Голямата любов на Хемингуей

„Драги господин Папа, Как си? Преуморяваш се с работа ли?“ – така през 1948 г. започва бурната кореспонденция между младата Адриана Иванчич и наближаващия вече петдесетте Ърнест Хемингуей. Писателят Андреа ди Робилант прочита писмата им, съхранявани в библиотеката в Бостън и е пленен завинаги от страстта, но и от нежността в отношенията между големия писател и неговата последна муза. Ето защо Робилант написва биографичния роман „Есен във Венеция“, издаден у нас от „Колибри“ (2020) в превод на Надя Баева.

Във времената, в които пламва искрата на тази знаменита любов, е модно хората да участват в бляскави празненства на палубите на луксозни кораби, където да се черпят с „абразос“, да пият мартини на терасите във високите хотели, и общо взето да губят времето си по баровете, в които стрелят по гълъби. А когато гълъбите свършат, в ролята на мишени влизат черупки и миди, нещо непоносимо за четвъртата съпруга на Хемингуей – Мери, която все още не знае каква буря се заформя в сърцето на любимия ѝ мъж.

Апропо, с нея той се запознава в Лондон през 1944 г., а се влюбват един в друг в хотел „Риц“ в Париж, където прекарват незабравими вечери, приключващи в стая №86 – стаята на Папа. Тогава да се вземат такива сложни решения като развод, женитба и бягство изглежда налудничаво, но Мери напуска брачния си партньор, за да се отдаде с огромно покорство и преданост на Хемингуей. Нещо, което няма да свърши добре.

За самия Папа това са неблагодатни години. Критиците говорят за него, че е писател от миналото и че неговите най-добри творби са зад гърба му. Този проклет период ражда „Голите и мъртвите“ на Норман Мейлър и „Младите лъвчета“ на Ъруин Шоу – бестселъри от новите звезди на литературния фронт. Ето защо Ърнест Хемингуей трябва бързо да направи удар, с който да върне блясъка около името си и да скъса с този вече десетгодишен безплоден период от кариерата си.

Ето как – като във безкраен празник – съпрузите Хемингуей се озовават в Италия и скоро след като се установяват във Венеция, той се отдава на лов на патици в околностите. Сам, само с другите ловци и дивата природа наоколо. По пътя към резервата, в малкото градче Латизана, колата им спира и в нея се качва позната на един от мъжете, Адриана Иванчич – осемнайсет годишна красавица с дълги крака и мокра от дъжда черна коса. Хемингуей ѝ предлага да се подкрепи с глътка уиски от манерката, но тя отказва с любезна усмивка. Скоро следва среща между писателя и девойката – сами в ресторант „Грити“, където изглежда, че моралните догми, възпрепятстващи интимните отношения между възрастен семеен мъж и смугла щура тийнейджърка, не важат за тях.

В творбата на Андреа ди Робилант Адриана Иванчич е описана като млада жена, произхождаща от остров Лусино на далматинския бряг. Някогашни богаташи, преместили се във Венеция, по онова време роднините ѝ живеели значително по-скромно. Баща ѝ е убит във войната, а разкошната им вила от шестнадесети век е срината до основи от Съюзниците. Седмицата в „Грити“ и в „Барът на Хари“, където часовете минават в сладко кикотене – резултат от шегите, които старият писател пуска на Адриана и приятелката ѝ – минава неусетно и както в миг Хемингуей се чувства млад и жизнен сред толкова красота и невинност, така в следващия момент той трябва да стегне багажа си и да се върне при Мери, която е приготвила всичко необходимо за една топла и споделена съпружеска зима.

„Той не беше талантлив за интимности“, казва третата му съпруга Марта Гелхорн пред автора на „Есен във Венеция“, цитирана от Spectator.co.uk. За разлика от големия брой книги за Хемингуей, тази е – освен вълнуваща като роман, - но и значително по-достоверна, тъй като пра-чичото на Андреа ди Робилант е бил близък до Папа. Освен това, пишейки това произведение, авторът се среща със самата Адриана – в момент, в който тя е извървяла половината път към пристрастяването към уискито, а погледът ѝ е унил и меланхоличен и напълно подхожда на възрастен човек, който се бори с депресия.

Скоро след кратката поредица от весели срещи Адриана, заедно с приятелката си Джио, прекарват чудесна ски ваканция в компанията на Ърнест Хемингуей, докато съпругата му Мери го чака във вила Априле – доволна, че той е далеч от „безсрамната графиня Тереза“, която от известно време задява мъжа ѝ. Прелестната и съблазнителна Адриана все още не се е превърнала в обект, от който Мери да ревнува. В същото време Иванчич се въплътява – твърдо и трайно – в идеалния образ на онова, което младата жена трябва да бъде: красива, пленителна, интелигентна, богата, забавна, чувствителна и т.н. Тя е всичко, от което мъж като Хемингуей има нужда.

И докато между двамата се случват предимно „грешки“ – тяхното кодово название за спонтанни целувки – се появява романът „Отвъд реката, сред дърветата“, където диалозите между полковник Кантуел и Рената са много по-смели, а ласките помежду им – доста по-задълбочени. Хемингуей вярва, че това е най-доброто, което е писал досега. А съпругата му Мери, намерила абсурдни недостатъци в романа, успява да преглътне ревността в името на това да бъде жената до писателя.

Скоро след това Адриана и майка ѝ гостуват на семейство Хемингуей в кубинската им вила. Там е топло, тропиканско купонджийско и като цяло вълнуващо, но ето че младата красавица – все така хубава с правите си черни коси и червените си бузи – започва нова авантюра, този път с млад и перспективен местен младеж. Когато пътуването ѝ с Хемингуей из Американския Запад пропада, тя поема по пътя към дома в компанията на новия си „полугоденик“. И сякаш всичко си идва на мястото – приказка като всяка друга.

Действително, нещата се развиват добре. Изключение правят вестникарските клюки по адрес на Адриана и Хемингуей – слухове, които не дават и секунда покой на майка ѝ. И ако това е нещо дребно, то какво да кажем за смъртта на майката на Хемингуей, арестуването на сина му Грегори в тоалетната на кино в Ел Ей, където се озовал облечен с женски дрехи, последвалата смърт на майка му Полин и кончината на любимия издател на писателя… А на всичко това отгоре – изминават повече от две години, в които двамата влюбени не се срещат и си пишат малко и основно по работа.

Следват сафарито в Африка, успехът на „Старецът и морето“ и няколко забежки на големия писател. Настъпват дълги години, в които Хемингуей и Адриана не поддържат пряк контакт, въпреки че са заедно в мислите си всеки ден. Дори да има някаква бегла надежда, че един ден те отново ще правят „грешки“, раздялата с развяване на кърпички на кея в Италия е последната им среща. После Адриана сключва брак с богат грък и ражда неговите две деца. А Папа…

Той полудява и това е лудост, която не се повлиява от електрошокове и лекарства. Не след дълго той слага край на агонията си: двата изстрела, които Мери чува една сутрин, се превръщат в последния негов вик. През 1983 г. си отива и Адриана – намират я обесена на дебел клон.

И никоя Нобелова награда, нито някой стих могат да върнат усещането да си близък до Хемингуей и Адриана – историята разказва как една любов между двама гении може да бъде вечна. Как? Като отваряме по-често старите книги.

___________________________________________________________________
При интерес към новата книга на Диана Маркова - романа "...Три, четири" - може да се свържете с автора на този адрес: diana.markova@gmail.com.

Следете новините ни в GoogleNews