Вятърът подхвърляше сняг и небе. Въздухът - бяла плътна стена от вихрушки, захлупваше улици коловози в мразовита хватка. Последният влак за Перник тръгваше от Централна гара в десет и половина вечерта, но закъсняваше вече четиридесет и пет минути. Повече от половината коловози бяха разровени. Траверсите премахнати, багери и разни други машини стърчаха - скелети на допотопни животни, заровени под тежки преспи. Над дванайсети коловоз имаше бетонна козирка и на перона не беше навял много сняг. Вееше убийствено течение.

Вятър блъскаше едновременно отляво и отдясно, отгоре, отдолу и по диагонал. Влакът не идваше. Групичката хора на дванайсети коловоз оредяваше – идваха да приберат някого, други бързаха в хотелчето наблизо една нощувка е двайсет лева, не е топло, но вятърът не те бие в лицето. Лампите, закрепени върху козирката над коловоза, мъждукаха, ту угасваха ту без никаква причина блясваха с пресеклива, дразнеща светлина.

На коловоз 12 бяха останали най-отчаяните - някаква жена, омотана в палто, което очевидно й беше голямо. Беше потънала в шапката си и подскачаше на място. Някакъв едър човек в пролетно яке, което едва ли го топлеше кой знае колко, без шал, напъхал ръце в джобове на дънките. Влакът не се мяркаше отникъде, информацията на гарата отначало обявяваше колко минути ще е закъснението, накрая даде пълен отбой и млъкна.

Мъжът със сивото яке приближи към жената, хвана я под мишницата и каза:

- Сваляй палтото.

Отначало жената не разбра.

- Какво? – избъбри тя.

- Сваляй го – изръмжа мъжът

Жената понечи да се измъкне, погледна към стълбите, по които можеше да избяга, но мъжът я стисна за лакътя. Делово, светкавично той смъкна палтото от гърба на непознатата. Грабна шала й и го омота около врата си. Тя беше млада жена, една от стотиците, а може би хиляди, което пристигат на работа с влак от провинцията.

- Студено е – извика жената. – върнете ми палтото. Беше висока и слаба. Със синя фланела и дънки.

Мъжът, който вече се беше отдалечил на крачка от нея, се обърна, стигна със скок до нея, грабна шапката й – бяла, плетена с помпон - и я нахлупи на неговата глава.

- Чакай! – каза й. Пресегна се към чантата на жената, отвори я. За по-малко от секунда сви портмонето й. Жената изкрещя, но никой не чу. Мъжът не остана да се разправя с нея. Блъсна я в гърдите. Жената се олюля, политна и се строполи на перона. Мъжът наметна палтото й и с енергични крачки се спусна от коловоз 12 надолу по стълбището. Къде изчезва, коя посока хвана, никой не би могъл да каже.

Жената притисна чантата към гърдите си. Вятърът я заля с плътен сняг. Дали жената замръзваше и кога щеше да замръзне – никой не можеше да каже.

-------------------------------

Борис се разпадаше. Преди пет дни започна онова непоносимо дращене в гърлото. Уискито не помогна, мина на ракия, но като че някой дялаше в гърлото му с нажежено тесла. Отначало не го тресеше, у дома му беше топло. Жената, която идваше да чисти, му купи още две електрически печки, но те не помогнаха. Нямаше термометър. Даде сто лева на жената и тя донесе от аптеката. Имаше температура. Отдавна мислеше да намали плащането на старата, но за щастие не го бе направил. Тя викна линейка и изчака да дойдат да го приберат. Борис нямаше сила да отвори очи. Кашляше, не можеше да помръдне пръста на ръката си. Бабата, която му чистеше, каза на лекарите – „Той умира.“

Бяха четирима в една стая. Всичките с температура. Другите трима бяха дърти, само Борис на трийсет и две. Сигурно наистина положението не беше розово. Изнесоха го в някаква тъмна стая – място само за едно легло. Стори му се, че по тавана нещо пълзи, но може би си бе въобразил. Кашляше страшно, задушаваше се. Сигурно скоро щеше да пукне. Затова си бе помислил, че отново си е въобразил. Видя очите й.

- Откъде пък ти?

Жената не отговори. Беше в някакво грозно предпазно облекло. Не можеше да сбърка очите й. Същата, оная с палтото – беше го забутал някъде у дома си – дали беше накарал бабата, която му чистеше, да го изхвърли? Жената не му отговори. На сутринта отново беше тя. Борис не се съмняваше вече. Тя му включваше системите. Тя включваше и апарата за дишане.

- Паднах ти в ръцете, а?

Жената нищо не каза. Отново включи системите. Борис не можеше да помръдне. Всичко го болеше. Гърдите най-много. Тя смени абоката. Мислеше си, че ръката му се подува, но не беше сигурен. Пред погледа му всичко се люлееше. Не можеше да спре – кашляше.

- Сега ще си върнеш – каза й той. – Ще ме умориш.

Тя мълчеше. Ръцете й тичаха из тръбичките на системата. После му включиха апарата за дишане.

На другия ден й каза:

- Ако не умра, зле ти се пише.

Тогава тя прошепна – но може и да си го беше въобразил. Може би не беше казала нещо:

- Прескочи трапа.

- Не лъжи!

- Добре – успокои го тя, но може би си го беше въобразил. Болката в гърдите го срязваше. Дишаше с огромно усилие. Всичко го болеше.

- Ще се оправиш – каза жената на сутринта и в очите й се покатери нещо като усмивка – или си бе въобразил. Не можеше да понася жени които се кискат. Жени, усмихнати като пача, ще опитат да ти измъкнат нещо – колие, гривна. Усмивката на жената е касичка.

- Не се хили – изръмжа й той.

Но през нощта сънува майка си. Толкова отдавна не я беше сънувал. Сигурно ще умра, помисли си Борис. Но беше хубаво. Майка му се усмихваше и не искаше нищо от него. Само тя не вярваше, че портфейлът не е най-добрият приятел на човека. Като момче майка му го държеше за ръка и Борис вярваше, че го прави защото тя се страхува и той й дава смелостта си. Майка му правеше супи и пържени картофи. С баща му не се разбираха въобще и Борис се измъчваше заради нея. Понякога си мислеше, че не може да диша без нея - сега също не можеше, гаснеше сред хрипове и кашлица. Може би затова я сънуваше.

- Къде е мама? – беше попитал Борис баща си.

- Пукна – каза баща му, но това не беше вярно, разбира се. Борис я беше виждал по улицата към супермаркета, беше я викал „Мамо, мамо!“, но баща му га плесна и каза, че била друга жена.

Вечерта тъмнооката в грозния костюм отново мина през сивата стая.

- Изяж я, ако можеш – каза тя и му остави ябълка.

- Луда ли си? – попита той.

Тя нищо не отговори, провери колко е температурата. 37.8.

- Браво - каза тя, но може да си го беше въобразил.

Досега температурата му пълзеше над 39. На другата сутрин, кой знае колко дни беше лежал в тая стая с едно легло – тъмен прозорец, от който се виждаше някаква очукано крило на болницата, и този таван, който Борис мислеше, че всяка нощ се стоваря върху гърдите му.

- По-добре си – каза жената.

Тази нощ Борис отново сънува майка си. Беше втори клас, когато тя си отиде. Не беше умряла, разбира се. При баща му дойде друга, която не искаше да знае, че Борис е страшно зле по математика и не може да чете. После дойде друга, тя готвеше хубаво, но не обичаше да се занимава с деца и училище. А Борис сънува майка си - каква глупост, но беше хубаво. Сигурно щеше да пукне утре.

- Можеш да пееш хубаво, сине. Пееш вярно – беше му казала тя и един ден го беше завела в Културния дом. Грозен културен дом със сиви стълби, на долния етаж натъпкани толкова много книги, че той се уплаши – щяха да го затрупат. Но майка му го качи на третия етаж при една стара жена – госпожа Давидова. Там имаше пияно.

- Искаш ли да свириш? – попита го майка му. Борис не знаеше дали иска, но щом майка му го беше довела – тя го водеше на хубави места, в сладкарница „Пчела“. Купуваше му шоколадова торта и сок от праскови. Ходи да свири на пиано няколко месеца – сигурно, мислеше глупавият Борис, в клавишите живеят деца и като натискаш клавиша, пускаш хлапето на свобода. Затова се чува радостен звук.

- Майка ти се разкара- каза баща му. – Никакво пиано. Стига глезотии.

А Борис обичаше децата, които живееха в клавишите. Майка му беше разказвала, че пианото е приятел на човека и той й бе повярвал. Пианото му липсваше, но баща му изгони госпожа Давидова, която беше дошла да му обясни, че Борис е много музикално дете.

- Стига глупости! - отряза баща му и така Борис остана без приятелите си в клавишите.

Най-добрият приятел на човека са парите. След парите са юмруците. Трябва да биеш, за да те уважават. Баща му го накара да напише това на стената над леглото си.

Когато Борис си идваше, напердашен от някоя банда, баща му го затваряше в килера и два дни не му даваше хляб за наказание.

- Трябва да биеш. Като ги биеш, става каквото искаш ти.

Жената в грозния болничен костюм му донесе някакво малко шише. Сок.

- Ти си ненормална – каза й Борис. – Няма да ти дам нито стотинка за сока. Набий си го в главата.

Тя не отговори нищо. Донесе му цяла шепа лекарства и съвсем леко се усмихна. Температурата му беше 37.8. На другия ден тя не дойде. Дотътри се някаква друга, която въобще не го погледна. Оная с откраднатото палто се появи след два дни.

- Ще ти върна палтото – каза Борис.

- Добре – съгласи се жената. Очите й си останаха замислени за нещо нейно и това го ядоса, но се успокои, когато тя му остави още едно малко шише със сок – този път от ябълки. След пет-шест дни Борис престана да вдига температура, дишането се облекчи. Колко беше стоял в тая противна стая – месец? Три седмици?

Баща му не дойде, беше заминал на село. Беше прав – бий ги, за да ти имат уважението. Всички, които беше пречупил, му се обаждаха, но дай да не се лъжем – този, когото си смазал и си му трошил пръстите, тоя дето си потрошил с чадъра си, дали ще иска да не пукнеш като куче в собствените си хрипове, в хремата, в мъглата, която пълзи в мозъка, в дробовете? Те искат да хвърлиш топа, макар че се обаждат по телефона и казват – „Айде, жив и здрав.“

Портфейлът е най-добрият ти приятел. Ето, оправя се. Ако пукне, два юмрука на света по-малко. Ако остане, доста хора ще се потят. Доста ще идват да кажат, че са му палили свещ за здраве. Беше сигурен. Никой не е палил. Да не е луд. Човекът струва толкова, колкото можеш да измъкнеш от него. Жената струва, докато не я изриташ. Много тъпи и нагли жени се раждат напоследък. Но беше сънувал мака си. Тя го държеше за ръка, макар че Борис беше голям мъж, първи клас и вървяха нагоре по грамадните стълби в Културния дом - към пианото и децата, които живееха в клавишите.

- Защо ми влачиш ябълки? - попита той жената в предпазния костюм.

- На всеки човек някой трябва да донесе нещо – каза тя.

- На мене никой нищо – изръмжа той. – Бъди сигурна, че ще ми носят скоро. С камиони. И не само сокове.

Тя нищо не каза. Остави ябълката на шкафчето му – нищо и никаква ябълка. Не е от скъпите. Къде ти скъпи. От най-скапаните.

- Скоро ще ви изписваме – обади се жената.

- Как се казваш? – попита я той, но тя се направи на разсеяна и не отговори. Това го ядоса. – Ще ти върна палтото и ще ти дам пари – гласът чу беше камък. Когато човек мисли за пари, ако не е железен, някой го смазва. – Нали чу, че ще ти дам пари.

Тя отново нищо не каза. Това още повече го ядоса. Когато човек говори за пари, трябва да му имат уважението. Тази е откачена. Какво си мисли, че с ябълки ще му замаже очите? Ние не ядем пържолите заедно с четината на прасето.

– Слушай! - викна той, но тя не се обърна към него. Остана ябълката й, ситна, доста спаружена, на болничното му шкафче. Утре ще й каже…

Но утре дойде другата сестра, която хилеше като ония, дето чакат колие и гривна. На следващия ден беше пак тя, с усмивка до коленете.

- Как се казва оная? – попита я Борис. – Мършавата, със спаружените ябълки?

- Роси – отвърна му усмихнатата.

Изписаха го, без да я види. Баща му не дойде. Двама, които беше огъвал достатъчно, дойдоха да го приберат – с мощен джип. Бабичката, която му чистеше, се съгласи да готви супички – бяха му повторили десет пъти, че трябва да яде силна храна.

- Беше изгорял – каза докторът. – Не е за вярване, че оцеля.

Тогава, докато се тъпчеше със силна храна и бабичката – някаква бивша учителка по биология - му готвеше и вдигаше шум в кухнята, отново му се случи. Беше му се случвало като тийнейджър и по-рано, като малко момче – в ума му започна да извира музика. Струваше му се, че звучат клавиши – децата, които живееха в клавишите и никога не ги беше бил, свиреха и в умът му беше песен – улица, покрита със сняг, слънцето се показва като момче, хванало майка си за ръка, защото го е страх от преспите. Но е хубаво.

Борис диша, диша, гърдите вече не го болят или съвсем малко. Борис иска ябълка, вижда я на нощното шкафче. Не голяма ябълка, не от скъпите, малка и набита - прекрасна ябълка за Борис. Мелодията е особена. Чува я. Колко е хубаво да имаш музика, не от телефон, не по телевизията, да я имаш в мускулите, в костите, които преди седмица боляха така, че мислеше – „По-добре да пукна като куче.“ Тогава не го интересуваше портфейлът. Сънува клавишите. Тогава беше глупав, със сигурност всеки можеше да го смаже. Но беше хубаво. В клавишите живееха приятели и всеки звук беше малка ябълка.

Тя е луда, каза си Борис, тя не е с всичкия си. Да й върне палтото. Още щом успее да се изправи! Тя трябваше тя да го размаже. Да го стъпче. Да не сменя абоката. Да остави ръката му да се подуе като гайда. Защо не го заряза да пукне? Сигурно се беше разболяла в онзи студ на коловоз 12 на Централна гара. Дъсчицата. Хлопа й дъсчицата. Донесе му сок от праскови, идиотката.

Не го пускаха в болницата да я види. Остави палтото на портиера и каза:

- За Роси.

- За коя Роси? - попита портиерът. – Тая, дето плете мартеници от педиатрията? Оная от кардиото? Или дебелата Роси от травматологията?

- Спри – прекъсна го Борис. – Тя е тънка. От ония, дето гледат нещастниците в Ковид отделението.

- Тука повечето са тънки, момче – каза дядото. – Ама такава като твоята Роси в Ковид отделението не познавам.
Борис трябваше да работи. Не пукна, значи трябва да стегне редиците, да набие канчета на тъпите глави. Да видим кой го е прецакал и кой не е успял.

Но тая музика – слънцето полека докосва снега и е хубаво, макар и студено. Мелодията, която идва – ту на обяд, ту вечер, ту сутрин или нощем. Не струва нищо – да се беше научил да свири на пиано, на акордеон, на пищялка, на каквото и да е, за да я изсвири… Сега дращеше в ума му.

Борис се връщаше с последния влак за Перник в 22.30 ч. Пак беше мразовито и валеше сняг. Духаше вятър, но мързелив, един охранен вятър, който не се катери по бузите, не стига до брадичката. Слаб сняг, колкото да зацапа пейзажа.

Влакът, този мошеник, пак закъсняваше. Имаше групичка хора – тези, дошли на гарата след втора смяна. Някои си тръгваха. Сигурно вземаха евтин хотел – една нощувка е 20 лева, не много топло, но нищо не те вали. Други се организираха и вземаха такси. Ето го къде е Перник - на един ритник разстояние. И я видя – висока, тънка в голямо палто, същото. Като че се беше удавила в него, потънала в шапката – съвсем друга шапка, това беше ясно, макар че лампите на перона мъждукаха, ту угаснат, ту светнат, сякаш някой ги бе блъскал с часове.

- Роси! – викна Борис. – Роси.

Не можеше да повярва на късмета си.

Жената трепна и се засили да бяга от перона - надолу по стълбите, да се скрие от него, да изчезне, където видят очите.

- Роси – каза той. – Роси, няма да ти взимам палтото.

Искаше да каже, че чува оная мелодия за снега и слънцето, което бяга върху него. Искаше да й каже, че не няма как да изсвири тая мелодия защото не се научи да работи с клавишите.

- Роси! - викна той.

Жената спря. Висока, тънка жена, потънала в това грамадно палто.

- Роси, измислил съм ти една мелодия – избъбря той. - В нея няма пари. Няма нищо важно.

Жената спря. Беше студено на стълбите към 12 коловоз на Централна гара, лампите светеха едва-едва. Той хвана жената за ръка – каква ти ръка! - беше с дебели плетени ръкавици.

- Слушай!

И започна да свири с уста.

Изведнъж на Централна гара – макар че бе истинска лудост – изгря луна и полека светлината й докосна снега.