И аз съм добре: последна част от разказа с продължение от Здравка Евтимова

Един джип, сребро от джантите до тавана, огромен екземпляр, ханът на джиповете, спря не пред кафене „Соларис“, а пред едноетажната къща на Елена дългата, билкарката. Още някой голям от София – но не беше от София, учениците от техникума по хранене, с други думи „Манджата“, които изкарваха четворки по английски, прочетоха UK на номера, а едно от момчетата знаешe прекрасно какво е UK, защото бе ходило цяло лято да помага на баща си да зареждат магазините с кисело мляко от 25 чешита в Манчестър. Ставаха в 3 часа през нощта.

UK значи Обединеното Кралство, Англия и Брекзит; човек трябва да е изкарал четворка по английски, за да може да си каже името в UK. Чак в UK ли са разбрали за Елена дългата, брей! И Старо село да се прочуе с нещо, освен с кражби и измами по света.

Обаче от джипа хан, каквито населението не бе виждало по тези места, не слезе никой от UK. Появи се една жена по дънки и блуза – не чак толкова избелели, каквито ги продаваше леля Диди във Втори Шанс, но от същия формат. Дънки и бяла блуза – ученичките от техникума по електротехника имаха подобни дънки. Още повече, комшиите познаваха наперената към върхарите на дърветата глава, която се бе напъхала в дънките – Сияна, онази, бе, даскалицата по математика.

От нея бяха пропищели дружно ученици от техникума по хранене („Манджата“), математическата гимназия, Перник и Радомир – при нея тройка да изкараш, все едно десетка си изкарал при нормален учител.

Само едно момиче жалеше, когато математическата граната изчезна в UK – една Петя, задръстена като торба на прахосмукачка, очила, ботуши без ток, нокти без лак. Тя даже плака, когато гранатата напусна. Разправят, че змеят Сияна платила на Петя да ходи на някаква олимпиада в Мюнхен и Петя спечелила второ място там.

Та тая задръстена Петя взела на заем трийсет лева да купи букет на змия Сияна по математика, но нормалните ученици й грабнали букета, ударили го в главата й, счупили й очилата и това е то.

Може и да не е станало точно така – този народ от Старо село, ако го накараш да работи, ще се изкара болен от дискова херния, грип и колит, но да те излъже – направо мре. Такава лъжа се изприда, че две години ще ти държи влага и не можеш да се откачиш от нея. Тази същата математичка, в дънки и блуза - сигурно не от Втория Шанс, ако се съди по хана, който караше – тази Питагорова теорема слезе от джипа и бързо-бързо потъна в двора на свекърва си.

Това го разправяха две комшийки, едната близначка Дочка от къщата вляво, тя гледала с бинокъл от балкона, много дискретно. Другата Дида – родната близначка на Дочка – тя също гледала от нейния балкон с телескоп; и тя дискретно. Тези двете бяха стабилни жени - даваха на вересия на населението и думите им бяха по-ценни от пощенски запис за двеста лева, по-непоклатими от паметника на дядо ти в гробището.

Каквото кажат Дида и Дочка, все едно го е съобщила Националната телевизия, защото тези момичета проверяваха цялата информация.

- Христо – казала Сияна. – Как си?

- Добре – отвърнал Христо, синът на билкарката. Какво да каже, нали го знаете колко е кротък – мозъка да му извадиш, да го опечеш и да му го поднесеш – ще ти каже „Благодаря“.

- И аз съм добре – казала Сияна и очевидно била много добре. Оная кожа опнала на лицето - като бяло, току що опрано платно. Като бял хляб, не като онзи, дето е много пълнозърнест и кафяв заради добавката на калций. – Няма ли да ме поканиш да вляза?

- Не – казал Христо.

Тя извадила пари. И Дочка, и Дида бяха категорични – много пари. Пачка. Дебела. Дори страшна.

- Имам пари – рекъл Христо. – Спечелих.

Спечелил - вятър, ако питаш Дида и Дочка. Тези две близначки ли не познаваха в подробности вересиите на всеки в Старо село? Най-вече пък на Христо, мъжът на Сияна. Жалко, че е толкоз хубав, няма характер троха в него. Тези двамата не се ли разведоха? Не, не мисля. Поне не се е чувало такова нещо в Старо село.

- Как е Дамяна? – попитала Сияна и напъхала снопа в джобовете му.

- Добре е – отвърнал Христо.

Било горещо, но ружите хвърляли сянка, макар че следобед сянката не е кой знае колко висока и плътна.

- Христо, ти ми разказа една приказка. Ако изпиеш сълзите на момичето, то е твое другарче за цял живот – казала Сияна. Точно това казала и двете близначки съвсем точно го чули. А при тях е най-доброто мляко, най-хубавият хляб и честните колбаси са при тях. Човек може да вярва. – Помниш ли, кога ми я разправи?

Станало много тихо. Чувало се как сенките на ружите пълзят по плочките на пътеката.

- Ти не си това момиче – казал Христо, извадил пачката, опитал се да я върне на математичката, тя не я взела и парите литнали в жегата като лястовици. Добре, че нямало вятър. Добре, че било юли и се случил тих ден.

Нападали парите като пера – така оскубваш кокошката, преди да изчистиш вътрешностите и да я нарежеш. Пера от заклана птица били парите, които летели и паднали на плочките.

- Не като пера – поправила близначката си Дочка. – Като чорапки на малко дете, пробити на петата.

А Дочка, както цялото Старо село знаеше, бе по-милозливата от двете.

--------------------------

Две деца вървяха по улицата, окъпана в слънце - не улица, а сандък злато.

Беше горещо. Момчето гледаше момичето, така го гледаше, като че хлапето в тънката, стара пола беше цялото от шоколад.

- Много хубава диадема имаш, Даме Дамянке – каза накрая момчето.

- Хубава друг път – рече момичето. – Объркал си се, Васко.

Те и двете не знаеха, че тук, в Старо село, Господ идва често и още по-често се превръща в малка диадема, така че да държи здраво красивите коси на момичетата.

Още по темата

22/12/2019

Нашите автори

На светло: разказ с продължение от Здравка Евтимова

07/12/2019

Нашите автори

Дори нямаше тромпет: разказ с продължение от Здравка Евтимова

23/11/2019

Нашите автори

Отскоро: разказ с продължение от Здравка Евтимова

Следете новините ни в GoogleNews