„На Запад имаме политика. На Изток имат власт“, пише прозорливият британски философ Роджър Скрутън в книгата си „Западът и останалите“. Това съждение удивително точно хваща основната разлика между, да речем, пространството на Евросъюза и това на Евразия.

Политиката е публично действие. Развива се пред „публиката“ (гражданството) и работи в интерес на същата тази „публика“. Оттук и названието „Република“, каквато е България. Но на територията точно на нашата република „моделът Борисов“ успя да превърне политиката във власт – да замести европейски с евразийски нрави.

За разлика от политиката, властта е скришно действие. Прави се на тъмно, тъй като не действа в полза на гражданството, а на имащите власт. Затова, докато един политик винаги говори ясно и разбираемо, един властник пуска намеци, нишани и кодирани позивни.

Напоследък се натрапва кодираната позивна – „Ключът към правителството е в ръцете на Христо Иванов“. Има и подварианти: „Бъдещето на Борисов е в ръцете на Христо Иванов“ или „Христо Иванов е длъжен да даде индулгенция на Борисов, защото само той може“. Тази позивна допреди два-три месеца проблясваше гузно тук-там в някои коментари. Напоследък обаче се натрапва от най-различни представители на ГЕРБ, както и на окологербната коментаторска интелигенция.

На полето на политиката подобни изявления са буквално безсмислени – нямат смисъл. Нещо повече: те не биха могли да бъдат изречени. Те се развиват на полето на властта – на онова скришно нещо, което трябва да интерпретираме и тълкуваме, та да се досетим евентуално кой кому какъв сигнал изпраща. Не е лесно и намирисва на гадаене по остатъци от турско кафе; но ми позволете да опитам.

В качеството си на какъв би могъл Христо Иванов да дава някаква индулгенция на Бойко Борисов? Иванов е лидер на една от партиите в обединението ДБ, част от коалицията ПП-ДБ. Такива са, в тази коалиция, половин дузина човека, т.е. Иванов е един от много. Партията му изобщо не е най-значимата в тази конфигурация. Когато през 2017 година тя се яви на изборите самостоятелно, резултатът ѝ в проценти бе 2,96.

Очевидно Христо Иванов, в ръцете на когото (ни убеждават от лагера на ГЕРБ) е едва ли не бъдещето на Републиката, не е някакъв особено голям и влиятелен политически лидер. И не може да спасява никого от нищо в това си качество. Тогава? Ако Борисов не чака индулгенция от политическия лидер Христо Иванов, тогава за кой Христо Иванов иде реч?

Има, разбира се, и друг Христо Иванов – онзи, който беше правосъден министър в коалицията между ГЕРБ и Реформаторския блок и искаше да проведе истинска съдебна реформа. Тя му бе тържествено обещана лично от Бойко Борисов. Това обещание бе подкрепено в писмен вид от 184 народни представители, оглавявани от групата на ГЕРБ. Когато обаче дойде време да се гласува реформата, всичките тези 184, плюс още двадесетина, гласуваха против. Няма значение, оказа се, нито дадената дума, нито подписаният ангажимент. Джентълмени, сър…

Та – от този ли, арогантно излъган от Борисов Христо Иванов, търси индулгенция същият този Борисов една петилетка по-късно? Ако е така, защо Борисов просто не каже: „Моля за прошка. Тогава те излъгах. Не бях прав. Прости ми“? Би могъл да направи това в личен разговор или, следвайки християнската (и политическата) традиция, да го направи публично. Но той не казва това. Не казва нищо. Пуска други хора да пускат намеци за „индулгенция“.

Тогава може би става дума за някакъв трети Христо Иванов? Като се замисля, наистина има такъв. Това е онзи днешен политик, който по-дълго и по-ярко от всеки друг е изразявал принадлежността на България към европейската, а не – към евразийската цивилизация. Когато външният поглед, гледайки към България, търси очевидния европейски политик, този поглед неминуемо се фокусира върху Христо Иванов.

Ако нишаните на Борисов са именно към този Христо Иванов, цялото позорище придобива някакъв смисъл.

От началото на войната в Украйна Борисов трескаво се опитва да проведе върху себе си сериозна хирургическа операция, в резултат на която да застане пред силните на утрешния ден – американците, англичаните и ЕС – като съвсем нов и неупотребяван. Да не е, вече, главатарят на един бандитски режим, превърнал България в най-слабата брънка на ЕС и НАТО и в най-близката до Путин европейска държава. А да дефилира по сцената като убеден евроатлантически политик, демократ и либерал, пълноценен съюзник на силните на утрешния ден.

В политиката такива неща се срещат рядко, но са възможни. В случая, ако иска да успее в своето евроатлантическо прераждане, Борисов просто трябва да подкрепи правителство на доказаните евроатлантици ПП-ДБ, без да иска нищо в замяна. Това действие ще бъде видяно и отчетено от онези световни фактори, чието одобрение търси Борисов.

Но Борисов не действа на територията на политиката, а на властта. Той иска да постигне политически резултати с властови инструменти. А в неговото схващане за властта всичко е въпрос на лични договорки. Очевидно си представя операцията по следния начин: „Христо казва, че съм от техните. После аз се обаждам на Байдън, Сунак, Макрон, Шолц, Столтенберг и Фон дер Лайен и казвам – чухте ли го вашия Христо какво каза за мен? Вече съм и аз от вашите. Кога да пратя някой с торбите за еврата?“.

Това няма как да стане – в Европа не се прави така – и затова засилващото се скимтене по темата „Христо да даде индулгенция“ е смешно и неуместно.

*Заглавието е на редакцията.