живот вътре в системата и води до структурално грешни решения? Говоря хем за Борисов, хем за сегашната илюзия за дясноцентристка коалиция.

Съгласен съм - невежеството, оставено само на себе си, е способно да доведе до крах. Нека веднага обаче направим паралел със съседна страна, задала началата на полисната демокрация: гръцката политика дълго време беше политиката на династиите на Папандреу и Караманлис. Видяхме до какво доведе това – при положение, че там са доста по-елитарни политици, с университетски дипломи.

В такъв случай аргументът се свива до парменидов - че разликите в политическите основания трябва да зависят и от съвсем странични неща. Като климата, географската ширина, колективистичната култура и т.н.

Ако се върнем 100 години назад в българската политика, ще видим, че и по време на Балканската война сме имали колебливи политици. Някои от тях дори доста образовани – като Иван Гешов, който е английски възпитаник. Така например след националния крах, настъпил след Първата световна, Гешов казва: “Аз си подадох по-рано оставката, защото разбирах, че всички искаха главата ми”. И тогава един от неговите опоненти подмята: “Ех, бай Гешов, по-добре твойта глава да се беше търкаляла, отколкото главата на България”.

Т.е. нещо като традиционно родно политическо малодушие?

Не ме тикай към безкраен разговор (смях). Всеки политик, априори, трябва в един момент да може да дръзне да си сложи главата на дръвника с някакви решения. Стамболов си я е сложил и са му я взели.

По тази логика единственият на нашето време, макар и за кратко, е Костов, въпреки всичките му, хм, shortcomings.

В някакъв период да. При Борисов обаче се видя един страх в края на първия мандат - мисля, че той се уплаши точно от това. То беше и тактически ход донякъде, но той имаше страх от руснаците точно в този период. Сега му се налага пак да действа, историята го кара да направи избор втори път.

Или просто го смушква като непокорно магаре. Но системният проблем си остава - магарето всъщност е твърде покорно, докато уж реве оглушително. И някак недоразбира - ако позволиш да поразтегля параболата, - че докато ние още не сме узрели дори за смушкване на магарето, всички останали бивши соц-държави вече са на кон.

Това е национален проблем в момента. Проблем на това, което ни заобикаля. Без значение дали ние с теб се сърдим.

Въпросът е, че интелигентните “гнезда” май вече не се сърдят – те нямат избор, освен отчаяния стоицизъм тип “всяко явление не е нито действително, нито недействително”. При нас платоновите предписания за държава сякаш се сбъднаха като зомбита (ако опростим дотам) - стражарите са “най-умни”, докато ние сме заети да бичуваме “поетите”, защото са най-уязвими. Дълбането в “пластвеността” е мъртво; непосредственото, мигновено разбираемото, внезапно се завърнаха като ценност.

Съмнявам се, че си е отивало изобщо. Ние сме квази-държава, в която вместо лидерите да трасират пътя напред, вървят след най-лошите инстинкти на масата. Т.е. обществото следва хем най-лошите масови инстинкти, хем базовите, най-елементарните страхове, в които сме затънали.

Тони Николов

Как стигнахме до такава елементаризирана версия на общност и държава, т.е. – по-точно - обществена организация?

Не знам - поради общото изветряване на българския дух? Има впрочем редица базови падения в българския дух. Преди години Цветан Стоянов, когато противопоставя Ботев и Каравелов, говори за малодушието и българското желание да газим из калта, когато единственото според него е да възкликнем “добре ни е в калта, зле ни е в калта, но тук ние ще пребиваваме”. Тоест идеята не е за снишаването, а за снижаването и газенето в една обща битова кал, с която охотно се плескаме с пълни шепи. “Прасешкото” удоволствие да се омажем в нея.

Но и невъзможност да кажем, “хайде да излезем, да се измием от това нещо”. Нещо като в тразимаховата етика, според която всичко в човека е движено единствено от простото желание за “повече”. Казвам го не за друго, а защото днес сме “Throwback Thursday” (смях).

Но същината на проблема е, че резултатът е един и същ - цамбуркане в едно особено блатце, в което ни е уютно. Докато много неща в света се променят, се случва цялото това омазване. Или по-точно - желанието за това омазване и валяне в калта, в която ни е уютно. Това, между другото, сякаш извиква онази реплика (у Цветан Стоянов) на Каравелов към Ботев (че четата му е предварително обречена), с която Ботев се съгласява и казва, че той ще се опита да се отмие – знае, че няма да изведе останалите, но поне ще остане като пример.

А Каравелов е сякаш хладният прагматик, който като че казва на бъдещия трагически герой, добре де, прави каквото искаш, но то това твойто ще си остане там, а после пак старите български комплекси ще избуят неконтролируемо.

Изконно българската лъже-ерес, при която всъщност чисто по богомилски разделяш света на черно и бяло, а не искаш да го видиш в някаква палитра от цветове. В българския дебат затова властват катастрофиците, които непрекъснато ти повтарят: “Ама зле сме и ще ставаме по-зле, светът загива”.

Доколкото “слизам” да следя събитията, светът си е там и не загива – въпреки че му го предричат от 5-6 хиляди години насам. Сигурно има някаква софтуерна грешка.

(смях) Да, то времето си минава и той не загива. Въпреки че “отидохме”
в Европа - ами сега? - явно и тя ще умре, катедралите ще се взривят и нищо няма да остане. Само ризата на жертвоготовните ще се белее.

Ризата на нашия, български бунтар – като изключим стотина истински герои начело с Левски, Бенковски и Захарий Стоянов - е по-скоро в нюанса на сивото. Т.е. у нас бялото сякаш е нюанс на черното.

Има една стихотворение на големия руски футурист Владимир Хлебников – че когато конете умират, те падат и дишат, а когато хората умират – пеят песни.

Хубаво, но все още вярвам, че българското катастрофично все още не е руското катастрофично. Че неслучайно нямаме Ахматова или Рыжий, с цялата ми обич към Вапцаров. Но добре - назад към нашите жалки причини и малкото блестящи следствия.

Забележи: винаги съм се питал какво следва от този катастрофизъм, както го назова вярно. Той е робски, просто психиката на несвободния човек е такава. И тя иска едно-единствено нещо – да оцелява. Това са разбрали много от народопсихолозите ни от 30-те – има го у Хаджийски, той се опитва оптимистично да го осмисли, - има го и у проф. Константин Гълъбов през призмата на културпесимизма. Но този катастрофизъм, за които говориш, остава в съзнанието.

Групова mild depression? Имплозия на познатия свят, в който всичко вече е чуждо? Ирационалният страх от кастрация? Къде, по дяволите, остана детерминизмът? (смях)

Да, кастрация, добре казано. Духовно самоскопяване. И то е последователно кастриране в различни проекции заради невъзможността реално да огледаш себе си, собствената си позиция. И в същото време, детински прояви на порив към хубавото. В смисъл, че на фона на всичкото това, трябва да намерим бялата риза, която някъде се вее. Или поне чаршаф (смях). Има и още нещо важно: у българина присъства желанието за уютен живот, за кеф. Той въобще не е някакъв “сгушен човек”. Интересното е обаче, че той е битов оптимист, но в същото време не е битиен оптимист. Вземи суеверността – чукането по главата, като на дърво. Възприемането на всички в някакви ритуали. Не съм оригинален тук – дълбинното отсъствие на вяра и на метафизична култура, на мислене на отвъдното. И има нещо, което веднага прави впечатление, ако се вгледаме в съседните страни - когато Страшимиров се опитва да го обясни, той казва: “Да, де, ама гъркът има вяра. А пък българинът за съжаление често е такъв някакъв отдръпнат, закостенял. Сърбинът има душа, румънецът е особен човек”. Страшимиров иска да каже нещо добро за българина и казва: „Но пък при него - дали заради суеверността, дали заради закостенялостта, – той не кощунства”.

Тони Николов.

Сегашното управление не ти ли се струва в някакъв смисъл детинско? Начело с архикича за “началника там горе” и началниците по принцип?

Каним задължително патриарха при встъпването в длъжност, на инагурацията на всяко правителство, а пък си избрахме цар за премиер.

То вече дори не е смешно, всъщност. Симеон се десакрализира като цар, за да се конституира като премиер, смазвайки впоследствие илюзиите на плебса. Който впрочем го посрещна като Август Триумфатор – пък той, както се оказа по-късно, метафорично ни е намигал, докато триумфира. Мислех, че е тик, но се оказа банална търговска цел. За да стигнем до днес, когато вертикалният византийски модел се персонифицира от най-неподострения нож в политическото чекмедже, както казват англичаните.

Двата образа – на Борисов и Симеон - са в пряка връзка. Тези, които обвиняват Борисов, че не говори езици, нека се сетят, че Симеон пък говори всички езици. Че Борисов не завършва изреченията си, но и Симеон също не завършваше изреченията си. Дали Борисов има теза за управлението си? Аз не знам каква теза имаше Симеон Сакскобургготски… (смях)

Е, има и поне една разлика - бих оприличил Борисов на някакъв вид домашен любимец, който пробва да види докъде ще го пуснеш, какво му е позволено. Тук-там може, като през 2013 г., да го “пернеш с вестника” леко или нещо подобно, но в общи линии, колкото повече не му показваш кое е недопустимо, толкова повече територия той завзема. Гражданска територия, най-общо казано.

От друга страна, Борисов е единственият, който, като види някакви хора, се спира - и ако му кажат нещо, прави това, а не прави онова. Докато Симеон II, по линията на царското си достойнство, смяташе, че гражданите нямат право да му зададат никакъв въпрос - заради двете тела на царя, нали. В този смисъл може би българската идентичност е много силна, разгледана от този ъгъл. Впрочем ето това са парадокси на българското: откъдето и да тръгнеш, все стигаш до същото място. Въпросът е да знаеш поне едната посока. Но когато и „царят” ти иска да е обикновен гражданин, вече нещо не е наред. Не заради “лявото” и “дясното”. Симеон бе дори повече ляв, отколкото десен. Спомни си как създаде „жълт проект”, ограден с бивши комунисти. Даже беше дал едно интервю във в. “Дума”, което аз не съм забравил, и там казваше, че „царят е по-скоро социалдемократ”.

Не съм убеден, че е знаел в дълбочина какво е това. Както и левите не знаят, че лявото е дяволското начало (смях).

Метафорично казано, вече го разбират, и то по болезнен начин. Обърни внимание на Михаил Мирчев например - стигна до стихотворна реч, в която къкри крайна ксенофобия, която изобщо не му помогна. Обяснява нещо за „сириици” (нека запазим правописа му), което няма нищо общо с никаква левица, а е крайнодесен изговор, какъвто Волен Сидеров постъпателно усвояваше в “пред-руския” си период, преди да се забие в „клекшопа” и НАТФИЗ. Но да обобщя, защото виждам, че се вълнуваш от Борисов – това е типът “народен цар”

Т.е. парадигмата на българския авторитаризъм през ХХ-и в. е Борис III, Живков, Борисов? Неслучайно добавям Борисов – той още не е прекрачил в XXI-и в.

Добре казано. Но може би вече трябва да се разделим с известни илюзии - просто това е българското.

Още на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov

NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови