Доц. Красен Станчев: Теоремата на Коуз и защо светът не върви към провал

Последна промяна на 30 септември 2018 в 08:38 13082 0

Красен Станчев преподава макроикономически и регулаторен анализ и теория на обществения избор в СУ и е управител на консултантската фирма КС2 ООД. Той участва в професионални общности като Обществото Мон Пелерин, Мрежата NOUS (по конституционна икономика и социална философия), Трансатлантическия правен форум и др. Бил е народен представител и председател на комисия във последното Велико Народно събрание (1990-1991), един от директорите на Фондация Отворено общество (1992) и изпълнителен директор на Института за пазарна икономика (1993-2006), след това работи като консултант по стопански реформи и анализ на законодателството в страните от Балканите, Централна Азия, Кавказ и бившия СССР. Приятелите му го познават и като страстен планинар и скиор.

Бих искал – още в самото начало - да поставим този диалог в контекста на икономиката през призмата на политиката. Може ли да обясниш накратко какви са твоите основни политически възгледи и как политиката, с която ти се идентифицираш, формира икономиката и въобще твоите икономически възгледи?

Не обичам да използвам етикети, но бих се самоопределил като класически либерал. Иначе казано, вярвам, че всеки трябва да е свободен да живее живота си както смята за добре, без политическа и правителствена намеса, доколкото това не наранява другите и и не им отнема онова, което им принадлежи. Понеже съм бил в т.нар. политика, както сам знаеш, съм се отъждествявал с онова, което съм вършил и съм се опитвал да убеждавам другите в онова, което съм смятам за правилно. Сега остана само второто (смях).

Т.е. политиката (или начинът, по който хората решават проблеми, които не могат да решат със свободно договаряне между тях самите) би трябвало да създава условия да се осъществява свободата на отделния човек?

Точно така, но днес на практика се получава друго: чрез политиката и държавата всеки се опитва да живее за сметка на някой друг. Когато тази черта на политиката е доведена до крайност, опитът е плачевен. Два примера. Германия през 1933 започва да разглежда това „за сметка на някой друг“ като „местообитание“, биологическо жизнено пространство. В Русия през 1917 пък се налага разбирането, че сметката трябва да бъде платена от заможните и имащите. Политиката осцилира между тези два случая. Припомням положението в най-свободните в стопанско отношение страни като Хонг Конг (на първо място в света) или Грузия (на девето място в света, най-свободна от всички бивши комунистически страни) през 2018. (Русия, която, изглежда, е модел за подражание на партиите, сега представени в парламента, е на 93-то място – точно два пъти по-зле от България. Но тя пък е два пъти по-зле от Румъния и повече четири пъти по-зле от Грузия и Естония.).

Колебанието между тези крайности е естествено. Политиката може да съдейства на икономиката само по един начин – като поевтинява разходите по сделки. Това са разходите за информация, договаряне и решаване на спорове. За тази ясна формулировка един от великите икономисти на ХХ-и век, Роналд Коуз, получава Нобелова награда.

Добре, но кое политическо решение през последните 30 години има най-голямо влияние върху икономиката на България днес и къде сбъркахме най-сериозно? Защо не станахме Унгария или Словения, а продължаваме да съществуваме като хиперактивното джудже, което се опитва да задоволи апетита на двама (или трима) противоположни икономически гиганта?

Не бих използвал първо лице, множествено число: извън тесния кръг на близки и приятели, „ние“ съществува в някакви точни очертания само в парламента, във вид на политически фракции. Нито една от тях, нито пък парламентът са тъждествени на „България“. Изобщо учрежденията на представителната демокрация (включително президент, премиер, правителство и пр.) са само временно и уж тъждествени на онова, което е дадена страна.

Твоята най-голяма грешка?

Въпреки че подписах конституцията през 1991 с особено мнение по много от разпоредбите, аз се отказах да събирам подписи “срещу” и да изразя несъгласие с чл. 126 - за прокуратурата и главния прокурор. Мога да обясня защо бе постигнато съгласие по тази формула и защо си замълчах, но това вече няма особено значение.

Важен е резултатът: обикновено главният прокурор е част от изпълнителната власт, а при нас е обратното. Така стана заради дългия мандат, засилването на прокуратурата с промените от 2006, чрез фактическото й обрастване с нови органи. И поради амбицията на хората на тази длъжност.

Положението в Унгария и Словения далеч не е пример за подражание, впрочем - по стопанска свобода те са далеч след България. Но исторически има особености – икономически и политически, - които обясняват възприятието на тези страни като „успешни“, макар някои от тях да са нежелателен пример.

Обясни по-подробно.

Унгария, както България и Полша, бе в състояние на фалит през 1989. Но тя, първо, бе член на МВФ от май 1982 (за тези, които не знаят: фондът е организация, която гарантира отношенията между кредитори и длъжници, включително избягването на фалити) и, второ, от около същата година има съгласие, че там икономиката трябва да се приватизира. Между другото, Унгария прави постъпки за членство в МВФ още през 1967, но намесата на СССР спира процеса. Тогава тя търгуваше със Съветския съюз само около 50-60% от своите стоки и услуги. (България – 86%, преориентирането на българската търговия от изток за запад отне много повече време.)

А защо това преориентиране бе необходимо?

Защото, като търгуваш с по-богати, ставаш по-бързо богат, отколкото ако търгуваш с по-бедни. Пък и с Русия търговията никога не е била равноправна.

Но да се върнем на Унгария. Три споразумения с МВФ от 1990-1993 и ангажиментът за приватизация я спасяват от фалит. Но Унгария не възстановява отнетата собственост и едно от споразуменията на тяхната кръгла маса бе да не се отварят досиетата на тяхната „Служба за защита на държавата”. Политиката на предшественика на Орбан от 2004 до 2009 – социалистът Ференц Дюрчани, - отново доведе страната до фалит, и пак бе спасена от МВФ и ЕС. Тук е мястото да кажа, че онова, което днес се пропагандира у нас като унгарски почин на стопанска политика (включително връзките с Русия), е по-скоро „откритие“ на Дюрчани, не на Орбан.

А безусловните успехи на Словения?

В бивша Югославия политическите промени много приличаха на тези в бившия СССР: републиканските комунистически водачи преименуваха своите партии и поеха съответните страни. И де факто, и де юре Словения предизвика войната в бивша Югославия, но на десетия ден фактически излезе от нея. Комунистите на практика управляват страната чак до края на 2004. Те запазват югославската собственост на предприятията и повечето банки са държавни – допреди пет години. Това дава на бившите комунисти много по-голям контрол върху икономиката и политиката от този в други страни. Политическите нрави там са доста по-неприятни, а комунистите – по-деспотични от където и да било другаде. Може би най-важните причини това положение на нещата да се удържа са следните: през 1990 Словения (все още част от Югославия) търгува с Европа 60% от своите стоки и услуги, страната излиза от войната навреме, това е все пак страна да дребни собственици, които имат уважение към закона.

Красен Станчев. Снимка: БГНЕС

Кое правителство през “прехода” беше най-добро за икономиката на България и защо?

Първото служебно правителство на г-жа Ренета Инджова. То е правителството с най-малко министри след 1990 – 15. Между другото, до 1934 кабинетите на България са действително „кабинети“ – с не повече от шест министри (смее се). Почти всички министри на г-жа Инджова обаче са безпартийни. Бързо са съкратени разходи, спряно е изтичането на служебна информация към паралелни на правителството структури (особено в МВР), и по подобни мотиви е сменен УС на Агенцията по приватизация (а също и директора на Центъра за масова приватизация и председателя на Комитета по енергетика). Предишните министри на икономиката и труда са „загубили“ фирмената информация на 960 предприятия, дадени са на прокурор. Веднага след изборите на 18 декември 1994 Ренета Инджова споделя, че „законодателството насърчава престъпността и всеки опит да се докосне организираната престъпност опира до добре скроени договори и чисти правни форми“; че то „толерира, протежира и усъвършенства“ развитието на престъпността. Като премиер тя приватизира за три месеца повече, отколкото като шеф на Агенцията по приватизация. Служебното правителство на г-н Стефан Софиянски продължава традицията за стабилизиране на държавните финанси, успокоява политическата обстановка и успява (заедно с БНБ) да овладее инфлацията и да договори мостови заем за покриване на предстоящите плащания по външния дълг. В тази работа му помагат много хора – от президента Стоянов и неговия икономически съвет (съставен от доброволци) до българската диаспора (особено Лондонската) – плюс местни неправителствени организации. Следващите две служебни правителства продължават да са фискални стабилизатори, съкращават бюджетни разходи, успокояват политически напрежения и подготвят нормални избори. Не съм сигурен обаче, че това бе постигнато при правителството на проф. Герджиков наскоро; но по всичко изглежда, че той удържа на натиска да прави неразумни неща.

Т.е. служебните правителства са най-добрите?

Най-общо, да. Защото нямат време и възможност да правят големи поразии в икономиката.

Как трябва да се управлява икономиката в България на политическо ниво? Изобщо, как трябва да се формира икономическа политика?

Първият урок в учебниците на икономистите е, че ресурсите са ограничени, а желанията – безгранични. Същото важи и стопанската политика на правителствата. Но първият урок на политиците е да забравят първия урок на икономистите. Това е така, защото те харчат чужди пари за купуването на гласовете на избирателите. За да ти дадат те право да събираш и преразпределяш данъци, ти трябва да обещаеш да им дадеш. Естествено, тук важи политическата шега, че никой не може да им даде онова, което аз мога да им обещая. Изобщо, правото да събираш и преразпределяш данъци се основава на обещанието да дадеш. Т.е. получава се, че правителствата харчат чужди пари за чужди хора и слабо се интересуват от количеството похарчени средства и от качеството на предоставените „услуги“.

Затова има няколко прости принципа на преодоляването на този проблем: освобождаване на пазарите, намаляване на публичните задължения и разходи, освобождаване на търговията и цените (освобождаване на договори), намаляване на данъците, намаляване на бюджетните дефицити и намаляване на правителствените разходи. У нас (за да бъде като навсякъде по света), след 16 години опити, икономистите най-накрая вкарахме в закон изискване преди да харчи, правителството да смята. Но точно този урок политиците най-често се стараят да забравят и преди всичко изчисляват как да привилегироват свои приятели.

И това не може да се преодолее никъде по-света.

Да. Но, като практика, може съществено да бъде ограничена. И където няма равенство пред закона, постигането на такава реформа е абсолютно невъзможно.

Все по-често се чуват аргументи, че като секнат еврофондовете, ще стане наистина страшно. Това е сякаш досущ киселия Парменид в друго време (смях). Каква е твоята прогноза и може ли да се направи нещо сега, за да се коригира привидно неизбежното?

Те вече секнаха. Нищо страшно не се случи. Изобщо трансферите от чужди данъкоплатци към страни от ЕС са винаги между неефективни и вредни. Първо, налице е т. нар. „ефект на изтласкването“: онова, което е по-евтино, кара хората да се наредят на опашка, за да го получат, вместо да инвестират, за до го създадат. Времето за чакане наготово на пари от, примерно, немските данъкоплатци, е загуба за икономиката – и на средства, и на конкурентност. Второ, те карат политиците да планират, а „колкото повече правителствата планират, толкова по-малко правят това хората“, ако ми е позволено да цитирам Фридрих фон Хайек. Тези фондове хем засилват желанието да усвоиш нещо чуждо, хем карат хората да се подмазват на правителството да им помогне да направят това с негова помощ.

Коя е най-спешната реформа, която трябва да се направи у нас и кой би могъл да я направи?

Това е чудесен, но твърде обширен въпрос, затова накратко: трябва да се премахне публично-частното партньорство, при което публичният интерес се представлява от премиера (президента), а частният – от техните приятели. Затова у нас най-важното е да се промени ролята на главния прокурор, дадена му от конституцията. Както и да се премахнат органите и техните права, с които тази икономически вредна роля се размножава (например КОНПИ, прокарваното в момента право за шпиониране на частни фирми и пр.). Затова в Полша и Унгария (и донякъде в Словакия, Чехия и Румъния) се опитват – вече донякъде успешно – да демонтират управлението на закона. Чудя се дали да им предложа курсове по „напредничавия“ български опит.

Следващото КТБ и/или “Олимпик" вече изглеждат по-скоро неизбежни. Твърде много или твърде малко “държава” има намесена в регулацията, управлението и реформите във финансовите институции? С какъв политически механизъм може да се предпази България - и едновременно да се регистрира икономически растеж при всички прослойки?

„Олимпик“ е нормален пазарен риск, разгърнал се по невнимание на застрахователя и донякъде на неговите клиенти. Понеже тези последните, по-точно 80% от тях, са купували тримесечни застраховки, загубата им ще е за всеки от тях на стойност около 11 пластмасови бутилки „Пиринско“ от по 1,5 литра (смях). БСП се опита да направи въпрос от тази работа… Другите 20% ще отидат при друг застраховател.

КТБ обаче е ПЧП от рода на това, за което говорим. Едно „политбюро“ капитализира и ограби банката. Това не можеше да се случи в повече от една банка по чисто микроикономически причини: когато всички банки се капитализират с пари на държавни предприятия, никой няма привилегия. Съответно – няма стимул да бъде ограбена. Плюс това е и логистично сложно (много е скъпо да се организира) да се извърши такова деяние спрямо повече от една банка. Тогава и организаторите ще загубят.

Т.е. случаят „КТБ“ е следствие на “недоприватизираните” предприятия, ако въобще може да се каже така?

В известен смисъл да. Техните сметки се мотаха няколко години безпризорни, докато “политбюрото” не реши да ги концентрира в една банка, да раздаде кредити на някои от тях и да затвори банката, за да не върне взетото назаем. Новите „КТБ“ могат да бъдат във всяка една такава област на ПЧП. В момента тече подготовка за други банки. Но не вярвам това да се случи отново по този начин. Иначе опитите да се изземват частни печеливши бизнеси текат непрекъснато, от случаите „Белведере“ и „Глориент“, през минералните води, концесии и лекарствата, до ТЕЦ „Варна“ и т. нар. „американски централи“. Понякога те са успешни. Например ТЕЦ „Варна“ може да се окаже успешна инвестиция не само защото е малка по размер (бившият министър и бившият депутат са платили горе-долу толкова, колкото е металът за скрап от централата), но и защото „възраждането“ на ТЕЦ-а е за сметка на държавната Марица Изток 2 и Мини Марица Изток (и на хората, които работят там).

Какво би казал на онези, които смятат, че “неолибералният капитализъм” е голямото световно зло?

Мисля, че от това, което казах досега, следва точно обратното. Трикратното увеличение на благосъстоянието на населението от 1998 насам у нас е следствие на онези, макар и полу-либерални реформи, които започнаха (за втори път след 1991-1992) тогава, при членството в НАТО и ЕС. Ако се върна към предишния ти въпрос, то не е за всички по равно, но е неоспорим факт. Даже не ви трябва статистика да го проверите. Същото е навсякъде по света. За последните 30 години крайната бедност (1,9 USD на човек на ден) в света спада от 50% до под 10% от населението. У нас делът на тези хора се свива от 37-40% (при 9-10 в края на 1995) до от 2 до 4% от население – зависи как се смята.

А как гледаш на социално-отговорния капитализъм, който напоследък привидно привлича внимание? Например онова с “The Giving Pledge” може ли да има реален ефект върху която и да е икономика и има ли смисъл от грандиозни ходове, чийто бенефициент е само определена прослойка от обществото?

Никой не измислил начин да яде риба, която не е уловена или я няма. Когато в Библията се казва „дай втората риза на ближния“, Христос има предвид, че а) ризата трябва да ушита и купена и б) че това става доброволно. (Е, има и морална награда, но тя е в отвъдното.) Giving Pledge може да се случи, ако бизнесът е печеливш. Когато той „печели“ чрез привилегии, както при нашите ПЧП-та, той всъщност изземва, а не създава доход.

Привидно ти си много дистанциран от политиката, поне в публичните си изяви, освен през погледа на анализатор. Не смяташ ли обаче, че именно хора като теб трябва да са в политиката? И че чрез ИПИ това всъщност би довело до много повече “реалполитик” в сравнение с българския краткосрочен политически живот?

Аз бях за малко, знаеш. Но не се срамувам, а се гордея с това, което съм правил. За едно нещо, което съжалявам, разказах преди малко. Не е само то, но другото са дреболии.

За да влязат хората, за които казваш, в политиката, първо, те трябва да поискат, второ, някой трябва да ги издигне, трето, някой трябва да ги избере. Аз не виждам търсене на такива хора. На изборите през 2005 трима мои колеги участваха в изборите и се представиха блестящо. Двама дори бяха избрани, един влезе в законодателното събрание. Резултатът от това им упражнение бе от изключителна обществена полза. Тяхното медийно предизборно време бе повече от общото време на министрите от отиващия си кабинет. Те говореха по интересен начин за важни неща - показаха несъстоятелността на програмата на БСП, повтаряща тази на Ференц Дюрчани и вече провалила се в Унгария. Освен това обединиха мнозинство за прокарване на равния данък. Така на македонски по-правилно се нарича „плоския данък“ (смях).

Добре, да излезем за малко от нашите граници. Ще почувстваме ли реален ефект от “големите” световни катаклизми, както пищят всякакви алармисти, а именно “Брексит”, политическо-финансовата криза в ЕС и търговската война на Тръмп?

Не. Защото катаклизъм няма. Световната търговия е с 3,2 пъти по-голям дял в глобалния БВП през 2018 в сравнение с 1947, когато се създава СТО и средната стойност на митата е 45% от цените на стоките и услугите. Ако сегашните „търговски войни“ се осъществяват продължително време, както са замислени (аз не вярвам, че те могат да продължат повече от две години), свиването на дела на търговията в световния БВП ще бъде 2-3%. Ако обаче се случи световна рецесия като през 2008-2009, спадът на търговията ще е 5-6%. Спадът на доходите – по-малко. За България той ще е по-поносим от 2009, защото няма чужди спестявания (това е по-точният термин от „чуждестранни инвестиции“), които да напуснат страната в такъв обем, като през онази година. И ще е неизмеримо по-поносим от обедняването от периода март 1995 – февруари 1997. Относно „Брексит“, както попита: независимо от формата, в която ще се случи, едва ли ще има кой знае какви отрицателни последици. От една страна е добре, че Комисията ще има по-малко пари за еврофондове. От друга, голяма драма дори за чужденците, живеещи там, няма да се разрази. От трета, бавно се прокрадват признаци на отрезвяване в ЕС… Принципът „централизирай“ ще отстъпи на принципа „либерализирай“.

Добре, но икономическият дискурс като цяло е изключително сложна материя, а познанията на обикновения избирател граничат с абсолютната нула. Ние с теб, да речем, знаем в детайли кой е Хайек и т.н., но как можем да обясним на този обикновен избирател изобщо за какво става дума и защо определен политико-икономически модел му е важен?

Аз не мисля, че хората са глупави икономически. Оставени сами на себе си, те мислят доста рационално – спестяват, за да отидат да живеят някъде, където им се струва по-добре (и изборът им е логичен – никой не емигрира в Африка или Русия, бившия СССР), намират начини да помагат на себе си, близките си или на онези, които обичат или пък дори съжаляват. В момента има вълна на политическо съревнование с използване на фолклорно-икономическа реторика. И избирателите повтарят обясненията за света, разпространявани от политиците.

Образованието ли е ключът към доброто управление?

От образование, включително по икономика, никому не е станало по-лошо. Има и много естествени стимули да се учиш. Образованите имат повече работа и по-високи доходи. Основното е да се разбира теоремата на Коуз в управлението и да се използва по предназначение - за намаляване на разходите за свободно договаряне на въжделения и инвестиционни намерения.

Усещаш ли колко много хора вече “разбират” от икономика, финанси и финансови институции?! Хора, които не биха могли да направят обикновен баланс на депозитната си сметка сами, но крещят навред какво трябва да се направи. Иначе казано, бай Ганьо вече има компютър и фейсбук страница, и иска да му се чува мнението и по икономически въпроси (смях).

Вредните идеи на икономистите могат да бъдат по-лоши тези на неграмотните в икономическа теория хора. „Регулираният пазарен преход“ от 1995 в България, например, бе разписан от икономисти. Фоклоризираният „Кейнс“ е основа на немалко рецесии през ХХ-и в. Ако се опитате да правите политика по Пикети, монументалните икономически нещастия са гарантирани. Да не говорим за такива “велики” икономисти като Ленин и Хитлер, Бухарин и Свердлов, или Гьоринг и Химлер. Всички те, впрочем, са си правили личните баланси много добре. В стопанството и стопанската политика е важна икономиката на здравия смисъл, например да формираш поведение със знанието, че от въздух боя не става (както гласи една шопска поговорка), и че човек предполага, а Господ разполага. Това всъщност не е фолклор, а опит. Фолклорната иконимика е вярата в обратното, в чудеса.

Последно: как виждаш България през, да кажем, 2028 – политически и икономически?

България и сега е по-богата от 80 на сто от страните в света. Ако не се случи нещо от рода на това през 1994 или 1995, или ако ЕС не се разпадне след 10 години, доходите в България ще са около 70% от средните за ЕС и страната ще е все още сред първите 1/5 богати страни в света. За да се случи това, е нужно едно условие - да се премахне публично-частното партньорство, за което говорих. То даже в Русия не работи. Но глупостта е непредвидима и разрушителна обществена сила.

Още на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov

NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.