Тичаше два часа всеки ден – понякога два пъти, в тежките дни. Всички дни буха непоносими и толкова по-добре. Не избираше пътеки, пресичаше боровата гора всеки път през различни места, обикаляше блатото – което наричаха Ухото. От тинята се отделяше особена миризма, за която местните твърдяха, че лекувала болни бели дробове. Анастас не вярваше. Лекуваха парите. Беше програмист. Печелеше добре. Майка му печелеше добре, баща му също – поздравяваше баща си на рождения му ден, не го беше виждал три години и седем месеца. Поздравяваше и жена му за рождения й ден.
Тичаше. Край него профучаваха клоните на замръзналите дървета. Снегът скърцаше под обувките му. Когато валеше, локвите също скърцаха. В сухо време скърцаше тревата или пясъкът. Бягането беше неговата фикс идея. Изключваше телефона си. Не носеше шапка въпреки студа.
- Мога ли да тичам с Вас?
Анастас не се обърна към гласа. Продължи със същото равно темпо. До слуха му достигна шум от стъпки. Не на бегач, стъпки на разглезен човек. Не можеше да понася капризи, не можеше да понася и екземпляри, които не проявяваха капризи. Такива нямаха въображение. Хората бяха нагли. Наглостта, изтласкала от пътя си знанието, отдавна се беше превърнала в ценност. Но все пак някой трябваше да поправя батаците на наглите и неграмотните. Той знаеше. Можеше. Отстраняваше малоумните им грешки. И взимаше скъпо. Пет пъти по-скъпо отколкото трябва. Отдавна беше установил, че наглостта разбира единствено езика на парите.
- Може ли за 3000 лева?
Анастас обожаваше въпросите, които започваха със словосъчетанието „А може ли“. След „ли“ той ставаше, отваряше вратата и я посочваше с палец на индивида, проявяващ интерес дали може. При Анастас ставаше онова, който той беше решил. Ако погледът, поведението или дрехите на клиента не му допадаха, цената на услугата се повишаваше с двеста и петдесет лева.
- Извинете, мога ли да тичам с Вас?
Тогава я погледна – навлечена в дебел черен анцуг. Черна коса. Елементарни маратонки, изкуствена кожа. Такава не заслужаваше да диша въздуха край него. Не й отговори. Продължи нагоре, към боровата гора, след която се ширеше изоставено гробище. Умрелите бяха миролюбива напаст и Анастас нямаше нищо против тях. Минаваше направо през гробовете. През есента си береше ябълки от дърветата, през лятото - вишни. Чакаше октомври, за да си набере орехи. Казваше си – „Приживе са били нагли като всички останали, затова и гробовете им са зарязани.“
Беше въпрос на време тук да се развърти някой булдозер и да построят поредния дванайсететажен блок, или да вдигнат завод за преработка на отпадъци, като че най-големите отпадъци не бяха хората в този застинал в досада и скука град.
Стъпките след гърба му продължаваха да дълбаят тишината. Поредната нагла, отчете Анастас. Не се изненада. Би го впечатлила липсата на наглост, но подобни прояви не бе срещал от години. Не позволяваше да го пререждат на опашка. Ако това се случеше, хващаше наглеца за рамената и без приказки и обяснения го изхвърляше от магазина. Не даваше бакшиши. Не отговаряше на хора, чието облекло не одобряваше. Не разговаряше с небръснати и несресани. Не поглеждаше към граждани, които бяха натъпкали устните и гърдите си със силикон, не бе привлечен от присъствието на химия в човешкото тяло. Ако някой се опитваше да спори в офиса му, Анастас позвъняваше на охраната.
Печелеше много. Канеше жена у дома си; въпросната се задържаше за седмица, не повече, след което проектът се разпадаше. Майка му му звънеше веднъж месечно, на трето число. Това според Анастас беше подсещане да й изпрати пари. Той й изпращаше, макар че мъжът й би трябвало да поеме този допълнителен разход.
Жената тичаше след него, на около крачка зад гърба му. Това го учуди. Издръжлива. Да, издръжливостта е водещо качество на наглите индивиди.
- Аз съм Ема – каза бегачката в маратонките от изкуствена кожа. Анастас не се интересуваше, че е Ема. Не я беше викал. Притежаваше обширен и светъл апартамент. Всичко в него искреше от чистота. Анастас не понасяше разпилени хора, както и организирани такива. Хората създаваха безпорядък и замърсяваха всичко, до което се докосваха. Но се налагаше да ги понася. Бяха клиенти. Стигна до парадокса да изпитва благодарност към наглостта – ако вместо да развиват нахалството си, хората отделяха време на учене, нямаше да идват с такива елементарни проблеми при него. Но елементарният трябва да заплаща за елементарността си. Цените на Анастас бяха непоносими и въпреки това броят на клиентите му растеше в геометрична прогресия. Елементарният вярва на непоносимите цени. Елементарният облизва обувката, който го е настъпила, но ако го помолиш да изхвърли фаса си в кошчето за отпадъци, ще ви разбие челюстта.
Не се моли на елементарни.
Онази тичаше след него. Дишането й копаеше въздуха, но не секваше. Глупостта е издръжлива, Анастас отдавна бе установил тази особеност. Прекоси гората, над нея започваше стръмна пътека към Ухото, онзи нещастен заблатен дол. Някакъв глупак, а може ми пласьор на наркотици, иначе защо би се заровил в тази пустош, бе направил барака с гръмко име „Кафе Ангелите“. Анастас бягаше всеки ден в тази посока и познаваше глупака – брадат, зле облечен, без два предни зъба. По всяка вероятност беше постоянно пиян, защото редовно махаше на Анастас, макар че Анастас въобще не поглеждаше към него.
Бараката беше скована от изхвърлени врати и плоскости от разпаднали се мебели. Анастас тичаше с равен темп. Това е удоволствието - да наслагваш желанието си за прецизност във въздуха, върху пътеката и тревата.
- Ще купя кафе – извика онази зад гърба му.
Той не се обърна назад. Отмина мизерните „Ангели“ и не я погледна. Дъхът й престана да дращи въздуха зад раменете му. Тя не го интересуваше. Дано се задави с мръсното кафе . Обожаваше тишината. Всъщност „обожаваше“ е погрешно подбран глагол, защото Бог няма. Вселената е комбинация от милиарди случайности и ако Бог е една от тях, то всяка друга случайност може да бъде разглеждана като божество и всеки каприз на глупав човек (а глупавият неизменно е нагъл) – като свръхестествена проява.
Дишането на натрапницата бе угаснало някъде около „Ангелите“. Прекрасно. Анастас се почувства свободен. Беше щастлив. Цялото денонощие работата му бе споряла. Всъщност неговата работа спореше винаги. Пред офиса му го очакваше група клиенти. Атанас видя един с брада.
- В ателие „Никола Тесла“ не се допускат лица със зле поддържано лицево окосмяване. - Клиентът го изгледа слисано, но това наше значение. – Изходът е в ляво – добави Анастас.
Излезе в четири следобед. Тичането беше смисълът на неговия ден. Смисълът беше по-висша категория от Бог, защото бог е случайност, а смисълът - логика, върху която се крепи живата и неживата материя. Смъртта е само брънка, при това несъществена, от логическата последователност на съществуването.
- Здравейте. Ще тичам с вас. Нося Ви кафе.
Маратонките от изкуствена кожа. Не. Днес бяха някакви гумени ботуши - до глезена. Анастас не понасяше непоследователността. Тя е равнозначна на обида, дори на престъпление. Беше в друг анцуг, светлозелен. Случайно Анастас харесваше зеления цвят, но не погледна към натрапницата.
- Вземете.
Кафе в картонена чашка. Анастас не понасяше съдове от картон, тези от полиетилен го дразнеха до кост. Той взе кафето. Изсипа го на земята, извади монета от два лева и я хвърли към гумените ботуши - до глезена. Смачка картонената чаша и я остави до монетата. След това затича. Гневът му, роден от картона, го напусна изведнъж. Тичането правеше чудеса. Наистина.
Но не беше точно така. Стъпките, неритмични като думи на заекващ човек, хлабави – очевидно губените ботуши й бяха неудобни, се спуснаха след гърба му. Той ускори темпото. Ненавиждаше да променя ритъма си, но обстоятелствата го налагаха. Заекващите стъпки забързаха. Той ускори още повече. Стъпките забравиха несигурността и забързаха. Виж ти. Анастас сериозно забърза. Стъпките също. Задържаха се както вчера, на по-малко от метър зад гърба му. Що за ботуши бяха това.
Анастас спря на място. Онази би следвало да се забие в гърба му, но не се заби. Стъпките й се укротиха и се скриха в гумените ботуши. Да, анцугът й беше зелен. Що за идиотизъм да тичаш в ботуши? Какво имаше тази в черепа си - зелева чорба?. Всъщност Анастас обичаше миризмата на кисело зеле.
- Нося ви кафе – казаха гумените ботуши.
Чашката беше от порцелан. Не обикновена, бяла чаша – а с някакви пъстри рисунки. Анастас не харесваше безразборната смесица на цветове. Не можа да реши дали цветовете върху чашата са безразборно нахвърляни.
- Кафето е хубаво – каза жената. Беше слаба. В зеления анцуг приличаше на гущер.
Анастас го взе.
- Не го разливайте, моля - обади се гущерът. – Наистина е хубаво.
Анастас отпи.
Беше ценител на кафето. Правеше си го сам – с мед, който купуваше от Златоград, от един човек на име Балабан.
Кафето й беше хубаво. Щеше да бъде нелогично да разлее такова страхотно кафе. Изпи го до капка и й върна чашата. Нещо не каза, обърна й гръб и затича. Отминаха гората с борове, затича от дясната страна на Ухото, тръгна с бърз темп по стръмната пътека, която сам бе пробил - между глог, габър, лески и дребни, много бодливи борчета. Тя тичаше след него, на метър от врата му. Когато стигнаха Прехвърляч, най-върлото място, където според местните смъртта идвала да прехвърля живите във волската си кола, стъпките на гумените ботуши замряха.
Онази бе окапала. Тичането не е като да правиш кафе. Не да изсипеш кафето в кичозна чаша. Тичането е характер. Но не беше.
Изведнъж вдигна поглед и я видя пред себе си. Гущер, изправил се на два крака. На метър пред него, на върха, на Прехвърляч. За миг се замисли – тук смъртта прехвърляла живите във волската си кола.
- Ето Ви кафе – каза зеленият анцуг. Подаде му шарената чаша. Анастас я взе. Изпи течността на един дъх. Беше прекрасно.
Понечи да затича отново надолу към Ухото – вонящото блатото, което беше красиво, макар и никой да не бе доказал, че миризмата му лекувала болни бели дробове.
- Аз Ви харесвам – заяви зеленият анцуг. - Откакто ремонтирахте лаптопа ми. Оттогава.
Анастас затича към блатото. Стъпките изскочиха от гумените ботуши и литнаха след него. Съжали, че не счупи шарената й чаша за кафе. Изведнъж спря. Тя отново не се блъсна в гърба му. Това го учуди още повече. Гъвкав зелен анцуг.
- Дай чашата – каза й.
Тя му я подаде.
Беше слаба, мършава. Черна коса. Зле вчесана. Анастас стисна порцелана и ръката му скри шарените цветове. Огледа се. Видя камък и го взе. От баща си беше научил една поговорка – „Дали камъкът ще удари яйцето, или яйцето – камъка, жалко за яйцето.“ Същото се отнасяше и за чашата. След удара порцеланът се разтроши на три парчета. Анастас ги остави на тревата, извади банкнота – 20 лева, и я сложи до строшения порцелан.
Къде потънаха стъпките не го интересуваше. Пред офиса му го очакваше група клиенти. Нямаше брадати, нито зле облечени. Добре. Облечените с вкус клиенти разполагат с пари. Плащат изрядно.
На другия ден точно в десет излезе над Ухото. Тичането е смисълът. Ритъмът, животът. Стъпките - отново, този път сигурни, бързи, маратонките не бяха от изкуствена кожа, нямаше ги гумените ботуши. Бяха скъпи маратонки, но далеч не нови.- Такива вървяха по 80 лева във втората употреба.
- Нося Ви кафе – каза жената, отново в зеления анцуг . – Чашата е от мрамор.
Анастас се усмихна. Как да счупиш чаша от камък.
Стъпките не го последваха. Отклониха се от Ухото. Свърнаха към грозните пететажни блокове в началото на квартала.
На следващия ден - никакви стъпки.
Изтича до „Ангелите“, пробяга три пъти пътеката, която сам беше пробил през бодливите борчета.
Стъпките не се появиха. И на по-следващия ден ги нямаше.
Как да й върна чашата, помисли Анастас.
Четвъртък, петък, събота, неделя. Печелеше добре. Даже блестящо. Тичаше до Ухото, веднъж почерпи онзи оръфан тип, съдържателя на „Ангелите“.
Тичаше. Тишината искреше наоколо – цялата от сребро. Беше прекрасно. Обаче:
Трябва да й върна чашата – повтори си Анастас. – От мрамор е все пак.
Дали мраморът го интересуваше?
Да.
Само мраморът.
Съвсем не мраморът.
Здравка Евтимова
Здравка Евтимова е родена през 1959 г. Писател и преводач. Нейни разкази са публикувани в 32 страни - САЩ, Великобритания, Канада, Индия, Израел, Иран, Китай, Гърция, Франция, Италия, Сърбия, Словения, Северна Македония и др. Носител е на литературни награди, сред които „Христо Г. Данов“ за цялостен принос към българската духовност, награда за проза „Михай Еминеску – 23“ Румъния, наградата за фантастика „Д-р Т. О’Конър Слоун -23“, САЩ. Разказът ѝ „Кръв от къртица“ е включен в антология за обучение по литература в прогимназиалния курс в училищата на САЩ и в гимназиалния курс в училищата на Дания.