Той имаше брада на умник и ръка, с която често хвърляше със зара шестица, когато играехме на табла. През зимата ходеше с балтона на баща си, а през лятото — с онези платнени кецове, с които беше играл баскетбол още като гимназист. От първи до единайсети клас бяхме седели на един чин. И казармата изкарахме заедно. Той беше моят най-добър приятел.

— Заминаваме ли? — попита ме той. Аз го погледнах право в раздалечените му като на сокол очи и реших да бъда честен.

— Не мога. Не мога да оставя жена ми и хлапенцата сами.

— Ти си знаеш. Но е смешно вече да стоим тук, в България. Та оттатък само помощта, която взема един безработен за седмица, се равнява на месечната заплата на българския президент.

— Разбирам — казах. — Но не мога.

— Щеше да е гот да сме заедно. Както досега — каза приятелят ми. — Заедно да направим първите стъпки в Америка. Друго си е, когато има кой да ти подсказва от последния чин.

През следващите дни се чухме по телефона, за да ми каже кога излита самолетът му. И ето, щом този час дойде, аз бях на летището, в мърлявата зала за изпращачите, където още продаваха сувенири от времето, когато песента на Прешъс Уилсън „One Way Ticket“ беше хит.

Скоро пристигна и моят съученик от първи клас, облечен все в същия балтон, но сега, кой знае защо, и с онези стари платнени кецове на краката си, макар че навън валеше сняг. Изпушихме по една цигара, той ме помоли да целуна жена ми и децата от бате им Краси, метна сака на рамо, намигна ми, извади от вътрешния джоб на балтона си плоска метална бутилка, отпи здраво, даде и на мен, и аз отпих здраво, той прибра бутилката в куфара и сетне се запъти към онази врата, през която минаваха пътниците за неговия полет. И потъна зад нея.

Аз излязох навън да чакам рейса от летището за града, но рейс нямаше и накрая се принудих да тръгна пеш. Снегът скриптеше под краката ми. Над снежната пустош лежеше всебългарска тишина, раздирана отвреме-навреме от рева на излитащите самолети.

Нещо се преметна в краката ми. Когато се наведох, видях, че това е един заек с разкървавени нозе. Той ме гледаше право в очите и целият се тресеше от ударите на сърцето си. Аз го погалих по ушите и той тръгна със странни подскоци редом с мен. След стотина крачки забелязах на пътя, върху снега, нещо черно. Заекът настръхна. Беше едно свито на кълбо куче. Когато приближих до него, то слабо изскимтя и близна ръката ми. Погалих го по главата и тримата поехме нататък. Скоро някаква птица се блъсна в рамото ми и падна върху снега. Беше един гарван. Аз внимателно го вдигнах, разкопчах ципа на якето и го пъхнах до гърдите си.

С всяка следваща крачка ставаше все по-студено. Полето наоколо сякаш се превърна в огромен леден айсберг. Ние продължавахме да вървим, но това вече ни костваше невероятни усилия. Спрях и с последни сили започнах да стържа вледенения сняг и да го трупам на купчина. После, когато купчината стана достатъчно висока, аз я изрових отвътре и се получи нещо като иглу. Всички влязохме в иглуто и се сгушихме един в друг. Гарванът вече се беше съвзел и сега лежеше на рамото ми, като приятно топлеше бузата ми. Може би щяхме да успеем да изкараме нощта вътре.