Все чувам това: Да дойдат някои наистина способни хора, които си разбират от работата, та да оправят държавата.

Чувам го от прости хора, чувам го и от сложни хора. Има ли такова нещо като ”прост човек”?

Само молекулата на ДНК на най-най-обикновения човек е толкова изумително сложна, че мисълта за неговата „простота” изведнъж става малко смешна.

Може би, ще каже някой, аз просто обърквам „прост” като „обикновен, семпъл” с „прост” като „невъзпитан, нагъл”. Но не, аз обърквам – езикът ни, все пак, използва именно тази, една и съща дума, и в двата случая.

Нищо чудно (мислил съм си неведнъж) и нашият етноним, нашето народно име – българи, Βούλγαροι да идва от „вулгарис” – прост, обикновен, простонароден. (За тези, които ще измучат, че едното е на гръцки, другото на латински, ще кажа, че т.нар. гръцки във времената, когато е официален език на Римската империя със столица Константинопол, се нарича „ромайки” – тоест – римски език. И е силно повлиян от латинския (както и обратното).

- Забавно би било, нали? Кой ни напада пък сега? – пита някой си Лъв или Юстиниан.

– Простите от север! – му отговаря някой си Велизарий.

Така де, така.

Няма прости хора. Ето – една мила учителка от Благоевград, учила на ум и разум, и един бивш президент и един бивш велик футболист. И тя – същото. Да дойдат, вика, накрая едни истински умни хора, дето истински си разбират от работата – да ни оправят! Тая държава няма нужда от политици, а от експерти, дето има една приказка!

И аз мисля малко. Но преди съм мислил и много. И ѝ казвам така: Хм.

Хм, виж, мила приятелко. Това е така. И аз съм си мислил, че най-добре тази работа е да се даде на т.нар. „професионалисти”. Имали сме, знаеш, служебни кабинети неведнъж. Там нали това е идеята. Не някакви избрани политически фигури, ами най-добрите в областта си професионалисти да се захванат и да оправят нещата. Но...

И пак се замислих...

Но (продължих аз) все пак в това има един такъв капан. Професионалистите, мила, не са водачи.

А тя ме изгледа и се ококори. Това наистина я възмути. Как така професионалистите...

А аз и казах така: Разликата е като... хм, ти ще ме разбереш, като между науката и поезията. Науката е точна, безлична, обективна и изключително много (прости ми, че така произволно придавам човешки качества на науката, но това е за целите на разказа) държи да няма емоции. В науката всяка емоция е вреден плевел – и бива изкоренявана, защото може да изкриви обективността. Ти знаеш, много пъти сме си говорили, че тоя култ към „обективността” е смешен и тъп, но все пак, все пак...Обективността е просто някаква субективност, но изречена много властно, много авторитетно, така че да не може да и се противоречи.

Излиза някой учен и думата му е толкова тежка, че неговият субективен възглед се приема като „самата обективна истина”. Ама той имал резултати от експериментите! Е, бога ми, нали експериментите се „залагат” именно така, че да ти дадат това, което ти трябва. А пък резултатите се виждат с очи (субективни очи) и още повече – се тълкуват и интерпретират с ум (субективно).

Всеки ще вземе някакви т.нар. „резултати” и от тях ще изкара именно такива изводи, каквито му трябват за неговите си предварително съществуващи становища.

Та така. Науката няма и ценности – освен нейните си ценности – обективност, точност, скептичност към всяка „очевидност”, но науката не иска да е „добра” или „красива”.

Ако някой е болен от пемфигус вулгарис – науката няма да му каже, че е почти здрав, просто защото така е по-нежно и по-милостиво. Науката ще каже, че вероятността да умре е към 15% - което е някак грозно, но – това е науката – тя е студена и надменна към човешките мъки и страдания. Две плюс две е равно на четири и 15% от болните от пемфигус вулгарис умират. Това е. Поезията може да те помилва, науката – не.

Хм. Каза моята приятелка, учителката. Усещам накъде биеш – допълни тя.

Имат ли хората...

Имат ли хората – продължих аз замислено – нужда от хладни „разбиращи от работата си” експерти, които разбират от „работа”, но не и от хора? И тази работа, когато става въпрос да ни „оправят”, не е ли именно нашата „оправия”? А тази „оправия” не е ли именно човешката ни съдба, човешкия ни живот, нашите съдби, градящи се върху ценности като милост и доброта? И накърнявани от злопакости като немилостивост и безразличие?

Не ни трябват, миличка, хладни и разбиращи от някаква си „работа” професионалисти, експерти, умници и лабораторни работници, владеещи идеално лабораторната посуда за „оправяне на работи”. Трябва ни...

Ха! – викна тя и ме загледа. – Какво ни трябва, да те видя сега?

Трябва ни, трябва ни... човек... когото обичаме! За да се оправиш, ти трябва човек, когото обичаш, на когото вярваш, на когото ти е приятно да видиш лицето... който да те поведе или да те изслуша.

Харизматичните хора са по-ценни в политиката от „знаещите” – защото, ти знаеш – знания бързо се придобиват и губят, всяко знание е относително; но харесването – колкото и странно да звучи – си е харесване. Харесваш някого и това си е! Харизмата, даденото от Бога, създава ореол, който хората обичат да следват. Човек е малко разумен и много повече сърдечен - воден от интуицията си и от порива си. Всички велики водачи, извели страните си до високи места, са били уж „прости” хора, но са умеели да вдъхновяват. Защото хората са ги обичали. Или поне... нещо такова.

Е, няма що – изсмя се моята приятелка, защото е много умна, стара лисица – Хитлер и Сталин и Наполеончо – все на хубави места изведоха народите си – до разруха и до пълен провал...

Викаш – победителите американци имат право да кажат на победените германци (и руснаци): Вашият живот под управлението на вашия луд и харизматичен лидер Хитлер (Сталин) беше... пълно лайно! И германците (руснаците) ще трябва да повярват, че докато са живели във възторга, е било някакво налудничаво опиянение, а след това – когато са били победени и смачкани от американците – вече е „обективната истина”. Хм...

Може и да е така. Не знам. Но ще ти кажа едно, приятелко – и професионалист, и лидер харизматик да дойде на власт – все ще бъда против него. В опозиция. Защото властта, ако има нужда от нещо, то е активна, разумна опозиция.

И... това е.